Определение № 157 от 13.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 289/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по касационната жалба на Ю. П. Р.- Г., чрез адвокат Д. А. от АК – Д., против въззивното решение № 260039 от 16.10.2020 год. на Окръжен съд – гр. Добрич, постановено по в.гр.д. № 472/2020 год. С него е потвърдено първоинстанционното решение № 218 от 2.03.2020 год. по гр. д. № 1719/2019 год. на Добричкия районен съд, с което е допусната делба на нива с площ 18.003 дка в землището на [населено място], м. „С.”, с идентификатор *** по кадастралната карта на селото от 2017 год. между касаторката, П. В. В. и В. С. Б. при равни квоти между тях, а искът за делба на този имот срещу Ж. С. Н. е отхвърлен.

Касаторката обжалва решението в частта му относно квотите, при които е допусната делбата на съсобствения имот с доводи за неправилност при наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяната му и вместо това делбата се допусне при квоти 1/2 ид. ч. за нея, и по 1/4 ид. ч. за останалите двама съделители.

Ответниците по касация В. С. Б. и П. В. В., в представения писмен отговор поддържат становище за недопустимост на касационното обжалване поради цена на имущественото право, предмет на спора, под минималния праг от 5 000 лв., липса на основания за допускане на обжалването, респ. неоснователност на жалбата.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. Неоснователно е възражението на ответниците за приложение на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като предмет на делото е иск за делба на съсобствен имот, в първата фаза по допускането й, към който момент имуществото няма парична оценка, респ. дяловете на съделителите не са остойностени и искът следва да се приеме за неоценяем /мотивите на т. 17 от ТР № 6 от 6.11.2013 год. по т. д. № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС/.

По поддържаните в изложението на касаторката основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, с което делбата е допусната при равни квоти между страните, въззивният съд е изходил от релевираното в исковата молба основание за съсобствеността между нейния наследодател и ответниците върху описания имот – договор за доброволна делба от 29.04.1999 год. От съдържанието му е установено, че същият е сключен между 15 съделители и относно земеделски имот с площ от 90 дка, т. е. при извършването на делбата е имало реален дял за всеки от тях, спазвайки правилата н чл. 7, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 72 ЗН. В договора не е казано нищо относно волята на съделителите, като наследници на И. И., да поделят наследствения имот чрез обособяване на общи дялове, броя на които съответства на броя на преките наследници на общия наследодател към откриване на наследството му и съответно да бъдат възложени в собственост на лицата, към които са преминали правата им след тяхната смърт. Липсва позоваване в договора на извършване на делбата по колена или групиране на сънаследниците на всяко едно от петте деца на общия наследодател съобразно частите им по закон, нито е посочена частта на всеки от тях. Въз основа на това съдът е направил извода, че съсобствеността между страните е възникнала от договора за доброволна делба, съгласно който в техен общ дял им е възложен посочения земеделски имот с площ 18 дка. Липсват твърдения от страна на ищцата за наследяване от съделителите на конкретно лице, което да обуслови приложението на ЗН с оглед определяне на наследствените им части съобразно конкретната родствена връзка, нито в представения договор е посочена такава, поради което и не може да се направи извод за делба по колена по договора от 1999 год.

Въз основа на поддържаното от ищцата договорно основание за възникване на съсобствеността между съделителите, получили възлагане на земеделски имот в общ дял, съсобствеността между тях е при равни квоти по презумпцията на чл. 30, ал. 2 ЗС, тъй като други не са посочени. Наследодателят на касаторката е получил част, равна на всеки от останалите в общия дял, наследен от нея след смъртта му, съгласно чл. 9 ЗН, а делът на С. Б. след смъртта й е преминал в наследство на наследниците й по закон, като е отчетено и прехвърлянето между тях в рамките на наследената от нея 1/3 ид. ч. Въззивният съд е посочил неприложимостта на чл. 76 ЗН при обикновената съсобственост, каквато е налице в случая.

Искането за допускане на обжалването се поддържа в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. В кои случаи може да се приеме, че установената в чл. 30, ал. 2 ЗС презумпция е опровергана и по какъв начин следва да бъдат установени вътрешните отношения между съсобствениците?Валидна ли е доброволната делба, с която се променят съществуващите квоти на съсобственост за част от имота, която е получена от съделителите в общ дял и е останала реално неподелена?, като касаторката се позовава на противоречие с решение № 512 от 22.11.2010 год. по гр. д. № 1115/2009 год. ІІ г. о. и решение № 73 от 14.02.2011 год. по гр. д. № 1936/2009 год. І г. о. на ВКС.

2) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях? Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения, които се съдържат във въззивната жалба?” - с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 210 от 15.08.2014 год. по гр.д.№ 6605/2013 год. на ВКС, ІV г.о., Решение № 8 от 19.01.2018 г. по т. д. № 2453/2016 год. на ВКС, ІІ т.о., решение № 77 от 12.10.2020 год. по гр.д.№ 4227/2019 год. на ВКС, ІІ г.о.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС приема, че в случая такива не са налице. Формулираните от касаторката въпроси не отговарят на изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълкувателно дело № 1/2009 год. на ВКС, ОСГТК.

С оглед съображенията на въззивния съд в обжалваното решение обуславящ изхода на спора за квотите в съсобствеността е въпросът за основанието, от което произтича същата. Въз основа на твърденията в исковата молба и представените доказателства е прието, че настоящата делба се иска на възникналата след получаване на общия дял по договора от 1999 год. съсобственост върху имот, представляващ част от наследството на И. И., предмет на предходната делба. Макар и този общ дял да е получен по делба на наследството на общия наследодател, настоящата делба не е на наследство нито от него, нито от негов наследник, тъй като такава воля не се съдържа в договора за доброволната делба. Съсобствеността не произтича от наследяване, а от изразеното волеизявление за получаване на общ дял от Д. С., С. Б. и П. В., поради което и при липса на друго относно съсобствеността и дяловете им, същите са равни, съгласно чл. 30, ал. 2 ЗС. Поставените от касаторката въпроси в т. 1 от изложението не могат да обосноват наличие на общата предпоставка за допускане на обжалването, тъй като установяването на вътрешните отношения между съсобствениците е обосновано от представените по делото доказателства за релевантните факти, а не от субективното отношение на страната към тях. Поради това при липсата на изразена в договора воля за различни части във възложения на тримата съделители имот, на основание наследяване в едно от колената на общия наследодател, при съответните правила за това, доводът на касаторката за различен дял на наследодателя й в съсобствеността противоречи на обективираното в договора волеизявление на страните като правопораждащ факт на съсобствеността. По делото не е поставян, нито обсъждан въпрос относно валидността на доброволната делба, поради което и същият не е относим, както и представената съдебна практика /решението по гр. д. № 1936/2009 год. І г. о./ Не е налице и противоречие с представеното решение по гр. д. № 1115/2009 год. на ІІ г. о., в което се приема, че презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС намира приложение само ако в договора, обективиращ осъществяване на основанието, на което вещта е придобита в съсобственост, частите не са посочени и не могат да бъдат изведени от този договор с оглед неговото естество. В разгледания в това решение случай естеството на основанието, на което е възникнала съсобствеността, сочи какъв обем от права е придобил всеки от съсобствениците, за разлика от настоящия казус, при който основанието за съсобствеността е договора от 1999 год. и изразената в него воля за получаване на имот в общ дял, при липса на друго, което да обоснове различен извод за квотите.

Процесуалноправните въпроси в изложението /т. 2/ не поставят правен проблем по тълкуването и приложението на закона, а представляват оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Касаторката обосновава поставянето им с искането си съдът да обоснове извод за по-голям дял в съсобствеността на нейния наследодател, въз основа на наследяване в едно от колената на общия наследодател И. И., в което частите на наследниците са различни, което при предявения иск за делба с правопораждащ факт за възникване на съсобствеността върху общия дял – договора за доброволната делба, е неотносимо. Така поставени въпросите касаят правилността на решението, а както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Макар и доводи в тази насока да не са заявени, при служебната проверка настоящият състав не констатира вероятност за наличие на такива пороци доколкото решението е постановено по предявения иск и е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът му не разкрива такива съществени пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, които да обосноват извод за служебно допускане на касационното обжалване.

По тези съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.