Определение № 107 от 28.01.2015 г. на ВКС по д. № 5876/2014 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на К. И. срещу въззивното решение на Пазарджишки окръжен съд /ОС/ по гр.д. №407/14 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен до размер от 5866,67 лв. и отхвърлен за присъдената от първоинстнационния съд разлика до 17 600 лв. предявеният като насрещен от касаторката срещу Г. П. иск по чл.31, ал.2 ЗС. С насрещния иск се претендира обезщетение за ползите, от които ищцата е лишена с използването на съсобствения им с ответника имот лично от него за процесния период. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР №1/13 г., т.4 по въпроса: допустимо ли е въззивният съд да обоснове / постанови/ решението си по възражение, направено във въззивната жалба, което не е било наведено с писмения отговор, ако не се касае за приложение на императивна правна норма – т.е. може ли да се релевира за първи път с въззивната жалба възражение, което не е направено с писмения отговор / на исковата молба/. Този въпрос е свързан с извода на въззивния съд, че имотът се ползва не само от ответника по иска, но и от останалите двама съсобственици на имота, поради което обезщетение на ищцата, като неползващ съсобственик с ¼ ид.ч., се дължи от всички ползващи съсобственици и ответникът следва за отговаря за 1/3 част от дължимото обезщетение. Според касаторката, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС №7/65 г. / по приложението на чл.188, ал.1 ГПК, отм. – чл.235, ал.2 и чл.12 ГПК/ по въпроса: за задължението на съда да постанови решението си въз основа на доказани, съобразно правилата на разпределение на доказателствената тежест, правнорелевантни факти, като обсъди доказателствата и възраженията на страните. Сочените противоречия не се установяват: Както е посочено и в изложението на касаторката, възражение за ползване на процесния имот /ресторант/ от всички съсобственици е направено в отговора на исковата молба, като е посочено, че ползването е разделено на равни по време периоди /половин месец – от ответника и половин месец – от останалите двама съсобственици/ или всички те ползват имота, а с това - и частта на ищцата. Затова не се установява противоречие на въззивното решение с ТР №1/13 г., т.4 – въззивният съд се е произнесъл по своевременно направено с отговора на исковата молба възражение срещу насрещния иск, отнасящо се до ползването на имота. Не се установява противоречие със задължителната практика на ВС и по втория от поставените въпроси: въззивният съд е формирал изводите си по иска след преценка на събраните по делото доказателства и на възраженията и доводите на страните. Приел е, въз основа на твърденията на страните и свидетелските показания, вкл. тези на останалите двама съсобственици – сем. З., че имотът се ползва и от тях. В писмената си защита пред първоинстанциония съд / л.114/ ищцата също е посочила, че ответникът, съвместно с другите съсобственици упражнява дейност в обекта, който функционира като ресторант. С. основание за допускане на обжалването не се установява и ВКС на РБ, трето г.о.