Определение № 4960 от 31.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2539/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Т. Т., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. Н. П., против Решение №69 от 06.03.2025г. по в. гр. д. №29/2025г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора, с което е било потвърдено Решение № 987 от 21.11.2024г., постановено по гр.дело № 2755/2023г. по описа на Районен съд- Стара Загора, в частта му, с която е бил отхвърлен предявения от И. Т. Т., ЕГН [ЕГН], против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск за заплащане на разликата над 3577,25 лв.- брутен размер на сумата, представляваща сбор от обезщетения за неизползвани 41 дена допълнителен отпуск, дължими поради положен извънреден труд за периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011г., до 9020 лв.- представляваща сбор от обезщетенията за неизползваните по 12 дни годишно допълнителен отпуск по чл. 229, ал.. 1, т. 9 /предишна т.8/, във вр. с чл. 212, ал.5, т.2, пр.второ от ЗМВР от 1997г. /отм./ и по чл.212, ал. 1, т. 3, вр. с чл.211, ал.5, т.2, пр.второ от ЗМВР 2006 г. (отм.), на който ищецът е имал право за общо 864 часа /по 96 часа годишно или по 24 часа на отчетно тримесечие/, положен извънреден труд над 50-те часа за всяко тримесечие в периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда- 29.06.2023г. до окончателно й изплащане, както и на разликата над 237,49 лв. до 510 лв.- мораторна лихва за периода от 02.11.2022г. до 29.06.2023г. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск или връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане с указания за правилно прилагане на закона. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез пълномощника му по делото юрк. С. Т.- С., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е работил като надзирател в ЗО- Черна гора към Затвора- [населено място], считано от 01.07.1997г., като служебното му правоотношение е било прекратено със заповед от 08.07.2021г. на главен директор на ГД“ИН“, считано от 02.08.2021г. За процесния период ищецът е работил на сменен режим с продължителност на работната смяна от 12 часа. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели относно фактическата продължителност на задълженията на надзорно- охранителния състав в Затвора- [населено място], съдът е приел, че към 12- часовата работна смяна на ищеца следва да бъде добавен още половин час (15 мин. преди инструктажа и 15 мин. за инструктажа), през което време той е бил длъжен да бъде на работното си място. Това време е следвало да бъде включено при сумираното изчисляване на работното време на ищеца и да се вземе предвид при отчитането на евентуално положен извънреден труд. Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ищеца, че към действителната продължителност на работната му смяна следва да бъде прибавен още половин час след края на дежурството, необходим за приемането и издаването му. Посочил е, че тези твърдения на ищеца са останали недоказани, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че дейностите по приемане и сдаване на дежурство са били различни и с различно времетраене в зависимост от поста, продължителността на инструктажа на служителя от следващата смяна, индивидуалните особености и бързина на издаващия и приемащия дежурство надзирател. Предвид горното въззивният съд е приел, че на ищеца се дължи обезщетение за неизползван допълнителен отпуск за положен извънреден труд в размер на 3577,25 лв. за 41 дни за периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011г. съгласно заключението на повторната ССЕ, при изготвянето на което вещото лице е изхождало от продължителност на дежурство от 12 часа и 30 минути, поради което е уважил иска до този размер и го е отхвърлил за разликата до пълния претендиран от 9020 лв. Искът за заплащане на обезщетение за забавено плащане на главницата е бил уважен за сумата в размер на 237,49 лв. за периода от 02.11.2022г. до 29.06.2023г. съгласно заключението на повторната ССЕ и отхвърлен до пълния претендиран размер от 510 лв. В касационната жалба срещу така постановеното решение касаторът обобщено излага следните доводи за неправилност на същото: съдът не извършил правилна преценка на събраните по делото свидетелски показания; ангажираните от ищеца свидетели били негови колеги, които са изпълнявали същите задължения като него и имат преки впечатления, а ангажираните от ответника свидетели са ръководни кадри от Затвора- Стара З., заинтересовани от изхода на делото, чийто показания са общи и неконкретизирани; съдът не направил съответните изводи от представената по делото заповед от 14.05.2019г. на ответната главна дирекция, с която било указано съпътстващите всеки наряд дейности да се лимитират до 30 минути над нормативноустановената продължителност на смяната; неправилно било прието противоречие в показанията на св. М. П.. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът твърди, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, направени с въззивната жалба и отговора, и да извърши собствен анализ на доказателствената съвкупност, като спазва закона, логическите, опитните и научните правила? 2.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на съдебното си решение всяко доказателство поотделно- да извърши самостоятелна преценка на неговата допустимост, относимост, обективност, за кой период от развитието на правоотношението между страните се отнася? 3.Длъжен ли е въззивният съд да извърши критична преценка на свидетелски показания, за които с въззивната жалба /а и още с писмената защита в първоинстанционното производство/ са въведени доводи за евентуална заинтересованост в полза или във вреда на някоя от страните и да изложи мотиви в тази насока? Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Поставените от касатора в изложението процесуалноправни въпроси, свързани със задълженията на въззивната инстанция при постановяване на решението й по съществото на спора, са от значение за изхода на всяко производство, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче твърдения от касатора допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въпросите не са били разрешени от въззивния съд в противоречие с формираната съдебната практика, включително тази, цитирана в изложението. Съгласно същата съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства във връзка с техните доводи, като спазва закона, логическите и опитните правила. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивната инстанция, включително чрез препращане по реда на чл.272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е взела предвид всички относими доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства, и е изложила мотиви по същите, поради което не може да се приеме, че е налице отклонение от установената съдебна практика по въпроса. При формирането на вътрешното си убеждение по спора, съдът е действал в съответствие с процесуалния закон, логическите и опитни правила и правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия процес. Макар и да не е посочено изрично в обжалваното решение, при преценката на събраните по делото свидетелски показания и установяването посредством тях на фактическата страна на спора въззивният съд е отчел евентуалната заинтересованост предвид актуалното или предишно служебно положение на всеки от разпитаните по делото свидетели, като е кредитирал показанията им в частта им, в която те съвпадат. Следва да се подчертае, че подобна заинтересованост не може да се приеме, че е налице само по отношение на свидетелите на ответната страна И. Б. и З. Т., както твърди касатора, поради обстоятелството, че същите все още са служители на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, а св. Б. е изготвял графиците за работните смени, но и спрямо ангажираните от него свидетели Н. П. и М. П. /негови бивши колеги/, които имат интерес да твърдят, че работните им смени са били с по- голяма продължителност от нормативноустановената с цел предявяване на претенции за компенсиране на евентуално положен от тях извънреден труд. Показанията на св. Т. не могат да бъдат дискредитирани от обстоятелството, че е работил в същото затворническо общежитие и на същата длъжност като ищеца само в част от процесния период, тъй като по делото не се твърди, включително от самия ищеца и ангажираните от него свидетели, организацията на работа да е била различна в останалата част от периода. Предвид горното и съобразявайки депозираните по делото свидетелски показания, съдът е достигнал до извод, че ищецът, който носи доказателствената тежест, не е доказал по безспорен начин твърденията си, че към продължителността на 12- часовата му работна смяна следва да бъдат добавени още 30 минути след края й. Несъгласието на касатора с така направените от въззивния съд изводи не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а правилността на същите не е предмет на проверка в настоящото производство, а може да бъде проверена само при разглеждане на касационната жалба в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на посочените в чл.280 от ГПК основания. Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. На основание чл.78, ал.8 от ГПК с оглед изхода на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответната страна по касационната жалба юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 100 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,