Определение № 4091 от 15.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2571/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 2237/16.04.2024 г. по в. гр. д. № 6268/2023 г. Софийският градски съд, гражданско отделение, втори „Б“ въззивен състав, е потвърдил решение № 20081450/01.03.2023 г. по гр. д. № 16278/2021 г. на Софийския районен съд в обжалваните му части, с които е отхвърлен предявения от Е. М. М. срещу М. Б. М. положителен установителен иск за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание давностно владение на недвижим имот - подземен гараж № 16, находящ се в сутерена на жилищна сграда на адрес: [населено място], [улица], със застроена площ 24,42 кв. м., при посочени съседи, заедно с 0,4639 ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата, съставляващо парцел [№] от кв. 87 по плана на [населено място], а съгласно кадастралната карта - ПИ с идентификатор [№], както и иск за заплащане на стойността на извършени от ищцата подобрения в имота за разликата над 1 584 лева до предявения размер от 3 114,68 лева; посочено е, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която искът за парично вземане е уважен за сумата 1 584 лева.

По делото не е било спорно, че ищцата упражнява фактическата власт върху гаража, предмет на иска за собственост, претендирана да произхожда от давностно владение, без прекъсване повече от 10 години преди предявяването на иска. По твърдения в исковата молба ищцата започнала да ползва имота въз основа на изрична уговорка с ответника - нейн баща, чието право на собственост е установено от представения по делото н. а. № 89/2000 г. Въззивният съд е приел, че това твърдение относно начина на установяване на фактическата власт сочи, само по себе, че ищцата е била допусната от ответника да ползва имота, от което е заключил, че тя е установила фактическата като държател - въз основа на договорни отношения по договор за заем за послужване, а при наличието им придобивна давност за ползващия не тече.

Въззивният съд е посочил, че в първоинстанционното производство ищцата не е въвела твърдения за пороци на сделката, от която ответникът черпи правото си на собственост, водещи до нейната недействителност, нито за пороци на нотариалното удостоверяване по чл. 576 ГПК; заявила е само общо оспорване на всички представени от ответника доказателства. Едва с писмената защита, впоследствие поддържано и във въззивната жалба, е въведено възражение за нищожност на договора за покупко-продажба поради липса в текста на нотариалния акт на изрично изявление на продавача, че е съгласен с продажбата на купувача. Съдът е приел, че възражението е несвоевременно направено и не следва да се обсъжда, но е посочил, че съгласието на двете страни по сделката е обективирано в подписите им върху нотариалния акт, а авторството им не е оспорено.

По-нататък въззивният съд е посочил, че по делото не са налице доказателства, които да сочат, че упражняваното от ищцата държане впоследствие се е превърнало във владение с признаците по чл. 68 ЗС. Няма данни ищцата да е извършвала такива действия, с които да демонстрира пред ответника намерение да свои гаража. От показанията на свидетелите К. и К. се установява само, че гаражът е бил обитаван съвместно от ищцата и съпруга й - факт, който е безспорен по делото, както и че двамата са го поддържали и извършвали ремонтни дейности. Съдът е посочил, че само по себе си ремонтирането на един имот не обуславя извод за собственическо владение на същия. Извършването от държателя със съгласието на собственика на фактически действия в имота, които произтичат от неговото ползване по предназначение, включително такива по поддръжка и облагородяване, съставляват търпими действия, които не могат самостоятелно да бъдат признаци на владение. Същото важи и за заплащането от държателя на текущите разходи, свързани с ползването на имота - в случая заплащането на сметки за топлинна енергия и такси за поддръжка на етажната собственост, за които са налице доказателства. Извършването на такива разходи от ползващия чужд имот може да има за последица възникване на облигационни претенции между него и собственика на имота, но не и придобиване на имота по давност. Освен това от показанията на свидетелката В. се установява, че впоследствие страните са се договорили срещу ползването на гаража ищцата да заплаща на ответника наем. Това обстоятелство сочи на промяна на правното основание на осъществяваната фактическа власт - от безвъзмездно предоставяне на ползването в договор за наем, т. е. възникналите облигационни правоотношения, определящи качеството на ищцата на държател, са продължили във времето. За естеството на отношенията, въз основа на които ищцата е ползвала гаража, свидетелства и съдържанието на електронно писмо, отправено от съпруга й до ответника, което следва да се приеме като индиция, че съпрузите са ползвали гаража със съзнанието, че е чужд и го ползват въз основа на постигнатото със собственика съгласие. Съдът не е възприел писмото като „признание” на страна по смисъла на чл. 175 ГПК (в какъвто смисъл е изложено възражение във въззивната жалба), доколкото не изхожда от страна по делото и не е изразено в хода на производството, а го е ценил като косвен доказателствен източник за относимия към спора факт за субективния елемент на упражняваната от ищцата фактическа власт.

В заключение въззивният съд е приел, че гаражът не е станал собственост на ищцата на твърдяното основание - придобивна давност, поради което предявеният иск е неоснователен, а първоинстанционното решение в тази част е правилно.

По евентуалния иск за заплащане на стойността на претендираните подобрения въззивният съд е посочил, че ищцата е била държател на имота, поради което отношенията по повод извършените подобрения в това й качество със съгласието и без противопоставянето на собственика се уреждат от правилата на водене на чужда работа без пълномощие по чл. 60 и сл. ЗЗД. И макар дадената от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 72 вр. чл. 74, ал. 2 ЗС да е неточна, това не води до недопустимост на решението в тази му част, тъй като съдът е основал изводите си за последиците от извършените подобрения на факти, които са относими и към иска по чл. 61, ал. 2 ЗЗД, а във въззивната жалба не са изложени никакви конкретни оплаквания срещу обжалваната част на решението, с която евентуалният иск е частично отхвърлен. Всички оплаквания се отнасят до фактическите и правни изводи на районния съд досежно главния иск за установяване претендираното право на собственост, въпреки че се обжалва и частта от решението за частично отхвърляне на претенцията за подобрения. Така, при липса на конкретни оплаквания срещу фактическите и/или правни изводи на първоинстанционния съд в тази част, с оглед очертания в чл. 269 ГПК обхват на въззивната проверка и доколкото не е налице нарушение от първоинстанционния съд на императивна материалноправна норма, което да е обусловило решаващия му извод, въззивният съд е приел за правилно първоинстанционното решение в тази му част.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба за нищожност на първоинстанционното решение. Като е посочил, че нищожно е решението, което е постановено от незаконен състав, не е в изискуемата писмена форма или е постановено извън правораздавателната компетентност на съда, както и абсолютно неразбираемото решение, въззивният съд е приел, че обжалваното пред него решение отговаря на изискванията за валидност. Въведените във въззивната жалба пороци: необсъждане на всички наведени от ищцата доводи и оспорвания, неправилна оценка на доказателствата, противоречие на изводите на съда с правни институти и пр., не обуславят нищожност на решението, а са относими към правилността му.

Касационна жалба срещу въззивно решение е подадена от ищцата, която се позовава на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответника по касация - ответник по делото, е подаден отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което не попада в обхвата на изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК доколкото предмет на спора е иск за собственост на недвижим имот, а искът за парично вземане, макар и с цена под 5 000 лева, е предявен като евентуален; жалбата отговаря и на изискванията на чл. 284 ГПК и поради всичко това е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че пороците на приетото в обжалвания съдебен акт са очевидни, някои от тях сочат и порока нищожност, а приетото противоречи и на разбиранията в следната тълкувателна практика:

• ТР № 107/1956 г. на ОСГК на ВС и решение № 905/1958 г. на ВС, І-во г. о., както и на правната теория, според които решенията са нищожни и поради противоречие със свръхповелителни и повелителни правни норми, което е правно и обществено непоносимо, а не само поради причините, изтъкнати в обжалваното въззивно решение;

• ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС, че нищожно е съдебното решение, постановено извън правораздавателната власт на съда;

• Постановление на Пленума на ВС № 1/13.07.1953 г., т. 3, б. „а“, за „законосъобразно разрешаване на даден спор“;

• ТР № 1/27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, че съдът се произнася служебно, когато, без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи - това разрешение жалбоподателката свързва с тезата за нищожност на договора за покупко-продажба, от който ответникът черпи правото си на собственост, необсъдена според нея в обжалваното решение;

• т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 3, б. „а“ на Постановление на Пленума на ВС № 1/13.07.1953 г., за обоснованост на собствените изводи, за законосъобразно решаване на даден спор и мотивите да са точни, предвид непризнаването собствеността на жалбоподателката по давност, и приетото във въззивното решение, че съгласието на двете страни по договора за покупко-продажба се обективирало в подписите им, чието авторство не било оспорено, както и не били въведени пороци на нотариалното удостоверяване по чл. 576 ГПК;

• Постановление на Пленума на ВС № 1/13.07.1953 г. поради липсата във въззивното решение на ясен, точен, пълен, кратък и убедителен отговор защо съдът приема, че е налице обективиране на съгласие чрез подпис;

• т. 3, б. „а“ на Постановление на Пленума на ВС № 1/13.07.1953 г.- приетото, че нищожността поради липса на съгласие по чл. 26, ал. 2 ЗЗД е относима към и изисква оспорване на авторство по чл. 576 ГПК; законосъобразното разрешаване на даден спор е чрез доказателствено годни, а не, както е в случая, чрез негодно възпроизвеждане от свидетел обяснения на страна в нейна полза, а не вреда;

• т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и Постановление на Пленума на ВС № 1/13.07.1953 г. за съдържанието на мотивите - приетото, че от показанията на св. В. се установявало, че страните впоследствие са се договорили срещу ползването на гаража от ищцата да се заплаща наем на ответника;

• т. 3, б. „а“ на Постановление на Пленума на ВС № 1/13.07.1953 г.- приетото, че изявлението на съпруг - не страна по делото, в електронно писмо, не се възприема като признание, а като индиция, че двамата съпрузи ползвали гаража, нарушавало чл. 193, ал. 3, изр. 2-ро ГПК, че тежестта на доказване на оспорения частен документ тежи върху представилия го ответник, а той не го е доказал; чл. 266, ал. 1 ГПК; чл. 180 ГПК - частният документ важи само между страните по него, а жалбоподателката не е между тях; чл. 235, ал. 2 ГПК - непозволяващ предполагането, а изискващ обстоятелства, които да са доказани;

• т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 3, б. „а“ на Постановление на Пленума на ВС № 1/13.07.1953 г. - извращението на смисъла на действителното твърдение в исковата молба, че ищцата ползва и владее като собственик по изрична уговорка с баща си, както и приетото, че всички наведени доводи във въззивната жалба не обуславяли нищожността на решението, а били относими към правилността му;

• т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС - потвърждаването направо на първоинстанционното решение, без преди това въззивният съд да е направил изрична констатация за пълно или частично съвпадение на неговия акт с този на долния съд;

• т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - приетото от въззивния съд, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която искът за парично вземане е уважен за сумата 1 584 лева;

• т. 3, б. „а“ на Постановление на Пленума на ВС № 1/13.07.1953 г. - приетото, при „несобственост“ на ответника поради нищожност, че плащането на стойност на подобрения трябвало да се квалифицира по чл. 68, ал. 1 ЗС, а не по чл. 79, ал. 1 ЗС, а дори и при която и да е от двете хипотези;

• Постановление на Пленума на ВС № 1/13.07.1953 г. и т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - липсата във въззивното решение на обсъждане по чл. 235, ал. 2 ГПК; на мотиви по чл. 236, ал. 2 ГПК и мотивиране по чл. 124, ал. 1 от Конституцията на РБ;

• т. 3, б. „а“ на Постановление на Пленума на ВС № 1/13.07.1953 г. и т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - неотстраняване от въззивния съд на пороците в първоинстанционното решение, изтъкнати във въззивната жалба;

• ТР № 107/1956 г. на ОСГК на ВС и решение № 905/1958 г. на ВС, І-во г. о., както и на правната теория, според които правната уредба в ГПК от 2007 г. не дава основание за отклонение от тази практика - да не се погазват свръхповелителни и повелителни основополагащи правни норми, предвид потъпкването във въззивното решение на чл. 117, ал. 2 от Конституцията на РБ, преамбюла и чл. 4, ал. 1, изр. 1-во и 2-ро от Конституцията, чл. 121, ал. 2 и 4, чл. 57, ал. 2 и чл. 122, ал. 1 от Конституцията, чл. 12, ал. 1 и чл. 130, ал. 2 ЗСВ, чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС.

Предпоставките за допускане на касационното обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

Както е прието в ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебното решение, постановено извън правораздавателната власт на съда. Такова ще е например решение срещу лица, неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища, т. е. срещу лица, ползващи се със съдебен имунитет (чл. 18 ГПК). Разглежданата по настоящото дело хипотеза не е такава. Не се констатира и въззивният съд да е нарушил съществено повелителна разпоредба на закон (забрана, запрета), която е от публичен ред, правило, налагащо се в интерес на обществото, което да води до нищожност на постановеното решение според приетото в посочената от жалбоподателката съдебна практика: решение № 107/01.12.1956 г. по гр. д. № 71/1956 г. на ОСГК на ВС и решение № 905/27.03.1958 г. по гр. д. № 5471/1957 г. на ВС, ІV-то г. о. А и съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в т. 10 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, проверката по приложението на императивна материалноправна норма е относима към правилността на решението, а не към неговата нищожност, като в случая не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение на приложима към спора между страните императивна материалноправна норма, вследствие на което въззивното решение да е неправилно.

Не се констатира въззивното решение да противоречи на разрешението, дадено в т. 3 на Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС, според което всяко решение трябва да бъде мотивирано; мотивите трябва да бъдат кратки, точни, ясни и убедителни и да съдържат: а) най-кратко указание за спора; б) какво приема съдът за установено относно фактическите положения, като посочи след обсъждане и преценката на кои доказателства той идва до тази фактическа обосновка; когато има разноречиви доказателства, съдът трябва да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите; в) преценката на установените факти и приложението на закона към тях. Решението не противоречи и на разрешението, дадено в т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, според което мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като непрекият резултат от тази дейност е констатацията, съдържаща се в мотивите му, за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. Мотивите към обжалваното въззивно решение са съобразени и отговарят на тези изисквания. Те са ясни, логични, обосновани и убедителни, при точно приложение на материалноправните разпоредби, относими към предмета на производството, и при съобразяване на даваното от ВКС тълкуване на тези разпоредби, а липсата на констатация за съвпадение на изводите, до които е достигнал въззивният съд, с тези на първоинстанционния съд, по никакъв начин не опорочава въззивното решение, тъй като мотивите са изготвени в съответствие с указанията, дадени в задължителната съдебна практика. Оплаквания по правилността на въззивното решение, които могат да бъдат проверявани само в производство по чл. 290 ГПК, но са ирелевантни за етапа по селекция на касационните жалби, когато се преценява наличието на основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, са: доводите във връзка с непризнаването на собствеността на жалбоподателката по давност; приетото от въззивния съд, че съгласието на страните по договора за покупко-продажба се обективира в подписите им и авторството на същите не е оспорено; приетото, че не са въведени пороци на нотариалното удостоверяване по чл. 576 ГПК; изводите, базирани на показанията на св. В. (които според жалбоподателката били негодно доказателство), както и на писмото, изходящо от съпруга на жалбоподателката, на твърденията в исковата молба относно наличието на основание за упражняване на фактическата власт, както и квалифицирането на оплакванията във въззивната жалба като относими към правилността, а не към нищожността на съдебния акт. Относимо към правилността на въззивното решение е и твърдението на жалбоподателката за неотстраняване от въззивния съд на изтъкнати във въззивната жалба пороци на първоинстанционното решение. Освен това - доколкото жалбоподателката претендира да е придобила собствеността на оригинерно, а не на деривативно правно основание, без значение за изхода на спора за собственост е валидността на сделката, от която ответникът черпи права. Това прави неприложими разрешенията, дадени в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Що се отнася до твърденията във връзка с дадената от въззивния съд правна квалификация на иска за парично вземане, те са твърде неясни, за да може от тях да бъде изведен правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и съгласно правомощията на касационната инстанция, разяснени в същия тълкувателен акт. А констатацията на въззивния съд, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която искът за парично вземане е уважен частично, макар същият да е предявен като евентуален, не води до порок на въззивното решение, налагащ допускане на касационното обжалване в частта по този иск, доколкото същото не се допуска по предявения главен иск за собственост.

Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, поради което предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от въззивния съд на императивна правна норма. В случая такива видими пороци на обжалваното решение не се установяват.

С оглед изхода на спора, на процесуалния представител на ответника по касация адв. М. Ж. от Адвокатската колегия- П., осъществил при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв безплатно адвокатската помощ с изготвяне на писмен отговор по касационната жалба, следва да се присъди възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 1 600 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.