Определение № 955 от 03.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2172/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Л. А. Д. срещу решение № 704 от 13.05.2022г. по гр.д. № 3528/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 263915 от 14.06.2021г. по гр.д. 11551/2019г. по описа на СГС, ГО, I – 13 с-в, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. А. С. срещу „ЗАД „Алианц България“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над сумата 110 000 лв. до сумата 140 000 лв. – претендирано обезщетение за търпени неимуществени вреди, болки и страдания, от смъртта на неговата майка Т. Л. У., настъпила в резултат на ПТП от 18.01.2019г. в [населено място] с л.а. „Хюндай ХР – В“ с рег.н. СА 5951 РР. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост и е постановил съдебния си акт в нарушение на ППВС № 4/1968г., без да съобрази установената по делото особено близка връзка между ищеца и починалата негова майка, доказаната обич, взаимопомощ и разбирателство. Сочи, че съдът не е съобразил икономическите условия към датата на ПТП при определяне размера на присъденото обезщетение, както и необосновано се е позовал на съдебна практика, постановена при различна фактическа обстановка. По тези доводи моли решението в обжалваната част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което искът му да бъде уважен за разликата над 110 000 лв. до претендирания размер от 140 000 лв. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение по „въпроса за изследване на всички налични по делото доказателства и обсъждането им в тяхната съвкупност по отношение на възрастта на починалата, обстоятелствата, при които е починала, отношенията между ищеца и починалата приживе, състоянието на ищеца след загубата на майка му, позоваването на икономическите условия в България към процесната дата на ПТП, като не са взети предвид и лимитите на застрахователна отговорност в съответствие със значението им на ориентир относно преценимите икономически условия към момента на деликта и неправилно съпоставяне на практиката на съдилищата, цитирайки решение, при което възрастта на починалия и датата на ПТП не са сходни с тези по процесния случай.“ Касаторът поддържа, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика по ППВС 4/1968г. и по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 167 от 27.10.2016г. по т.д. 1599/2015г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. Излага, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Ответникът по касация „ЗАД „Алианц България“ АД поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага, че въззивното решение е правилно в обжалваната му част. Моли да му бъдат присъдени разноски по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с иск по чл. 432, ал. 1 КЗ от пострадало лице против застраховател, сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност“ с увреждащото лице. Изложил е, че спорен с оглед поддържаните доводи с въззивните жалби на страните, респективно предмет на преценка от въззивната инстанция, е въпросът за действително търпените вреди от ищеца от настъпилото застрахователно събитие и справедливия размер на дължимото му се обезщетение при съобразяване на чл. 52 ЗЗД. Подчертал е, че съобразно общите разпоредби за разпределение на доказателствената тежест ищецът по иск за неимуществени вреди следва да установи основанието на иска си, а размерът на претърпените вреди следва да бъде определен от съда по справедливост. Посочил е, че последната не е абстрактно понятие, а е свързана с преценката на редица конкретни обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението. Позовал се е на задължителните указания по ППВС № 4/1968г., че обективно съществуващите обстоятелства, които следва да се съобразят при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. В тази насока съдът е обсъдил и кредитирал събраните по делото гласни доказателства при разпита на свидетеля Д.. Въз основа на последните въззивният съд е приел, че между ищеца и неговата майка са съществували много близки и сърдечни отношения. Ищецът е останал без баща и всички грижи по неговото отглеждане и възпитание са били поети от починалата. Съдът е отчел, че макар ищецът да е поддържал много близки отношения с майка си, е имал свое семейство от 10 г. и не е живял съвместно с нея. Отчел е, че ищецът и съпругата му са разчитали на помощта на починалата в отглеждането на деца им, тъй като двамата е трябвало да ходят ежедневно на работа. Позовал се е на възрастта на починалата, както и на момента на настъпване на инцидента, и приел, че на ищеца следва да се определи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 110 000 лв. При обосноваване размера на обезщетението съдът е посочил и че съобразява съдебната практика в сходни случаи. По тези мотиви с решението в обжалваната му част е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен за горницата над 110 000 лв. до 140 000 лв. като неоснователен. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос. Именованото от жалбоподателя „Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване“ не съдържа ясна и точна формулировка на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, а единствено съдържа оплакване, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждането на всички налични по делото доказателства в тяхната съвкупност при определяне на справедливия размер на обезщетението за търпените от ищеца вреди от смъртта на неговата майка. Съобразно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. Върховният касационен съд не е длъжен да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го поясни и конкретизира. Липсата на посочен матералноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, съобразно разясненията по задължителния тълкувателен акт, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Дори да се приеме, че въпросът може да бъде преформулиран при съобразяване на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в смисъл: „Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и доводите на страните като обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“ и „Относно критериите за определяне на справедливо обезщетение при предявен иск за търпени неимуществени вреди.“, то касаторът не обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби и писмени отговори към тях, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства, включително досежно търпените от ищеца неимуществени вреди и релевантните обстоятелства съобразно задължителната практика по ППВС 4/1968г. при определяне на справедливо обезщетение за същите, и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, с което въззивният съд е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. По въпроса за релевантните обстоятелства за определяне на справедлив размер на обезщетението за търпените от ищеца неимуществени вреди е налице задължителна съдебна практика по соченото от касаторите ППВС 4/1968г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, и др. Съобразно даденото с ППВС 4/1968г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при причиняването на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, възрастта на близкия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз и в решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 242 от 12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 101 от 03.07.2014г. по т.д. № 4391/2013г. на ВКС, ТК, II TO и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно обезщетение към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение и не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, а имат спомагателен характер и подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението като израз на икономическите условия към релевантния момент - момента на настъпване на увреждането. В настоящия случай при определяне на конкретния размер на обезщетението въззивният съд, противно твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Размерът на обезщетението е определен при отчитане от решаващия съдебен състав на възрастта на починалата, макар да не е съобразил, че към датата на смъртта все още не е навършила 62г., а е на навършени 61г., общественото ѝ положение, възрастта на нейният низходящ към датата на събитието – ищецът, общественото му положение, че от десет години има свое семейство и деца, че не живее с починалата, особеностите на техните отношения – взаимопомощ, полагани грижи от починалата за децата на ищеца, докато той и съпругата му са на работа. Обезщетението е съобразено и с обществено - икономическите условия в страната, съществували към датата на ПТП, като съдът изрично е посочил, че съобразява датата, на която е настъпила смъртта на майката на ищеца като релевантен фактор при определяне размера на справедливото обезщетение за търпените от него болки и страдания от загубата. Несъгласието на касатора с присъденото обезщетение представлява оплакване за необоснованост на обжалваното решение и съставлява основание за касиране на атакувания акт като неправилен, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Предвид изложеното настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС и касация не следва да бъде допусната по тези правни въпроси на заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението в обжалваната част. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход право на разноски има ответникът. Доказва такива по приложен списък за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1 716 лв. с вкл. ДДС, които следва да му бъдат присъдени с настоящото определение. Насрещната страна е заявила немотивирано възражение за прекомерност на уговорения адвокатски хонорар, което с оглед предмета на делото, извършените от процесуалния представител действия и установените в Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимуми не следва да бъде уважено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение