Определение № 2741 от 29.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3166/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Постъпила е частна касационна жалба, подадена от „Гитекс“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] против определение № 359 от 23.06.2023 г. по в. ч. гр. д. № 237/2023 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено определение №1818 от 11.05.2023 г. постановено по гр. д. № 322/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което производството по предявения от жалбоподателя иск за собственост е прекратено, на основание чл. 130 ГПК. Производството е останало висящо по предявените евентуални искове.

В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Изложени са съображения, че определението е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като не е налице идентичност между иска, по който е заявен отказ и иска, който е предявен по настоящото дело. Въззивният съд не съобразил, че предмет на гр.д. № 8141/2021г. на РС-Варна и в.гр.д. № 1955/2022г. на ОС-Варна е бил отрицателен установителен иск досежно правото на строеж на Й. М. Й. и Д. С. Й., като основание за възникнало впоследствие право на собственост, поради погасяването му поради неупражняване в 5-годишен срок. Всички изводи за наличие сила на пресъдено нещо следвало да се извличат от твърденията на „Гитекс“ ЕООД наведени с исковата молба, по която е образувано гр.д. № 8141/2021г. на РС- Варна и по гр.д. № 322/2023г. на ВОС. Според частният жалбоподател, заявеният отказ от отрицателен установителен иск против ответниците по жалбата Й. М. Й. и Д. С. Й., с който е поискано да бъде установено, че те нямат право на строеж, не формира сила на пресъдено нещо по отношение на предявен впоследствие положителен установителен иск за собственост на ищцовото дружество на реализирания самостоятелен обект в сграда, с административен адрес [улица], вх. А, ет. 1, ап. 4, основан на придобивна давност, текла от февруали 2010 г. първо по отношение на правото на строеж, а след реализиране на обекта – и върху него.

В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение по следните въпроси:

1. Дължи ли съдът произнасяне с мотиви по всички възражения в частната жалба и по всяко твърдение на страната като обсъди всяко едно от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно, включително като обсъди и твърдението за липса на СПН по предявения установителен иск за собственост поради липса на идентичност с делото между същите страни, по което е направен отказ от иск от ищеца. Твърди се противоречие по въпроса с решение № 112 от 02.05.2017 г. по гр.д. № 3356/2016 г. на ІV г.о., решение № 25 от 23.07.2019 г. по гр.д. № 2299/2018 г., решение № 50 от 22.05.2019 г. по гр.д. № 1441/2018 г. на І г.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр.д. № 1857/2010 г. на ІV г.о., решение № 21 от 26.02.2021 г. по гр.д. № 2029/2020 г., решение № 256 от 07.01.2021 г. по гр.д. № 4293/2019 г., решение № 60142 от 24.11.2021 г. по гр.д. № 566/2021 г. на І г.о. Изложени са съображения, че въззивният съд не се е произнесъл по следните техни доводи в частната жалба: 1. Представлява ли искът за отричане на конкретно право на ответника на конкретно правно основание за собственост по смисъла на ТР № 8/20012 г.; 2. Ако ищецът е заявил иск за отричане право на строеж поради погасяването му, това преклудира ли правото на ищеца да установи правото си на собственост на основание давностно владение след отхвърляне на първия му иск/отказ от този иск; 3. При липса на наведени фактически основания за отричане на право на собственост на ответника по принцип, а за отричане на правата му на конкретно основание, какъв е предметът на отрицателния установителен иск, касаещ отричане правата на ответника на конкретно правно основание; 4. При противоречие между фактически основания и петитум на иска, по който има отказ от иск, как се определя от каква претенция се е отказал ищецът? Как се определя идентитетът на предмета на това дело с друго дело между същите страни – съобразно заявеното в обстоятелствената част на исковата молба или съобразно заявеното в петитума, ако те взаимно се изключват.

Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди липса на практика по въпросите за възможността отрицателният установителен иск за отричане правата на ответника да е предявен само на конкретно правно основание, както и по въпроса за преценка на предмета на делото, респ. идентитета на делата при неотстранено противоречие между фактическите основания и петитума на исковата молба при липса на влязло в сила решение, само при отказ на иска, когато искът е за собственост.

Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната касационна жалба и данните по делото, намира следното:

Частната касационна жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 ГПК, поради което съдът я преценява като допустима.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното:

Производството по гр. д. № 322/2023 г. по описа на ОС-Варна е образувано по искова молба на „Гитекс“ ЕООД против Й. М. Й. и Д. С. Й., с която ищцовото дружество е предявило евентуално съединени искове – главен иск за приемане за установено в отношенията между страните, че „Гитекс“ ЕООД е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 10135.2028.19.1.4 по КККР на [населено място], район "Приморски", [улица], вх. А, ет. 1, ап. 4, представляващ жилище - апартамент площ 63.96 кв. м., ведно с прилежащите му 0.9474% ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж, на основание придобито по давност право на строеж върху имота, начиная от м.февруари 2010 г. и реализирано от ищцовото дружество през 2021 г., след което владението продължило върху изградения обект – процесния имот. В условията на евентуалност са предявени искове за заплащане на сумата от 89 544 лв., представляваща, разликата между стойността на правото на строеж за обекта, което ответникът Й. Й. е закупил през 2011 г. и стойността на трансформираното право на строеж в право на собственост вследствие мероприятия и СМР, извършени от ищеца със знанието и без противопоставянето на ответника /подробно индивидуализирани/, ведно с искане за признаване право на задържане, евентуално присъждане на същата сума като сторени разходи за подобряване на имота, с която ищецът обеднял, а ответниците неоснователно се обогатили. Прекратено е производството амо по главният иск.

От материалите по делото се установява, че жалбоподателят е предявил против същите ответници отрицателен установителен иск, имащ за предмет отричане правото им на собственост върху същия апартамент поради това, че правото на строеж, което са придобили през 2011 г. се е погасило по давност, По този иск е било образувано гр. д. № 8141/2021 г. на РС-Варна, по което иска е отхвърлен с постановеното решение, потвърдено с въззивно решение по в. гр. д. № 1955/2022 г. на ОС-Варна. Двете решения са обезсилени на основание чл. 233 ГПК от въззивния съд с влязло в сила определение № 589/13.02.2023 г. поради направен с молба вх. № 3472/09.02.2023 г. отказ от иска, и производството по отрицателния установителен иск е прекратено.

С обжалваното определение, въззивният съд е възприел извода на първата инстанция за недопустимост на предявения положителен установителен иск за собственост. Мотивирал се е с това, че при направено волеизявление ищецът се отказва от търсената искова защита, което има за правна последица окончателно загубване на възможността претенцията да бъде отново предявена. Приема се, че волеизявлението на ищеца по чл. 233 ГПК десезира съда и има характер на негово твърдение /признание за неоснователност на иска му/, че твърдяното право не съществува / при положителен установителен или осъдителен иск/ или че оспорваното с исковата молба право съществува /при отрицателния установителен иск/. В този случай спора между страните е окончателно разрешен, като към волеизявлението на ищеца за отказ от иска се прикрепва правния ефект на силата на пресъдено нещо със съдържанието, което тя има по отношение на съдебното решение, с което се разрешава материалноправен спор, а тя е абсолютна процесуална пречка за повторното възникване на правото на иск. Предявената впоследствие претенция с идентичен предмет и между същите страни е недопустима, поради което производството следва да бъде прекратено. Въззивният съд е изяснил, че с направения отказ от предявения срещу ответниците отрицателен установителен иск за собственост е налице признание за съществуване на отричаното от „Гитекс“ ЕООД право на собственост в патримониума на ответниците, поради което и формираната сила на пресъдено нещо прави недопустим предявения между същите страни и относно същия имот, но вече като положителен установителен иск за собственост. За неоснователни са приети доводите, че предмет на иска по гр. д. № 8141/2021 г. е отричане правото на строеж върху процесния имот поради неупражняването му в срок, защото изрично формулирания петитум в исковата молба по прекратеното дело, по което е заявен отказ от иска е за отричане правото на собственост върху изградения апартамент, а изменение на иска в хода на процеса не е правено. По този иск дружеството е твърдяло погасяване правото на строеж, купено от ответниците през 2011 г. поради неупражняването му. Въззивният съд е посочил, че предмет на отрицателният установителен иск е принадлежността на правото на собственост върху апартамента в патримониума на ответниците. Последицата при уважаването му е отричане правото на собственост на всички възможни основания за ответника, като СПН преклудира и незаявените от ответника придобивни основания. Отхвърлянето на отрицателен установителен иск означава не само неоснователност на твърденията на ищеца, но и признание, че ответникът е доказал, че е собственик на отричаното от ищеца право на собственост, респ., че ищецът не притежава такова право. При този резултат СПН преклудира възможността ищецът да предяви положителен установителен иск за собственост, основан на придобивни основания, настъпили към датата на формиране на СПН. Приема се, че същата последица е налице и при извършения отказ от предявения по гр. д. № 8141/2021 г. на РС-Варна иск. Затова е прието, че наведеното от ищеца „Гитекс“ ЕООД придобивно основание по настоящия спор - придобиване правото на собственост върху апартамент по давност, текла в периода от м. февруари 2010 г. и упражнено право на строеж през 2021 г. е преклудирано от СПН, формирана по спора, предмет на исковата претенция по гр. д. № 8141/2021 г. в резултат на заявения отказ от иска по същото.

По първата група поставени въпроси в изложението, въззивното определение не е постановено в противоречие със съдебната практика. В ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че предмет на отрицателният установителен иск за собственост е правото на собственост на ответника и че по такъв иск той следва да изчерпа всичките си основания за придобиване на това право, защото при уважаване на иска и непредявените от ответника основания се преклудират, т.е. ответника не може при уважен срещу него отрицателен установителен иск за собственост да предяви положителен установителен иск на никакво основание. От правилото, че предмет на отрицателният установителен иск е правото на собственост на ответника и, че той следва да изчерпа всичките си придобивни основания следва и че при отхвърляне на отрицателният установителен иск за собственост се формира сила на пресъдено нещо относно това, че ответника е собственик. Без значение на какво основание ответникът по отрицателният установителен иск е собственик, ищецът по такъв отхвърлен отрицателен установителен иск за собственост не може да предяви положителен установителен иск за същото право против същия ответник. Това следва от мотивите към т.1 от ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В доктрината и съдебната практика /решение № 329 от 18.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 305/2012 г., I г. о. решение № 32/10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на ІІ гр. о., решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 1560/2009 г. на първо г. о., решение № 32/10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на второ г. о. и решение № 68/18.06.2019 г. по гр. д. № 3931/2018 г. на второ г. о., решение № 116/2019 г. от 21.01.2010 г. по гр. д. № 155/2019 г. на ВКС, ІІ гр. о. / е изяснено, че да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответника по отрицателния установителен иск. Така по въпроса за това кога е налице идентичност между отрицателен установителен иск и положителен установителен иск за собственост е разрешен в съответствие със цитираната съдебна практика и по него не се допуска касация.

Предвид изложеното, ищецът по отрицателен установителен иск не сочи на какво основание е собственик на спорното право. Чрез този иск той може да защитава правно очакване да придобие спорния имот ако отрече правото на ответника или да се позовава на фактическо състояние. / ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т.1/ Без значение е и на какво основание ответникът е твърдял, че е собственик – силата на песъдено нещо обхваща всички, включително и не предявените от ответника придобивни основания, Аналогична е ситуацията и при отказ на ищеца от такъв иск. Затова по този въпрос и по третия въпрос, по който се твърди, че въззивният съд не е изложил мотиви не е налице противоречие със съдебната практика.

Тъй като в петитума и на двете искови молби – тая по прекратеното дело и тая по настоящото се търси защита на правото на собственост върху апартамента, а не върху правото на строеж върху прекратеното дело, вторият въпрос, по който се твърди, че въззивният съд не е изложил мотиви е неотносим, защото не кореспондира на петитума на двете искови молби.

Съдът не констатира противоречие между мотиви и диспозитив по исковата молба по настоящото дело, а по прекратеното – определението, с което е прекратено производството поради отказ от иска вече е влязло в сила. Както вече се посочи, и по двете дела предмет на защитата е правото на собственост върху апартамента. Фактическите обстоятелства на които ищеца твърди, че е собственик са без значение, но дори и по тях е налице съвпадане, защото тезата на ищеца и по двете дела е, че ответниците не са реализирали правото си на строеж и не са владели апартамента си от построяването му през 2021 г. до степен на груб строеж, а владение осъществявало дружеството-ищец от февруари 2010 г. - първо на правото на строеж, а след това на правото на собственост. Тези твърдения са преклудирани от отказа от отрицателният установителен иск, заявен от дружеството-ищец. Въпросът за противоречието между обстоятелствена част и петитум не кореспондира на доказателствата по делото и затова не е обсъждан от въззивния съд, поради което по него не може да се допусне касационно обжалване.

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато за разрешаване на правен спор е необходимо да се приложи правна норма или правен институт, които са уредени непълно или неясно и няма съдебна практика, или когато съществуващата такава е противоречива или неактуална. По формулираните правни въпроси за възможността отрицателният установителен иск за отричане правата на ответника да е предявен само на конкретно правно основание, /което е невъзможно предвид посоченото вече за предмена на отрицателният установителен иск/ както и по въпроса за преценка на предмета на делото, респ. идентитета на делата при неотстранено противоречие между фактическите основания и петитума на исковата молба /каквото съдът не е констатирал/, съдът вече изложи съображения. Наличието на задължителна съдебна практика относно предмета на отрицателният установителен иск и кога той е допустим – ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и казуалната съдебна практика, с която са изяснени въпросите за обхвата на силата на пресъдено нещо, изключва допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1, съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай въззивното определение е валидно и допустимо. Не се констатира и да е „очевидно неправилно“ по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като не са налице хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, делото не е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Затова не се допуска касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал.2 ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 и по ал.2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение.

Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение