Определение № 3449 от 18.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 475/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител юрисконсулт, срещу решение № 177 от 10.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 216/2023 г. на Апелативен съд - Велико Търново. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 72 от 23.02.2023 г. по гр. д. № 495/2022 г. на Окръжен съд - Плевен в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Банка ДСК“ АД срещу Н. П. Х. установителен иск за съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 3108/2016 г. на Районен съд - Плевен, за разликата над сумата 60 010.90 лв. до сумата 293 844.20 лв. - непогасена главница по договор за ипотечен кредит от 17.12.2007 г. и допълнително споразумение към него от 29.11.2013 г., за разликата над сумата 28 825.51 лв. до сумата 58 270.72 лв. и за периодите от 07.06.2014 г. до 20.11.2014 г. и от 29.12.2015 г. до 27.04.2016 г. - договорна лихва, за разликата над сумата 2 405.59 лв. до сумата 8 437.39 лв. и за периода от 18.01.2016 г. до 27.04.2016 г. - наказателна лихва, и за разликата над сумата 600 лв. до сумата 4 066.35 лв. - такса за управление на кредита. В жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно в обжалваната част и за уважаване на предявения иск с присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение. Касаторът поддържа оплакване, че въззивният съд неправилно е приел за неравноправни клаузите в допълнителното споразумение към договора за кредит, предвиждащи преструктуриране на кредита и промяна в лихвения процент по кредита (ал.2 и ал.4). Излага доводи, че изводът за неравноправен характер на клаузата на чл.4 от допълнителното споразумение не е съобразен с установените по делото факти, че ответницата лично е инициирала предоговарянето на условията по кредита, подписала е допълнителното споразумение, съдържащо ясната, недвусмислена и индивидуално договорена клауза относно дължимата възнаградителна лихва, а впоследствие е подписала и новия погасителен план към договора, в който е отразена промяната в размера на погасителните вноски съобразно променения по общо съгласие на страните лихвен процент. Като незаконосъобразен и несъответстващ на задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС касаторът определя извода на въззивния съд за неоснователност на иска по чл.422, ал.1 ГПК за разликата над сумата 60 010.90 лв. до сумата 281 410.90 лв. - част от дължимата главница по договора за кредит, поради погасяване на задължението чрез плащане на сума, получено от продажба на обезпечението по кредита, извършена от синдика в производството по т. д. № 28/2015 г. на Окръжен съд - Плевен за несъстоятелност на „Хранителни стоки - Плевен“ АД (дружество, предоставило свой имот за обезпечаване на задължението на ответницата по договора за кредит). Според касатора, сумата от продажбата на обезпечението не е платена доброволно, а е получена в резултат на принудително изпълнение, проведено от синдика въз основа на издадения в заповедното производство изпълнителен лист срещу ответницата; Поради това е приложимо разрешението в т.9 от цитираното тълкувателно решение и плащането не е следвало да бъде съобразявано при преценката относно непогасения остатък от дълга по договора за кредит. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са посочени следните въпроси: „ 1. Следва ли удовлетворяване на вземане на кредитора чрез превод на сума от синдика в резултат на изготвена по несъстоятелността сметка за разпределение да се тълкува като доброволно плащане или тази сума съставлява плащане, настъпило в резултат на принудително изпълнение по смисъла на Тълкувателно решение № 4/2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, т.9; 2. Задължен ли е съдът да зачете постъпилата сума от принудително изпълнение по време на изпълнителното производство в решението по установителен иск по реда на чл.422 ГПК и да присъди дължимите суми по кредита без постъпленията от принудително изпълнение; Когато сумата, постъпила по време на изпълнителното производство в резултат на принудително изпълнение, съдът е установил, че е дължима, но поради факта, че е постъпила преди края на съдебното дирене, установителният иск е отхвърлен по отношение на нея, каква е съдбата на издадения изпълнителен лист и какви са последствията от решението в този случай - обезсилва ли се изпълнителният лист и заповедта за изпълнение за получената в изпълнителното производство сума в резултат на принудително изпълнение, когато не е присъдена в решението; Ако заповедта за изпълнение се обезсилва за постъпилата сума, на какво основание банката е погасила задължението чрез принудително изпълнение“. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.9, и с практиката в определение № 126/16.03.2018 г. по т. д. № 2893/2017 г. на ВКС, І т. о. Изложени са и съображения, че отговорът на въпросите ще допринесе за точното прилагане на закона - в частност на разпоредбата на чл.717н, ал.3, предл.1 ТЗ, и за развитието на правото, което предпоставя допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответницата по касация Н. П. Х. от [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Велико Търново е съобразил следните установени от първоинстанционния съд правнорелевантни факти, по отношение на които не е имало спор между страните във въззивното производство: На 17.12.2007 г. е сключен договор за ипотечен кредит между „Банка ДСК“ ЕАД и Н. П. Х., по силата на който банката - ищец е предоставила на ответницата кредитополучател кредит в размер на 300 000 лв., усвоен еднократно на 18.12.2007 г. С допълнително споразумение от 29.11.2013 г. страните са постигнали съгласие част от начислената до 22.11.2013 г. редовна лихва в размер на 8 103.27 лв. - 5 925.26 лв., да се капитализира към главницата (чл.2) и е уговорен нов лихвен процент по кредита в размер на 9.99 % (чл.4) при първоначално предвиден в договора лихвен процент 8.99 %, формиран като сбор от БЛП 4.19 % към датата на сключване на договора и стандартна надбавка 4.8 процентни пункта. Плащането на суми за погасяване на кредита е преустановено на 22.12.2014 г. и банката е упражнила правото си, съгласно уговореното в договора, да обяви кредита за предсрочно изискуем, считано от 29.12.2015 г. Въз основа на подадено заявление по чл.417 ГПК банката се е снабдила със заповед за изпълнение и с изпълнителен лист, издадени в производството по ч. гр. д. № 3108/2016 г. на РС - Плевен, и е образувала изпълнително дело № 320/2016 г. по описа на ЧСИ В. С. за принудително събиране от ответницата на сумите по заповедта. На 26.03.2021 г. заповедта е връчена на ответницата, която е подала възражение в срока по чл.414 ГПК и по повод на възражението банката е предявила иска по чл.422 ГПК за установяване на оспореното вземане. В хода на производството за разглеждане на иска по чл.422 ГПК синдикът на „Хранителни стоки - Плевен“ АД е превел по сметка на „Банка ДСК“ АД сумата 221 400 лв., получена от реализирана в производството по несъстоятелност на дружеството по т. д. № 28/2015 г. на Окръжен съд - Плевен продажба на недвижими имоти, върху които е учредена ипотека за обезпечаване на задълженията на ответницата по договора за кредит. Получената сума е отнесена счетоводно от банката за частично погасяване на главницата по кредита. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че ответницата е сключила договора за кредит в качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 ДР на ЗЗП и на това основание се ползва от уредената в ЗЗП потребителска защита. След преценка на фактите по делото въззивният съд е възприел и изводите на първоинстанционния съд, че клаузите на чл.2 и чл.4 от допълнителното споразумение, предвиждащи капитализиране на редовна лихва към главницата и увеличение на лихвения процент на 9.99 %, са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП; че с оглед на техния неравноправен характер посочените клаузи не са породили действие и поради това размерът на задълженията по кредита към датата на предсрочната изискуемост - 29.12.2015 г., следва да се изчисли без капитализиране на лихва към главницата и съобразно първоначално уговорения в договора лихвен процент от 8.99 %. За неоснователни въззивният съд е счел доводите на банката - ищец, че извършеното с допълнителното споразумение предоговаряне на условията по кредита е предприето по искане на ответницата (молба вх. № 2615/04.11.2013 г.) и че залегналите в споразумението нови условия, в т. ч. и относно размера на дължимата възнаградителна лихва, са резултат от индивидуално договаряне при пълна информираност на ответницата за новия размер на дълга. Като е изходил от обстоятелството, че едва в хода на делото по указание на първоинстанционния съд ищецът е разяснил как е изменян и формиран БЛП след възникване на правоотношението, без договорът и допълнителното споразумение да съдържат информация в тази насока, въззивният съд се е произнесъл, че заложената още в договора възможност за едностранна промяна на лихвения процент не може да бъде санирана чрез постигнатото в допълнителното споразумение съгласие за размера на дължимото от кредитополучателя, изчислено в съответствие с неравноправните клаузи за лихвата. Съдът е посочил също, че уговорката за капитализиране на лихва към главницата е в противоречие със забраната на чл.10, ал.3 ЗЗД и не може да обвърже валидно ответницата. Във въззивната жалба ответникът е поддържал оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на извода на първоинстанционния съд, че полученото плащане на сумата 221 400 лв. от продажба на обезпечението по кредита в производството по несъстоятелност на „Хранителни стоки - Плевен“ АД има погасителен ефект по отношение на дължимата главница по кредита. Оплакването е преценено като неоснователно от въззивния съд с мотив, че доколкото фактът на плащането е настъпил в хода на производството за разглеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК, след подаване на заявлението по чл.417 ГПК и преди приключване на съдебното дирене, той е от значение за спорното право и следва да бъде взет предвид съгласно чл.235, ал.3 ГПК - така, както е указано в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В съответствие с този извод въззивният съд е приел, че след зачитане на погасителния ефект на плащането непогасеният остатък от главницата е в размер на 60 010.90 лв. - разлика между установения от заключението на счетоводната експертиза размер на главницата към датата на настъпване на предсрочната изискуемост (281 410.90 лв.) и платените от синдика 221 400 лв., отнесени от банката за погасяване на задължението за главница. Поради това въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта за отхвърляне на иска по отношение на главницата по кредита за разликата над сумата 60 010.90 лв. до отразения в заповедта за изпълнение размер на главницата - 293 844.20 лв. Решението на първоинстанционния съд е потвърдено и в обжалваната от банката - ответник част, с която искът по чл.422, ал.1 ГПК е отхвърлен частично и по отношение на отразените в заповедта за изпълнение договорни лихви, санкционни лихви и такса за управление на кредита. Въззивният съд не е изложил самостоятелни съображения за неоснователност на иска по отношение на акцесорните претенции, а е посочил, че споделя мотивите на първата инстанция, в които на база заключението на съдебносчетоводната експертиза и при съобразяване на датата на настъпване на предсрочната изискуемост, както и на приетите за неравноправни клаузи в споразумението от 29.11.2013 г., е направен извод, че ответницата не дължи договорни и санкционни лихви и такса за управление в размерите и за периодите, за които искът е отхвърлен. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора „Банка ДСК“ АД: Първият поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос (прецизиран от касационната инстанция в съответствие с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) - дали удовлетворяването на кредитора чрез извършен от синдика превод на парична сума, получена от осребряване на имущество в производство по несъстоятелност, представлява доброволно плащане или има характер на плащане, осъществено в резултат на проведено принудително изпълнение по смисъла на Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.9, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът е включен в предмета на делото и неговото разрешаване от въззивния съд е обусловило частичното отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК по отношение на вземането за главница по договора за кредит, отразено в заповедта за изпълнение. С оглед мотивите на въззивния съд за отхвърляне на иска настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието на въззивното решение в посочената част със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в частност - с т.9 от решението, в която са дадени разяснения относно момента, към който се установява съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение в производството по чл.422 ГПК, и приложението на разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК в това производство. Наличието на задължителна съдебна практика, в която е даден отговор на поставения въпрос, изключва необходимостта от обсъждане на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на което се е позовал касаторът. Вторият въпрос в изложението приповтаря в първата си част въпроса, по който следва да се допусне касационно обжалване, поради което за него важат изложените по-горе съображения. В останалата част въпросът е хипотетичен, не е обсъждан от въззивния съд и не е поставен в основата на решаващите правни изводи на съда, с които е мотивирано частичното отхвърляне на иска по чл.422 ГПК. Поради това и като се имат предвид постановките в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, този въпрос не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Касаторът не е обосновал приложното поле на касационното обжалване по отношение на частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК за част от договорните лихви, санкционните лихви и таксата за управление на кредита. При липса на посочен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и на надлежно обосновани допълнителни предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване в посочената част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,