Определение № 1044 от 06.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 706/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Пловдив против решение № 83 от 12.05.2023 г. по гр.д. № 139/2023г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 260287 от 15.11.2022г. по гр.д. № 2967/2019г. на Окръжен съд- Пловдив, с което Община Пловдив e осъдена да предаде на А. А. П., Ц. М. М., З. А. К.-Т., Д. Р. Т., Т. Р. Т., Л. Д. Т., Н. Г. Ч., П. Б. Х., С. Н. Т.-Ъ., Е. Д. Т., Н. А. Х. и С. Г. Ч. владението върху недвижим имот, представляващ цялата изба на сградата на „Ч.“, сега ресторант бар „К.“, представляващ ниво 1, с площ от 412.80 кв. м., при съседни самостоятелни обекти в сградата на същия етаж - няма, под обекта няма, над обекта ***** от самостоятелен обект, намиращ се в сграда № 2, разположена в ПИ с идентификатор ***, предназначение на самостоятелния обект: за обществено хранене, брой на нивата: три, по КККР, одобрен със Заповед № РД- 18/ 03.06.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед № КД-14-16/ 29.12.2009г. на началника на СГКК- Пловдив, адрес на имота [населено място], [улица]. Касационният жалбоподател счита, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което моли същото да бъде отменено. Твърди, че исковата молба, по която е образувано делото е нередовна, тъй като ищците не са навели твърдения на какво основание са придобили правото на собственост, което защитават. Счита, че нередовността на исковата молба води до недопустимост на постановените решения по делото. Поддържа, че процесната изба няма характеристика на самостоятелен обект, че същата не съставлява прилежаща част към самостоятелен обект, няма собствен идентификатор и не отговаря на изискванията на пар.5, т.39 от ЗУТ. Поддържа, че диспозитивът постановява едно неизпълнимо решение, че въводът във владение в имота би бил невъзможен. Поддържа още, че решението е немотивирано, като сочи, че съдът не се е произнесъл по възражението на Общината за това, че е придобила право на собственост върху имота по давност, считано от 29.12.2014г. Моли обжалваното решение да бъде допуснато до касация, да бъде отменено и вместо това предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал.1, т.1, т.3 и ал. 2 ГПК. Поставени са следните правните въпроси като обща предпоставка за допускане до касация на решението на Апелативен съд- Пловдив: 1/ Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора; 2/Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на съдебното решение да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, както и въведените от страните доводи и възражения; 3/Може ли да бъде обект на вещно право на собственост, реална част от сграда, което не е функционално и конструктивно самостоятелно обосбена; 4/ Представлява ли обект на правото на собственост, част от сграда, която няма самостоятелно отражение в кадастралната карта и което няма самостоятелен достъп“ 5/ Може ли реална част от сграда, което не представлява самостоятелен обект по смисъла на § 5, т. 39 отДР на ЗУТ и § 1, т. 1 да бъде предмет на иск по чл. 108 от ЗС; 6/ При иск с правно основание чл. 108 от ЗС, следва ли ищецът да посочи основанието, на което претендира да е собственик на спорния имот или е достатъчно позоваването на влязло в сила решение по установителен иск за собственост. Сочи се практика на Върховния касационен съд в противоречие, с които решения въззивният съд е постановил своето решение - решение № 82 от 21.01.2016г. по гр.д. №2056/2015г. на ВКС; решение № 382 от 21.01.2016г. по гр.д. №2056/2015г. на ВКС; решение № 227 от 22.03.2019г. по гр.д. № 896/2018г. на ВКС; ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК; решение № 63 от 28.06.2019г. по гр.д. № 2296/2018г. на ВКС, 2-ро г.о.; решение № 99 от 06.08.2019г. по гр.д. № 2331/2018г. на ВКС, 1-во г.о.; решение № 227 от 22.03.2019г. по гр.д. № 896/2018г. на ВКС 3-то г.о.; решение № 261 от 23.10.2013г. по гр.д. № 3777/2013г. на ВКС; решение № 80 от 27.07.2018г. по гр.д. № 3114/2017г. на ВКС и решение № 24 от 11.06.2020г. по гр.д. № 3108/2019г. на ВКС. Ответниците по касационната жалба А. А. П., Ц. М. М., Л. Д. Т., С. Г. Ч., Н. Г. Ч., П. Б. Х., З. А. К.-Т., Д. Р. Т. и Т. Р. Т., както и Н. А. Х., А. Н. Х. и Д. Н. Х., последните трима конституирани като законни наследници на един от ответниците по касационната жалба Н. А. Х., починал на 30.06.2023г., чрез процесуалния им представител адв. Н. Т., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържат, че решението на Апелативен съд- Пловдив е мотивирано и обосновано, че съдът е отговорил на всички възражения на ответника, зачел е силата на пресъдено нещо, с която са установени част от фактите по делото, произнесъл се е по възражението на ответника за придобиване по давност на спорния имот. Поддържат, че вторият въпрос е свързан с първия и не е основание за допускане до касация. Поддържат, че съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото факти, решението е мотивирано, а цитираната практика- неотносима. Поддържат, че следващите три въпроса не са обусловили решаващата дейност на въззивния съд, а са били предмет на разглеждане в предходен процес между страните. Отново сочат, че цитираните от жалбоподателя решения не са относими към поставените правни въпроси. По отношение на последния поставен въпрос ответниците по касационната жалба възразяват, че въпросът е неотносими и не е разрешен в противоречие със съдебната практика. Възразяват поставените въпроси да имат значение за развитието на правото, както и оспорват решението на въззивния съд да е очевидно неправилно. Молят решението на Апелативен съд- Пловдив да не бъде допускано до касация, а ако бъде допуснато до касация – същото да бъде потвърдено. Претендират присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана страна – ответник по предявен иск за собственост, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима. Предявени са искове от А. А. П., Ц. М. М., З. А. К.-Т., Д. Р. Т., Т. Р. Т., Л. Д. Т., Н. Г. Ч., П. Б. Х., С. Н. Т.-Ъ., Е. Д. Т., Н. А. Х. и С. Г. Ч. против Община Пловдив за осъждането на ответника да им предаде владението върху следния недвижими имот: цялата изба на сградата на „Ч. “, сега ресторант бар „К.“, представляващ ниво 1, с площ от 412.80 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж няма, под обекта няма, над обекта *****, от самостоятелен обект, намиращ се в сграда № 2, разположена в ПИ с идентификатор ***, предназначение на самостоятелния обект: за обществено хранене, брой на нивата: три, по КККР, одобрен със Заповед № РД-18/ 03.06.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед № КД- 14-16/ 29.12.2009г. на началника на СГКК- Пловдив, с адрес на имота [населено място], [улица]. Ищците са навели твърдения, че са собственици на недвижимия имот, който е бил завзет без отчуждаване. Навели са твърдения, че правото им на собственост върху така описания имот е установено със сила на пресъдено нещо по гр.д. № 328/2019г, по което Апелативен съд- Пловдив признава за установено по отношение на Община Пловдив правото на собственост на настоящите ищци върху процесния сега имот- изба. Ищците са навели твърдения, че имотът им се владее от Общината - ответник. Ответникът е оспорил исковете като недопустими, в условията на евентуалност и като неоснователни. Възразил е, че през 2014г Общината е придобила право на собственост върху спорния имот по силата на договор за покупко- продажба. Евентуално е поддържал възражение за придобиване по давност на процесния имот, който е владяла за периода 29.12.2014г. - 29.12.2019г. Въззивният съд е възприел установената от окръжния съд фактическата обстановка и е споделил правните му изводи. Приел е, че правото на собственост на ищците е установено с влязло в сила на 18.01.2021г съдебно решение. Приел е, че е налице хипотезата на чл. 299 ГПК, тъй като спорът относно собствеността на процесния имот вече е решен със сила на пресъдено нещо и това съдебно решение по в.г.д. № 328/2019г. на Пловдивския апелативен съд е задължително както по отношение на правото на собственост, така и по отношение самостоятелността на имота. С него е признато за установено, че ищците са собственици на процесния недвижим имот. Приел е, че възражението на Общината, че е придобила процесния имот на основание давностно владение, продължило пет години, считано от 29.12.2014г. е неоснователно, тъй като през този период е бил висящ спора между страните за материалното право, чието придобиване общината твърди. Приел е, че е безспорно, че ответната община упражнява фактическа власт върху имота, без за това да има противопоставимо на ищците основание. При тези съображения, въззивната инстанция е приела извод за основателност на предявеният иск по чл. 108 ЗС и правилност на първоинстационното решение. По делото се установява още, че между същите страни е бил висящ спор за собственост върху същия недвижим имот считано от 1994г- гр.д. № 1416/1994г. С решение № 202/2019г, постановено по в.гр.д. № 328/2019г Апелативен съд- Пловдив признава за установено по отношение на Община Пловдив, че физическите лица/настоящи ищци/ са собственици на избата на сградата „Ч.”- настоящият процесен имот. Решението е влязло в сила на 18.01.2021г, когато не е допуснато до касация по гр.д. № 1073/2016г по описа на ВКС, I г.о. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато до касация въззивно решение следва да се установят предпоставките за касационна проверка съгласно чл. 280, ал. 1- ал.2 ГПК. В разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК са предвидени директните предпоставки за допускане до касационен контрол на обжалвано въззивно решение. Съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставка за допускане до касационен контрол на въззивно решение е касаторът да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Съгласно ТР № 1/2009 г по т.