Определение № 5453 от 26.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2431/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община], чрез адв. Д. С. против решение № 58/21.02.2025 г. по в.гр.д. № 836/2024 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което като е потвърдено решение № 164/24.04.2024 г. по гр.д. № 75/2024 г. по описа на Районен съд Велинград, е признато за установено, че на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.36, ал.3 ЗА, касаторът дължи на адв. Г. Х. Б. – АК П., сумата от 9 662,57 лв. – дължимо адвокатско възнаграждение за извършени правни действия в полза на [община] по ч. гр.д. № 775/2015 г. по описа на Районен съд Велинград, определено с решение № 332/02.08.2023 г. на Адвокатски съвет [населено място] по протокол № 18/02.08.2023 г., ведно със законната лихва за периода от 22.12.2023 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 22.12.2023 г. по ч.гр.д. № 1340/2023 г. по описа на Районен съд Велинград. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора въззивният съд е следвало да съобрази, че начинът и методиката, по които е определено възнаграждението по чл.36, ал.3 ЗА от адвокатския съвет, е неприложим с оглед постановеното по дело С-438 на СЕС от 25.01.2024 г., тъй като противоречи на чл.101, §2 ДФЕС, като в тази връзка неправилно е приел че направеното през въззивната инстанция възражение от страна на ответника, е преклудирано. Поддържа се, че постановеното от СЕС решение е задължително за всички национални съдилища и правото на ЕС има директен ефект и предимство над националната правна уредба, която му противоречи съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на РБ. Установената от СЕС абсолютна нищожност на Наредба № 1/9.07.2004 г., която е задължителна за съда и засяга всички минали и бъдещи последици, е следвало да бъде взета предвид от съда и последният – да откаже да я приложи. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните по делото доказателства и 2/ Длъжен ли е въззивният съд да основе изводите си при обсъждане на всички, а не на избрани доказателства, доводи, становища и възражения на страните, като обсъди всички относими и допустими доказателства, съобразно наведените от страните доводи и възражения. И по двата въпроса се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС – определения по чл.274, ал.3 ГПК и решения по чл.290 ГПК - конкретно посочени в изложението и задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК и ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК. Насрещната страна – Г. Х. Б., чрез адв. С., в отговор на касационната жалба е заявил становище, че не е налице поддържаното в изложението основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и становище за неоснователност на доводите за неправилност на въззивното решение, развити в касационната жалба. За да потвърди решението на първата инстанция, въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени, като формираните въз основа на тях правни изводи, обективирани в мотивите на решението, се споделят изцяло, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил към последните. По направените във въззивната жалба оплаквания е приел, че в хипотезата на чл.36, ал.3 ЗА, съдът не може да замести волята на страните по договаряне на справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, като това може да направи единствено адвокатския съвет, което в случая е сторено с негово решение от 02.08.2023 г. За неоснователно е прието възражението на въззивника, че адвокатското възнаграждение не се дължи, тъй като същото е за извършена дейност и/или постигнат резултат, а извършените от адв. Б. процесуални действия не били в интерес на [община]. Доколкото възнаграждението не е уговорено като резултативен хонорар по смисъла на чл.36, ал.4 ЗА, възнаграждението на адвоката е винаги дължимо, освен в хипотезата на основателно оттегляне на пълномощията, в който случай се дължи възнаграждение само за положения труд – чл.26, ал.2 ЗА, каквото хипотеза не е налице в конкретния случай. Въззивният съд е посочил, че адв. Б. е извършвал правни и фактически действия по ч.гр.д. № 775/2015 г. със знанието на упълномощителя и последният в нито един момент не е възразил по тяхното извършване със заявен категоричен отказ да бъдат предприемани или че същите не са в интерес на общината. С оглед липсата на конкретни факти и доводи, съответно доказателства за това какъв точно е бил интересът на общината, който е останал незащитен по делото и в противоречия на който е действал пълномощника, въведените в тази връзка възражения в жалбата са приети за неоснователни. За такова е намерено и възражението, че падежът на плащане на дължимото адвокатско възнаграждение, когато не е уговорен такъв, не може да се обвърже с извършването на първото процесуално действие, а с изпълнение на поръчката, доколкото се дължи пълно изпълнение на възложеното по дадения мандат. На последно място, въззивният съд е приел, че заявеното в писмените бележки на въззивника възражение за несправедлив и необоснован размер на възнаграждението по смисъла на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА, както и позоваването в тази връзка на решение по дело С-438 на СЕС от 25.01.2024 г., е преклудирано, поради което не го е обсъдил. За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. При така изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че вторият формулиран въпрос, който уточнен от настоящия съдебен състав, така както е разяснено в т.1 от № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до въпроса длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на оплакванията, направени във въззивната жалба, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните и да основе изводите си на събраните по делото доказателства, покрива общото основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е обусловил изхода на спора. Налице е и допълнителната предпоставка, доколкото е необходима преценка дали даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с формираната практика на ВКС, в т.ч. и цитираната от касатора. Касаторът дължи държавна такса за разглеждане на касационната жалба на основание чл.18, ал.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в размер на 193,25 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.