Определение № 877 от 11.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2790/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Столична община срещу решение № 2882 от 08.05.2020г. по в. гр. дело № 5257/2019г. на СГС, ГО, ІІ „а“ състав, в частта му, с която Столична община е осъдена да заплати на ищцата Б. С. Д., на основание чл. 49 ЗЗД, сумата 3 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от ухапване от безстопанствено куче, осъществено на 18.11.2017г., ведно със законната лихва от 18.11.2017г. до окончателното изплащане, като е реализирана и отговорността на ответника за съдебни разноски. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД да бъде отхвърлен изцяло поради неосъществен фактически състав на субективното право по чл. 49 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба Столична община навежда основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Нападенията и нараняването на граждани от безстопанствени кучета при предприети мерки от общината по ЗЗЖ само по себе си може ли да обоснове извод за противоправно бездействие като основание за ангажиране на отговорността по чл. 49 ЗЗД и при кои обстоятелства се изключва ангажиране на отговорността й?“; 2. „Върху коя от страните в процеса пада тежестта на доказване и какво по своя характер следва да бъде доказването на безстопанствения характер на кучето?“, и 3. „Определен ли е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с чл. 52 ЗЗД и взети ли са предвид всички релевантни обстоятелства?“. По първия поставен въпрос касаторът релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, сочейки разрешаването му от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 488/07.08.2012г. по гр.д.№899/2010г. на ІV г.о.; решение № 368/18.11.2015г. по гр.д.№2045/2015г. на ІV г.о. и решение № 308/03.01.2018г. по гр.д.№1068/2017г. на ІV г.о.. Конкретизирайки, че същественият материалноправен въпрос е дали от събраните по делото доказателства може да се направи извод за реализирано противоправно бездействие и станалият инцидент достатъчен ли е за да се ангажира отговорността на ответника, счита че този въпрос е едновременно разрешен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на втория въпрос навежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, сочейки разрешаването му в противоречие с практиката на окръжни и районни съдилища, обективирана в решение от 20.01.2012г. по гр.д.№3117/2011г. на СГС; решение № І-25-61/05.04.2013г. по гр.д.№51227/2012г. на СРС; решение от 31.10.2011г. по гр.д.№6305/2011г. на СГС и решение по гр.д.№2328/2015г. на СРС. По третия въпрос релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно разрешаването му в противоречие със задължителните указания в ППВС № 4/1968г.. Ответникът по касационната жалба - Б. С. Д. не подава отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт по гражданскоправен спор по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Предмет на касационното обжалване е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД срещу Столична община за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ухапване от безстопанствено куче на територията на [населено място], на около 50м. преди метростанция „Надежда“, на 18.11.2017г., в уважената му част за сумата от 3 000 лв.. Въззивният съд е приел за осъществен фактическия състав на чл. 49 ЗЗД по отношение на ответника – Столична община, тъй като с оглед носената от ищцата доказателствена тежест, последната е установила по безспорен начин причиняването на процесните неимуществени вреди от ухапването на 18.11.2017г. от безстопанствено куче на територията на Столична община, както от показанията на свидетелите – очевидци: Я. Н. и Б. Г., така и от приетите писмени доказателства и неоспореното заключение на медицинската експертиза. С показанията на свидетеля - очевидец Г. категорично е доказано според СГС, че ухапването на ищцата е от безстопанствено куче, което е агресивно и което свидетелят често е виждал като е минавал около метростанция „Надежда“, заедно с други безстопанствени кучета. Причинените травми на ищцата и причинно-следствената връзка между тях и ухапването са установени по несъмнен начин както от приетото съдебно-медицинско удостоверение № С-397/2017г., така и от заключението на медицинската експертиза и свидетелските показания. Въззивният съд е счел за неоснователно, възражението на ответника, съдържащо се във въззивната му жалба, че представените в процеса справки за дейността на приюта за безстопанствени кучета в[жк]към ОП „Екоравновесие“, справките за дейността на ОП „Екоравновесие“ и отчета за изпълнението на мерките по т. ІV от Програмата за овладяване на безстопанствените кучета, доказват изпълнението на законово делегираното задължение на Столична община по ЗЗЖ. Макар горепосочените доказателства да установяват, че ответникът е предприел действия съгласно задълженията си по чл. 41 и чл. 42 ЗЗЖ, СГС е намерил тези действия за недостатъчни с оглед изискуемата от закона дължима грижа. Посочил е, че в случая е налице бездействие на ответната община да изпълни общото си задължение по чл. 59 ЗЗЖ за осъществяване на контрол върху изоставени животни на своята територия, както и на нормативно установеното й задължение за предприемане на всички мерки за предотвратяване агресивното поведение на безстопанствени кучета, вкл. мерките по чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ за настаняване в приют и по чл. 47, ал. 1 и чл. 50, т. 2 ЗЗЖ. Заключил е, че безпричинното нападение на човек от безстопанствено куче е доказателство за неизпълнение на приетата програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община, а и че принципното наличие на предприети мерки не може да изключи отговорността на общината при положение, че са причинени вреди при и по повод на възложената работа на нейни служители. Възражението за недоказаност на обстоятелството, че кучето е безстопанствено, въззивният съд е приел за неоснователно, тъй като този факт е установен от носещата тежестта за доказването му ищца с гласни доказателства, а за опровергаването му ответникът не е ангажирал каквито и да било доказателства, вкл. за наличието на конкретен собственик на кучето. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди от процесния деликт, съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, е съобразил конкретните обстоятелства по делото: вида и тежестта на физическото увреждане – в лека степен; продължителността на лечебно-възстановителния период – 1 месец, с по-интензивни болки и страдания през първите 7 дни; наличието на 2 белега с размери 1/1см.; причиненият остър емоционален стрес при нападението на кучето, след който пострадалата е развила протрахирана адаптационна (невротична) реакция с прояви на безпокойство, подтиснатост, разстройство на виталните функции – съня, апетита, редукция на теглото, емоционален дискомфорт, и продължаващият страх от бездомни кучета в резултат на процесния деликт. При горепосочените решаващи фактически и правни изводи, СГС е уважил предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 3 000 лв., удовлетворяваща принципа за справедливо обезщетяване на причинените при процесния деликт неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото. Формулираните от касатора въпроси в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба не осъществяват горепосоченото общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касаят фактите по делото и поради това са относими изцяло към правилността на обжалвния съдебен акт. Независимо от това, дори поставените въпроси да можеше да се квалифицират като правни въпроси, не са налични релевираните по тях допълнителни основания за допускане на касационния контрол. Първият въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, вкл. горепосочената цитирана от касатора в касационната му жалба. Деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД е безвиновна, гаранционно-обезпечителна отговорност, която досежно субекта й (възложителя на работата) изисква наличие на възлагане на работа, при и по повод на която изпълнителят й – физическо лице е причинил виновно и противоправно вреди. В контекста на отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от ухапване от безстопанствени кучета, от значение е дали прекият причинител на деликта (служител или служители на общината, отговарящи за изпълнение на задълженията й по 41, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 42 ЗЗЖ, чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 50, т. 2 ЗЗЖ и чл. 59 ЗЗЖ) е положил дължимата грижа, като ако това не е сторено общината отговаря по чл. 49 ЗЗД (в този смисъл цитираните от касатора решение № 488/07.08.2012г. по гр.д.№899/2010г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 368/18.11.2015г. по гр.д.№2045/2015г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 308/03.01.2018г. по гр.д.№1068/2017г. на ВКС, ІV г.о.). Общината може да „обезвини“ своите служители като докаже, че предписаните от ЗЗЖ действия са осъществени с дължимата грижа – изпълнени са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета, за тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. В атакуваното въззивно решение, СГС е приел, че служителите на Столична община не са положили дължимата грижа, изискуема по смисъла на ЗЗЖ по отношение на безстопанствените кучета. Отчитайки предприемането на определени действия, както чрез приемане на правила за справяне с популацията на безстопанствените кучета, така и с определени практически действия, предприети от ОП „Екоравновесие“, въззивният съд е заключил, че те не са достатъчни с оглед изискуемата от закона дължима грижа. Следователно именно неполагането на дължимата грижа от служители на ответника по конкретното деликтно правоотношение е обосновало извода за ангажиране на гаранционно –обезпечителната отговорност на ответната община, а не осъщественото нападение от безстопанствено куче над ищцата само по себе си. Поради това даденото от СГС разрешение на първия поставен въпрос не противоречи на практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора. Вторият въпрос на касатора за доказването на обстоятелството, че ухапването е причинено от безстопанствено куче и за това кой носи тежестта да докаже, че кучето е безстопанствено, също не е разрешено в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Според решение № 308/03.01.2018г. по гр.д.№1068/2017г. на ВКС, ІV г.о., което дава синтезиран отговор на въпроса, „фактите, от които произтича обстоятелството, че кучето има собственик и фактите, от които произтича, че то е безстопанствено, са положителни и подлежат на доказване, както всеки положителен факт (отделно стои въпросът, че доказателствена тежест може да се носи и за отрицателни факти) – чрез всички допустими по ГПК доказателствени средства, в т.ч. свидетелски показания за външния вид на кучето, неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано – преди, по време и/или след инцидента.“ В съответствие с горепосоченото разрешение, въззивният съд е възложил в тежест на ищцата доказването на положителното обстоятелството, че нападналото я куче е безстопанствено, което е счел за безспорно установено от показанията на свидетеля – очевидец Г.. Същевременно ответникът нито е твърдял, нито е доказал според СГС, че увреждащото куче има конкретен стопанин. Последният факт е положителен и според горецитираното решение на ВКС, тежестта за неговото установяване би се носела от ответната община. По този втори въпрос следва да бъде подчертано, че касаторът навежда като допълнително основание за допускане на касационно обжалване само основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в отменената му редакция, публ. ДВ, бр.59 от 20.07. 2007г. и отменена със сега действащата редакция, публ. ДВ, бр.86 от 27.10.2017г., последната приложима по настоящото дело. Следователно соченото допълнително основание – противоречиво разрешаване на въпроса от окръжните и районните съдилища не съставлява въобще допълнително основание по смисъла на закона за допускане на касационния контрол. Третият въпрос за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт е разрешен от въззивния съд изцяло в съответствие с практиката на ВКС, вкл. соченото от касатора ППВС № 4/1968г.. С ППВС № 4 от 23.12.1968г. са дадени указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт да вземат предвид конкретните обстоятелства, при които е настъпило увреждането. Изяснено е, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдилищата следва да изтъкват, обосновавайки присъдения размер на обезщетенията за неимуществени вреди, като посочват и значението им за определения размер. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането, като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, каква е медицинската прогноза за заболяването. В този аспект справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, които СГС в тяхната пълнота и взаимовръзка е обсъдил и съобразил при определяне на размера на процесното обезщетение. На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,