д. № 1/2009г на ОСГТК на ВКС, т.1, този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При формулирането на такъв възпрос, представляващ обща предпоставка за допускане до касация на въззивно решение, на следващо място следва да се установи, че въпросът е разрешен от съдът в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, с практиката на ВКС, с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Неоснователно е оплакването на касационният жалбоподател, че обжалваното решение е недопустимо. Недопустимо е съдебното решение, което е постановено по дело, което не отговаря на изискванията за надлежно сезиране на съда, когато спорът е разрешен при липса на положителна или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка. По настоящото дело не се установява основание да се приеме, че постановеното решение е недопустимо. Производството е образувано по искова молба, заявяваща, че е възникнал гражданскоправен спор между правоспособни страни, който спор е подведомствен на съда и правото на иск е надлежно упражнено. Ищците са се позовали на влязло в сила съдебно решение и установено със сила на пресъдено нещо, че са носители на право на собственост върху спорния имот, който се държи от ответника, също обвързан от силата на пресъдено нещо и са поискали да им бъде предоставена възможност за принудително удовлетворяване на съдебно признатото притезание, чрез постановяване на осъдително решение. С оглед изложените мотиви съдът приема извод, че не се установява твърдяната от касационния жалбоподател пряка предпоставка за допускане на въззивното решение до касация, а именно не се установява евентуална недопустимост на решението на Апелативен съд- Пловдив. По отношение на твърдяните основания за допускане до касация на въззивното решение поради разрешени обуславящи въпроси в противоречие с практиката на ВКС Първите два поставени въпроса касаят задълженията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора да разреши гражданскоправния спор, с който е сезирана, при условията на чл.269 от ГПК. Поставените от касатора процесуални въпроси за правомощията на въззивния съд са обуславящи за всяко съдебно производство, поради което съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не отговарят на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на задължителните разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, касаещи правомощията и задълженията на въззивния съд. Обсъдил е събраните по делото и относими към спора доказателства, изложил е собствени фактически и правни изводи по спора, обсъдил е доводите и възраженията на страните и така е постановил своето решение по съществото на спора, като е възприел окончателния извод на първата съдебна инстанция. Мотивите на въззивния съд са лаконични и в известна степен съвпадат с тези на първоинстанционния съд, но това не означава, че липсват. Мотивите изчерпват изцяло фактическия състав на разпоредбата, под която е подведен спора по делото- чл.108 от ЗС, както и твърденията за правопораждащи факти на ищеца и възраженията на ответника, като е направил обосновани и съответни изводи. Това процедиране означава извършена правораздавателна дейност, осъществена от инстанция по съществото на спора. Разглеждайки спора, с който е бил сезиран въззивния съд- защита на право на собственост по реда на чл.108 от ЗС- Апелативен съд- Пловдив е възприел обстоятелство, че правото на собственост на ищците е установено с влязло в сила решение. Въззивната инстанция е възприела и съобразила обстоятелството, че между страните по настоящото дело е бил висящ спор за установяване на правото на собственост върху процесния сега имот в периода от 2007 до 2021г, че през този период давност между страните не е текла на осн. чл. 84 от ЗС вр. чл. 115,ал.1, б.”ж” от ЗЗД, а исковата молба, по която е образувано настоящото дело е подадена през 2019г. Следователно е налице произнасяне както по отношение на твърдението на ищците, че са собственици на процесния имот, така и по отношение на възражението на ответника, че е владял и придобил процесната изба по давност и оплакването в обратния смисъл на касационния жалбоподател е неоснователно. Преценката на правилността на изводите на въззивния съд е въпрос по съществото на спора, касаещ правилността на решението, което е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Без значение е възражението на Община Пловдив поддържано и в касационната жалба, че не е била надлежен ответник по предходното дело за установяване на правото на собственост на ищците върху процесната изба. Това възражение е относимо към предходния спор между страните, а не към настоящия процес. Само за пълнота на мотивите настоящият съдебен състав следва да отбележи, че такова възражение е било обсъждано по гр.д. № № 328/2019г по описа на Апелативен съд- Пловдив и е прието за неоснователно, тъй като не е имало спор, че от 2014г Община Пловдив притежава титул за собственост на процесната изба. Въпросите от трети до пети също не покриват изискванията за селекция на касационната жалба и допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Така поставени въпросите не отговарят на общите критерии за допускане до касационно обжалване, тъй като по никакъв начин не са обусловили решаващите изводи на Апелативен съд - гр. Пловдив, а са били предмет на по-рано развил се съдебен спор между същите страни, приключил с влязло в сила съдебно решение. Въззивният съд е приел, че страните са обвързани от сила на пресъдено нещо на съдебното решение по уважения иск за собственост, предявен от настоящите ищци /респ. техните праводатели/ срещу настоящия ответник. Правилно въззивния съд е приел, че спорът относно собствеността на процесния имот и дали той е самостоятелен обект, годен да бъде предмет на право на собственост, е решен със сила на пресъдено нещо и това съдебно решение е задължително както по отношение на правото на собственост, така и по отношение на самостоятелността на имота. По тези съображения въззивният съд не е обсъждал дали спорния имот е годен самостоятелен обект на право на собственост и поставените от касационният жалбоподател въпроси нямат отношение към мотивите на въззивната инстанция, не са обуславящи за крайните изводи на въззивния съд, поради което и не съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на шестия въпрос, поставен в касационната жалба- същият не обосновава допускане до касация на въззивното решение. Въпросът касае редовността на исковата молба при заявена защита на право на собственост чрез ревандикационен иск. Така поставения въпрос е относим към производството по иск по чл.108 от ЗС, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, включително и с цитираната от касатора. По настоящото дело ищците са се позовали на влязлото в сила между същите страните съдебно решение, с което е признато тяхното право на собственост върху спорния обект- изба- по отношение на Община Пловдив. Позовавайки се на влязлото в сила съдебно решение ищците правят част от настоящото производство производството по гр.д. № 1416/1994г. Заявените по предходното производство за установяване правото на собственост на ищците придобивни основания са тези, които са относими и към настоящия спор. На осн. чл. 298 от ГПК решението по предходното дело влиза в сила между страните за същото искане и на същото основание. Ето защо, заявеното придобивно основание по предходното дело е установено като породило права на ищците и позовавайки се на постановеното решение ищците по настоящото производство се ползват и от установеното по предходното дело тяхно придобивно основание. По тази причина исковата молба, както беше посочено и по-горе, е редовна и годна да сезира съда за произнасяне по съществото на спора. Изложеното не влиза в противоречие с цитираното от касационния жалбоподател решение № 24/2020 по гр.д. № 3108/2019г на II г.о. на ВКС. Това решение е постановено при различна фактическа обстановка, при която страните не са били обвързани от сила на пресъдено нещо признаваща правата на ищците върху спорния имот. Неоснователни са доводите на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. При проверката на въззивното решение настоящият касационен състав не констатира същото да страда от такива пороци, които да могат да обосноват извод, че е очевидно неправилно. По изложените съображения съдебния състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280,ал. 1 и ал.2 от ГПК за допускане до касация на обжалваното въззивно решение. При този изход от спора право на разноски пред настоящата инстанция има ответната страна по касация. Пълномощникът на ответниците по касация претендира разноски за адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА. За определяне размера на дължимото се възнаграждение касационният състав съобразява фактическата и правна сложност на спора, обстоятелството, че част от правопораждащите факти са установени със СПН, както и изготвения от пълномощникът на ответниците по касация писмен отговор на касационната жалба и намира, че по справедливост възнаграждението на пълномощника следва да се определи в размер на 5 000лв. Сумата след да бъде възложена върху жалбоподателят Община Пловдив, която следва да бъде осъдена да заплати адв. Н. Г. Т. възнаграждение за защита по чл. 38, ал.1, т.3 от ЗАдв на ответниците по касация А. А. П., Ц. М. М., Л. Д. Т., С. Г. Ч., Н. Г. Ч., П. Б. Х., З. А. К.-Т., Д. Р. Т. ,Т. Р. Т., Н. А. Х., А. Н. Х. и Д. Н. Х.. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.