Определение № 244 от 30.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2399/2020 г.

Производството е по реда на чл. 307, ал. 1 ГПК /във вр. чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК/. Образувано е по подадената от Х. И. Х., Н. П. П. и И. Х. И. – първите двама от [населено място], а третият от [населено място], [община], съвместна молба (с вх. № 8314/28.Х.2020 г. по описа на ВКС), чийто предмет е искането им за отмяна на влязлото в сила решение № 341 на Софийския апелативен съд, ТК, 13-и с-в, от 6.ІІ.2020 г., постановено по т. д. / рег. / № 378/2019 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение на СГС, ТК, с-в VІ-1, от 19.VІ.2019 г. по фирмено дело № 21/2019 г.: за отказ да бъде вписано в специалния публичен регистър на този съд новоучредено вероизповедание по тяхно заявление с вх. № 49083/10.ІV.2019 г., а именно „Мюсюлманското изповедание в Република България - Главно мюфтийство“. Твърденията в тази съвместна молба за отмяна на Х., П. и И. за наличие на основанието по т. 7 на чл. 303, ал. 1 ГПК са в смисъл, че конкретното влязло в сила въззивно решение противоречало на общностното право на Европейския съюз и на практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург – предвид несъобразяваното на този съдебен акт „с влезлите в сила съдебни решения по повдигнати пред ЕСПЧ от български граждани правни въпроси, свързани с отказ за регистрация на техните верски общности от националните съдилища в България – СГС, САС и ВКС“. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, като съобрази доводите на тримата молители, намира че съвместното им искане за отмяна на влязлото в сила решение № 341 на СА ГПК.С, ТК, 13-и с-в, от 6.ІІ.2020 г., постановено по т. д. № 21942/2018 г. на единственото посочено в нея правно основание - по т. 7 на чл. 303, ал. 1 ГПК, се явява процесуално недопустима. Съображенията за оставянето й без разглеждане са следните: Производството пред първостепенния съд е било по реда на чл. 15, ал. 1 от Закона за вероизповеданията, която разпоредба изрично препраща към реда по Част VІ, гл. 49 на ГПК „Общи правила“ за охранителните производства. Ноторно е, че по постановените в такива производства и влезли в сила съдебни актове не се формира сила на пресъдено нещо и затова с разпоредбата на чл. 540 ГПК, намираща се в същата глава на процесуалния закон, законодателят изрично е изключил приложимост на съдопроизводствените правила по чл. 303 – 388 ГПК. От друга страна, съгласно т. 10 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 7/31.VІІ.2017 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 7/2014 г., молба за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от основанията по смисъла на чл. 303, ал. 1 и чл. 304, ал. 1 ГПК, е недопустима и по нея ВКС се произнася с определение, с което я оставя без разглеждане. Като единствено основание за отмяна на влязлото в сила решение на САС тримата молители са релевирали „противоречие с общностното право на ЕС“. Сред основанията за допустимост на касационно обжалване на не влезли в сила въззивни решения по чл. 280, ал. 1 ГПК фигурира и това по т. 2, предл. 2-ро на същия законов текст, а именно произнасянето на съответния въззивен съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е бил решен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз. Този съд със седалище в Люксембург, е различен от Европейския съд по правата на човека със седалище в Страсбург, прилагащ Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, която обаче не е част от общностното право. Същевременно основанието за отмяна на влезли в сила съдебни решения по т. 7 на чл. 303, ал. 1 ГПК визира необходимост от ново разглеждане на делото, „за да се отстранят последиците от нарушението“, т.е. на онова конкретно нарушение на посочената Конвенция, което ЕСПЧ в Страсбург да е установил със свое „окончателно решение“. Вместо това обаче, в приложение към настоящата си съвместна молба за отмяна тримата нейни податели са се позовали на 13 решения по дела на Съда на Европейския съюз в Люксембург, постановени в периода 2004 г. – 2013 г. Не случайно чл. 305, ал. 2 ГПК императивно изисква за редовността на молба с правно основание по т. 7 на чл. 303, ал. 1 ГПК същата да е подадена в пределите на 6-месечен преклузивен срок „от деня, в който решението на Европейския съд по правата на човека /т.е. на съда в Страсбург – бел. на ВКС / да е станало окончателно“. В процесния случай не се констатира между датата на постановяване на въззивното решение, чиято отмяна се претендира, а именно 6 февруари 2020 г., и датата на подаване на настоящата съвместната молба с такова искане – 28.Х.2020 г., да е било проведено да е приключило с окончателно решение производство пред ЕСПЧ с предмет установяване на нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, което да е било обективирано с отказа за съдебна регистрация в нарочния публичен регистър при СГС на конфесията „Мюсюлманското изповедание в Република България - Главно мюфтийство“. В заключение, немислимо е алтернативно да се иска допускане на касационно обжалване на същото въззивно решение, за което не съществува спор, че е влязло в сила. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение