Определение № 579 от 22.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4266/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. М. М., чрез процесуален представител адв.Т., срещу въззивно решение № 146 от 24.06.2021г. по в.гр.д.№637/2021г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение от 11.02.2021г. по гр.д.№545/2020г. на Районен съд – Айтос, с което са отхвърлени предявените от Л. М. М. срещу О. Х. Х. иск с правно основание чл.88 ЗЗД и евентуални искове Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1“Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството?“; 2“Следва ли при спор за прилагане договорни клаузи и преценка на изправността на страните по един договор, съдът да проведе тълкуване на договора по чл.20 ЗЗД като изясни действителната договорна воля на страните, както и при преценката на договорната изправност на страните да съобрази нормативните или практически правила, уреждащи изпълнението на поетите договорни задължения?“; 3“Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка на всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал и съответно връзките между отделните доказателствени средства, и следва ли когато констатира противоречие в показанията на ищцовите и ответните свидетели, да обоснове извод за това, кои от тези показания следва да се кредитират, включително и като изходи от възможността на съответните свидетели да са възприели пряко релевантните факти, за които свидетелстват?“. Ответникът по жалбата О. Х. Х., чрез процесуален представител адв.Х., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените претенции: за осъждане на ответника О. Х. Х. да заплати на ищеца Л. М. М. на основание чл.88 ЗЗД сумата от 16 787лв., представляващи обезщетение за претърпени вреди от неизпълнението на сключения между двамата договор от 10.08.2019г. за извършване на СМР с нотариална заверка на подписите от 04.11.2019г. на обект на ищеца като възложител; отхвърлен е и предявеният при условията на евентуалност иск по чл.55, ал.1, предл.3-то от ЗЗД иск за заплащане на сумата от 16 787лв., съставляваща имуществена облага, получена от Х. на отпаднало с обратна сила основание поради разваляне на сключения между двамата договор от 10.08.2019г. за извършване на СМР с нотариална заверка на подписите от 04.11.2019г.; отхвърлена е претенцията, заявена при условията на евентуалност за заплащане на основание чл.79, ал.1 ЗЗД сумата от 16 787лв., представляващи обезщетение за неизпълнението от страна на ответника Х. на сключения между двамата договор от 10.08.2019г. за извършване на СМР с нотариална заверка на подписите от 04.11.2019г. на обект на ищеца М. като възложител, ведно със законната лихва. Установено е, че между страните е сключен на 10.08.2019г. договор за изработка, със срок до м.май 2020г., по който възложителят - ищецът едностранно е предприел действия по недопускане на работниците на изпълнителя – отчетника, считано от м.ноември 2019г., без да бъдат подписани предвидените в договора протоколи по приемане на СМР, в които да бъдат вписани възражения на възложителя, в случай че е имало такива по изпълнението, както и без да е установена забава в изпълнението. Прието е за установено от въззивния съд, че след това възложителят е използвал извършените до момента СМР от изпълнителя и е продължил сам със свои работници довършването на обекта. Не се установява СМР, извършени от изпълнителя да са разваляни поради неточно или лошо изпълнение. Уговорената цена на възложените СМР е 74 000лв., от които авансово са заплатени 30 000лв.. Въззивният съд е посочил, че изработката е договор, уреден в чл.258-чл.269 ЗЗД, с който изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на възложителя, а последният - да заплати възнаграждение. Договорът е двустранен и престационен, тъй като създава задължения и за двете страни: за едната - да изработи нещо; за другата - да приеме изработеното и да плати; консенсуален, като страните по него са обвързани, щом постигнат съгласие; възмезден, тъй като срещу това, което изпълнителят ще изработи, другата страна дължи възнаграждение; комутативен, тъй като облагата е предварително известна и определена от страните с договора; неформален и на последно место каузален, тъй като е договорено извършване на нещо конкретно срещу заплащане на определено възнаграждение. Изпълнителят е длъжен да изпълни възложената му работа точно, качествено и в уговорения срок. При липса на договорка относно вида и качеството на материалите се приема, че изпълнителят следва да вложи такива от среден клас. В случай че е договорено качество “лукс“, то материалите следва задължително да бъдат уговорени и посочени по вид, модел, марка, количество, включително и когато е необходимо с размери. Възложителят от своя страна е длъжен да окаже необходимото съдействие, което в случая не е сторено, напротив установява се по делото, че възложителят не само е преустановил да оказва съдействие, но и физически е попречил на изпълнението от насрещната страна като не е допуснал до обекта работниците на изпълнителя. Последиците от неизпълнението на това задължение на възложителя са дали възможност и право изпълнителя да се откаже от договора но това не е сторено. Друга последица от това поведение на възложителя е че изпълнителя има право на възнаграждение и когато изпълнението е станало невъзможно. Задължение на възложителя е и да приеме извършената работа. Приемането, освен фактическото получаване на изработеното, включва още един елемент, а именно: одобрение на работата, признание, че работата съответства на уговореното. Затова при предаването на работата възложителят трябва да я прегледа. Ако има явни недостатъци, които могат да бъдат открити при обикновен преглед, той трябва да направи възраженията си незабавно, при преглеждането на работата. В случай, че недостатъците не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят покъсно, поръчващият трябва да уведоми изпълнителя за тях, веднага след откриването им. Ако той не направи такова уведомление във всеки от двата случая, при явни и скрити недостатъци по силата на необоримата презумпция, установена в чл. 264, ал.3 ЗЗД работата се смята за приета. Прието е от въззивния съд, че конкретния спор не се установява от данните по делото изпълнителят да не е изпълнявал възложената му работа точно, качествено и в срока на договора. Прието е, че напротив преди изтичане на срока/приблизително след изтичане на половината от времето на срока/ изпълняваните от него СМР са били прекъснати от възложителя, който е прекратил достъпа на наетите от изпълнителя работници и е продължил сам довършването на СМР със свои работници. Прието е, че не се установява причината за тези действия на възложителя; установява се обаче, че работата не е предадена с протокол, не са налични възражения на възложителя по изпълнението на работата от изпълнителя; установява се също така и че възложителя е ползвал по предназначение вече извършените от ответника строително монтажни работи, като е продължил да надгражда над тях с нови такива. Прието е, че липсват и доказателства за недостатъци на работата на строителя. При тези данни е прието, че не се установяват твърденията на ищецът възложител, че ответника изпълнител по договора е неизправна страна, а напротив - последния е бил възпрепятстван физически от възложителя да довърши възложените му до говора СМР, по причини които остават неизяснени по делото. При липсата обаче на възражения от страна на възложителя и при фактическите му действия, съобразно които е продължил да надгражда извършеното до момента от изпълнителя, е прието, че е налице хипотезата на чл.264, ал.3 ЗЗД и работата е приета от възложителя, като договорът е прекратен с изтичане на срока. Прието е, че не се установява по делото хипотезата на чл.265, ал.2 ЗЗД да е налице отклонение от поръчката или наличие на толкова съществени недостатъците, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, а и не се обосновава такова, че поръчващият да може да развали договора. Прието е, че при тези данни твърдяното неизпълнение на договора от страна на изпълнителя не се доказва, поради което са приети за неоснователни претенциите за обезщетяване по чл.88 ЗЗД и предявената при евентуалност чл.79, ал.1 ЗЗД, обусловени от доказване неизправността на страната, срещу която са насочени. Посочено е, че това е така, тъй като не е установено виновно поведение от страна на ответника във връзка с незавършеното в цялост строителство, поради което не е изпълнен фактическия състав на чл.88 ЗЗД, предполагащ разваляне на договора по чл.87 ЗЗД от кредитора по вина на длъжника. Изложени са съображенията на съда, че данните сочат точно обратното, доколкото е налице забава на кредитора, който е преустановил строителството на обекта, поставяйки по този начин длъжникът в невъзможност да престира. Поради това е прието, че за ищеца не се установява соченото основание да иска от ответника връщане на даденото по договора поради развалянето му от кредитора по вина на длъжника. Приета е за недоказана по своето основание и предявената при условията на евентуалност претенция по чл.55, ал.1, предл. 3 ЗЗД, тъй като последната, съдържайки изискването за връщане на даденото на отпаднало основание, предполага доказване на „основателна причина“ по смисъла на чл.268 ЗЗД за прекратяване или разваляне на договора по чл.87 ЗЗД, каквито е прието, че не се установяват. Посочено е от въззивния съд, че следва да се има предвид и че в случай на невиновна невъзможност за изпълнителя, ако тази невъзможност се дължи на неизпълнението на задължението за оказване на съдействие от страна на възложителя, възложителят дължи възнаграждение - чл. 267, ал.2 ЗЗД. Не съществува спор в съдебната практика, че за да претендира връщане на даденото на отпаднало основание по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, в хипотезата на разваляне на договора с едностранно волеизявление, поради неизпълнение е необходимо ищецът да установи при уславията на пълно и главно доказване в процеса наличие на предпоставките на чл.87 ЗЗД – виновно неизпълнение на задължението от длъжника, обуславящо договорната му отговорност и изправност на кредитора. Въпреки застъпвано и обратно становище в правната доктрина, според последователната практика на ВКС това означава кредиторът да е изпълнил насрещното си задължение или да е бил готов да изпълни, а при необходимост да е оказал дължимото съдействие за точното изпълнение на длъжника, каквито обстоятелства е прието, че не се установяват от доказателствата по делото, а нещо повече в конкретния случай възложителят не е изправна страна по сключения между страните договор за изработка, поради неоказване необходимото съдействие на длъжника – изпълнител по см. на чл.95 ЗЗД и не е могъл успешно да развали съществуващата договорна връзка по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай последиците за разваляне на договора, уредени чл.88 ЗЗД, в случая не са настъпили и ответникът не дължи връщане на авансово платените суми, като дадени на отпаднало основание. Въззивният съд е възприел изложените в този смисъл мотиви на районния съд и е препратил към тях на основание чл.272 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Първия от поставените въпроси касаторът отнася към оплакванията си, че във въззивното решение съдът „е пропуснал да се произнесе по редица от подробно изложените във въззивната жалба възражения и оплаквания, а по някои се е произнесъл само частично като не ги е разгледал в тяхната пълнота, а именно: неговото „възражение за договорната неизправност на ответната страна поради нарушение на т.4 и т.5 от договора за строителство“; по оплакванията за това, че „разходването на предоставените му авансови средства, изричното изявление, че парите са свършили и трябват още пари без предоставените средства да са вложени в строителството и без същото да е завършено, съставлява не само договорно неизпълнение на задълженията на ответника, но е основание и за прилагане на чл.90 ЗЗД, вр. чл.262, ал.2 ЗЗД“; по доводите за това, „ищецът е принуден да продължи започнатото от ответника строителство, защото иначе, предвид преустановяването на същото в разгара на есенно-зимния сезон има опасност да се увреди самата сграда; “по поставените въпроси, свързани с преценката за достоверност на показанията двете групи свидетели по делото“; “по възражението за безполезността от по-нататъчното изпълнение на договора за ищеца по смисъла на чл.87, ал.2 ЗЗД“. Както се посочи въззивният съд в решението си е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, по които е приел, че в конкретния случай последиците за разваляне на договора, уредени чл.88 ЗЗД, в случая не са настъпили и ответникът не дължи връщане на авансово платените суми, като дадени на отпаднало основание. В тях е прието, че: „Твърденията, че ответникът поискал още пари и че към края на месец ноември 2019г. все още не е бил изпълнил покрива в цялост не босновава извод за разваляне на договора по вина на ответника. Това е така, тъй като сключеният между страните договор е повече от ясен относно крайния срок за изпълнение на строителството /края на месец май 2020г./ и стойността на изпълнението /74 000лв., като страните са уговорили, че тази цена не е окончателна/“. Относно степента на завършеност на покрива въззивният съд е кредитирал показанията на едната група от разпитаните свидетели, ангажирани от страните и при различие между показанията, като съдът е изложил подробно съображенията си защо кредитира показанията на едната група свидетели и не кредитира показанията на другата група свидетели. Въззивният съд е приел, че така обоснован е извода, че изпълнителят е извършил покривна конструкция, дъсчена обвивка, черна хартия за изолация, летвена скара и челни дъски, като керемиди не са били поставени, тъй като такива не са били доставени на обекта, а после строителните дейности били преустановени от възложителя. Както се посочи, въззивният съд е приел, че от страна на изпълнителя ремонтните дейности са били извършвани до момента, в който възложителят не е допуснал работниците на изпълнителя до обекта, т.е. не е възприел доводите за забава на изпълнителя. Предвид изложеното относно съдържанието на въззивното решение настоящият касационен състав не намира да е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС отсно задължението на въззивната инстанция да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд от фактическа и правна страна не е основание за допускане на касационно обжалване. Изложеното се отнася и до втория от поставентие от касатора въпроси. По втория от поставените от касатора въпроси настоящият касационен състав не намира да е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение с приложените решение по т.д.№761/2008г. на ВКС, Іт.о. /с което е прието, че критериите, регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на уговореното следва да се съобразява и отнася към обективираната им воля, включцително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му/ и решение по т.д.№1698/2018г. на ВКС, ІІт.о. /с което е прието, че при неяснота или спро относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл.20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл.20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от странтие и обекивирана в договора обща воля/. Както се посочи, несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Същото се отнася и до третия от поставените от касатора въпроси. Както се посочи при противоречи показания та разпитаните по делото свидетели въззивният съд е изложил подробни съображения защо кредитира показанията на едни, а не кредитира показанията на други свидетели за установяване на спорните обстоятелства отностно степенна на завършеност на покрива, като е преценил правдоподобността и достоверностт на твърденията им с оглед на самите тях и на останалите данни по делото, като според настоящия съдебен състав изводът му защо следва да бъде дадена вяра на показанията на един свидетел, а на друг не, е в съответниствие с практиката на ВКС, вкл. с посочената от касатора, че изводът на съда следва се основа на анализ на показанията на всички свидетели, включително относно възможността да възприемат определени факти пряко и непосредствено, с оглед условията, при които са възприели тези факти, както и с оглед на обстоятелството дали всички, респективно част от свидетелите са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни. В изложенията на основанието за допускане на касационно обжалване и към двете касационни жалби се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Както се посочи основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Предвид изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение