Определение № 2432 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 280/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от „Интер Престиж“ ЕООД, чрез адвокат С. М., срещу въззивното решение на Пловдивски апелативен съд №56/29.04.2022г. по в.г.д.№96/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Насрещната страна Я. Д. Д. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Д. В., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, поради липса на предпоставките по чл.280 от ГПК. Излага, че касаторът се е позовал на съдебна практика и е поставил въпроси, които са неотносими към производството и произнасянето на въззивния съд. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение за разглеждане на делото пред касационната инстанция. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Към настоящото производство е присъединено ч.г.д.№279/2023г., образувано по частна жалба от „Интер Престиж“ ЕООД, чрез адвокат С. М., срещу определение №276/12.07.2022г. в частта, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на решението в частта за разноските и присъждане на сумата от 300лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по депозираната частна жалба срещу определение №260664/02.11.2021г. на Окръжен съд – Стара Загора, постановено по реда на чл.248 от ГПК. Частният жалбоподател твърди, че определението в оспорената му част е неправилно. Излага, че съгласно разпоредбата на чл.81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция съдът следва да се произнесе по искането за разноски. В конкретния случай по делото са представени и надлежни доказателства за извършването им. Ответникът Я. Д. Д., редовно призована, не е депозирала писмен отговор в срок. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски апелативен съд е потвърдил решението на първостепенния Старозагорски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Интер Престиж“ ЕООД срещу Я. Д. Д. иск с правно основание чл. 439 от ГПК, за приемане за установено, че ищецът не дължи на ответника сумите, както следва: 135 000 лв., дължима по изпълнителен лист от 14.08.2014г. по г.д.№191/2014г. на Великотърновски апелативен съд и 18 736,78лв., дължими по изпълнителен лист от 30.04.2015г. по г.д.№191/2014г. на Великотърновски апелативен съд. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: В полза на Я. Д. Д. срещу „Интер Престиж“ ЕООД е бил издаден изпълнителен лист за сумата от 135 000лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.06.2013г. до окончателното ѝ изплащане по невлязлото в сила съдебно решение по г.д.№191/2014г. на Великотърновски апелативен съд. Съдът констатирал, че решението е влязло в законна сила на 18.02.2015 г., когато с определение по гр.д. № 176/2015г. на Върховния касационен съд, ІV г.о. не е било допуснато касационното му обжалване. Въззивният съд установил, че на 28.08.2014 г., въз основа на посочения изпълнителен лист и молба взискателката Я. Д., било образувано изп.д. № 20148510401933 по описа на ЧСИ М. П., с рег. № 851 и с район на действие района на Софийски градски съд. По същото били извършени следните изпълнителни действия: на 29.08.2014 г. – молба за налагане на запор на всички сметки на длъжника в няколко конкретно посочени банки, който е бил наложен; на 03.02.2016 г. – молба за присъединяване на ново вземане по изпълнителното дело в размер на 18 736,78лв.; на 07.06.2017 г. – запор върху банкови сметки на длъжника и върху вземанията му от трети лица; на 29.06.2017 г. и на 01.09.2017 г. молби за налагане на възбрана върху два недвижими имота на длъжника в [населено място] и налагане на запор върху вземанията му от трети лица; на 26.03.2018 г. молба за налагане запор на вземането на длъжника от друго трето лице, който бил наложен, вземането признато и извършено плащане на 29.03.2018г.; на 23.05.2018 г. молба за налагане на възбрана на недвижим имот в [населено място]; на 12.11.2018 г. молба за насочване изпълнението върху притежаваните от длъжника дялове от капитала на „Туристическа компания – 2000“ ЕООД, извършено с писмо от 29.01.2019г. Съдът констатирал, че по искане на длъжника и въз основа на обезпечителна заповед от 04.07.2019 г. по гр.д. № 79/2019 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора изпълнителното производство било спряно с разпореждане на съдебния изпълнител от 05.07.2019 г. Съдът установил, че на 23.08.2019 г. Я. Д. поискала да ѝ бъде върнат оригиналът на издадения в нейна полза изпълнителен лист от 14.08.2014 г. по в.гр.д. №191/2014 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, като след получаването му образувала ново изп.д. № 20197810400587 по описа на ЧСИ Г. Д., с рег. №781 и с район на действие района на Софийски градски съд, по което били извършени следните изпълнителни действия: на 28.08.2019 г. по искане на взискателя бил наложен запор върху вземанията на длъжника, включително наети банкови касети и сейфове и запор върху 96 670 дружествени дяла от капитала на „Туристическа компания – 2000“ ЕООД; молба от 09.09.2019 г. за присъединяване по реда на чл. 456, ал. 1 от ГПК като взискател по изп.д. № 20148510401933 на ЧСИ М. П. въз основа на удостоверение от ЧСИ Г. Д., която била уважена с разпореждане на съдебния изпълнител от 09.09.2019 г.; молба от 18.10.2019 г. за предприемане на действия за събиране на вземането от внесената от длъжника гаранция по гр.д. № 79/2019 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора в размер на 7 270 лв. Съдът установил, че с разпореждане на съдебния изпълнител от 22.11.2019 г. и въз основа на обезпечителна заповед от 14.11.2019 г. по гр.д. № 79/2019 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора било спряно изпълнителното производство. Същото било възобновено на 14.02.2020 г., след обезсилване на обезпечителната заповед и отново спряно с разпореждане на съдебния изпълнител от 27.02.2020 г. въз основа на обезпечителна заповед от 25.02.2020 г. по гр.д. № 12/2020 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че предявеният иск е с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК вр.чл.124, ал.1 от ГПК и е допустим, доколкото от представените писмени доказателства и извършената служебна справка е установено, че предходно образуваното производство между страните със същия предмет /гр.д. № 79/2019 г./ е прекратено с влязло в сила определение. Съдът приел, че погасителната давност за заплащане на сумата от 135 000лв., дължима на отпаднало основание, е започнала да тече от падежа на срочното задължение. Посочил, че същата била прекъсната с предявения от Я. Д. иск, по който било образувано гр.д. № 807/2013 г. на Великотърновския окръжен съд, като по време на висящия процес давността по отношение на вземането не е текла. Приел, че новата давност за вземането е започнала да тече от влизане в сила на съдебното решение – 18.02.2015 г., когато било постановено определение № 248/18.02.2015 г. по гр.д. № 176/2015 г., с което Върховният касационен съд не допуснал до касационно обжалване въззивното решение на Великотърновския апелативен съд. Съдът обосновал, че фактът на издаден по-рано изпълнителен лист в полза на кредитора не се отразява на началния момент на погасителната давност на вземанията, за които той е издаден. Изложил, че допуснатото предварително изпълнение на решението не противоречи на разпоредба на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД за периода, в който давност не тече, а силата на пресъдено нещо, с която се установява съществуването и изискуемостта на твърдяното вземане възниква след влизане в сила на съдебното решение. Въз основа на изложеното съдът направил извод, че периодът, който следва да бъде разглеждан в производството по отношение и на двете вземания за главница и разноски бил от 18.02.2015г. до 18.02.2020г. При преценка основателността на иска съдът се позовал на разрешенията дадени в т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК /чл. 330, ал. 1, б. „д” от ГПК /отм./, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Посочил, че за прекъсване на давността било достатъчно да е направено искане, без да е необходимо извършеното действие от съдебния изпълнител в рамките на изпълнителния способ да е успешно. С оглед на изложеното съдът направил извод, че по отношение на процесните вземания взискателят/кредитор е предприемал изпълнителни действия в неголеми интервали от време, като периодично е искал от съдебният изпълнител да извършва изпълнителни действия, които били уважавани, но липсвало удовлетворяване поради липса на активи у задълженото лице. В заключение, съдът приел, че в хода на изпълнителното производство не е настъпила перемпция, която да доведе до прекратяването му по реда на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, респ. не е изтекла погасителната давност за процесните вземания по реда на чл.117, ал.2 от ЗЗД. Въззивният съд намерил за ирелевантно за спора обстоятелството дали поканата за доброволно изпълнение е връчена редовно на длъжника, тъй като с това действие на съдебния изпълнител не се прекъсва погасителната давност, доколкото то се извършва по силата на чл. 428, ал. 1 от ГПК, без искане на взискателя и не може да доведе до неговото удовлетворяване. Намерил за неоснователно и възражението на ищеца за незаконосъобразност при образуване на изпълнителното производство, тъй като към този момент взискателят и длъжникът не са имали адрес, респ. седалище в района на Софийски градски съд, а самият той не е имал открити сметки в банките, на които е изпратено запорно съобщение, по следните съображения. В тази връзка приел, че взискателят е поискал налагане на запор върху вземанията на длъжника от трети лица – банкови институции, чието седалище било в София, поради което била спазена определената в ГПК местна подсъдност. Намерил за неоснователно и твърдението за незаконосъобразност на изпълнителните действия поради невнасяне на разноски за същите, предвид установените по делото факти, че за част от тях сумите били платени, а за останалите било въпрос на вътрешни отношения на взискателя и съдебния изпълнител, което не се отразява на законосъобразността на изпълнителните действия. По изложените съображения въззивният съд намерил предявения иск за неоснователен. С определение №669/09.09.2022г. съдът изменил решението си в частта за разноските. Със същото оставил без уважение искането на молителя „Интер престиж“ ЕООД за изменение на решението в частта за разноските за присъждане на сумата от 300лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по депозираната частна жалба срещу определение №260664/02.11.2021г. на Окръжен съд – Стара Загора, постановено по реда на чл.248 от ГПК. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички факти, доказателства и възражения направени от жалбоподателя поотделно и в тяхната цялост. Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС – ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №411/27.10.2011г. по г.д.№1857/2010г. ІV г.о.; решение №263/24.06.2015г. по т.д.№3734/2013г. І т.о.; решение №111/03.11.2015г. по т.д.№1544/2014г. ІІ т.о.; решение №55/03.04.2014г. по т.д.№1245/2013г. І т.о.; решение №63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г. ІІ т.о.; решение №164/04.06.2014г. по г.д.№1196/2014г. ІІІ г.о.; решение №283/14.11.2014г. по г.д.№1609/2014г. ІV г.о.; решение №83/23.06.2015г. по т.д.№1940/2014г. ІІ т.о.; решение №154/24.08.2016г. по г.д.№3848/2015г.; 2/Връчени ли са законосъобразно двете покани за доброволно изпълнение и ако не са, подлежат ли на отмяна всички извършени изпълнителни действия по изп.дело №1933/2014г. на ЧСИ М. П. с район на действие СГС, при условие че не са връчени редовно ПДИ за сумата от 135 000лв. и за присъединената към нея сума от 18 736,78лв. Твърди, че решението е в противоречие с практиката на ВКС - решение №15/09.03.2018г. по г.д.№3719/2017г. ІІІ г.о.; решение №34/15.05.2014г. по т.д.№4652/2013г. І т.о.; решение №35/27.02.2014г. по г.д.№5530/2013г. ІV г.о.; решение №84/05.06.2014г. по г.д.№1220/2013г. ІІ т.о.; решение от 08.11.2006г. по г.д.№285/2006г. на ОС -. Велико Търново; решение от 01.02.2008г. по г.д.№22/2008г. на ОС – София; определение от 10.10.2006г. по ч.г.д.№860/2006г. ОС Велико Търново; решение №172/12.07.2010г. по к.н.о.х.д. №69/2010г. ІV г.о.; решение №118/18.07.2019г. по г.д.№706/2019г. ІІІ г.о.; решение №84/05.06.2014г. по т.д.№1220/2013г. ІІ т.о.; 3/ Редовна ли е молбата за присъединяване на разноски по същото дело, по което е образувано висящото изп.дело №1933/2014г. /вх.№05982/03.02.2016г./ по описа на ЧСИ М.П., при положение, че в нея не е посочен изпълнителен способ и същевременно ЧСИ не е упълномощен по реда на чл.18 от ЗЧСИ и подлежи ли същата на връщане съгласно чл.129 от ГПК? Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №22/05.02.1954г. на ОСГК на ВС; решение №445/27.07.2010 по г.д.№1219/2009г. на ІV г.о.; решение №27/16.03.1971г. по г.д.№8/71г. на ОСГК и др.; 4/ Кога започва да тече погасителната давност – с подаването на т.н.“гола молба, или с одобряването на същата от съдия изпълнителя и предприемането на съответните действия, настъпва както и следва ли да се зачете настъпилата перемпция по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и всички изпълнителни действия извършени след настъпването ѝ да се приемат като недопустими, тъй като са извършени по прекратено по силата на закона изпълнително дело? Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение №451/29.03.2016г. по г.д.№2306/2015г. ІV г.о.; решение №421/26.02.2016г. по г.д.№1812/2015г. ІV г.о.; решение №45/30.03.2017г. по г.д.№61237/2016г. ІV г.о.; решение №10/16.02.2016г. по г.д.№3231/2014г. ІІІ г.о. Съдът намира, че поставеният от касатора въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички факти, доказателства и възражения направени от жалбоподателя поотделно и в тяхната цялост?“ е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 3/07.05.2020 г. по гр. д. № 1411/2019 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 22/09.03.2021 г. по гр. д. № 1857/2020 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 18/23.02.2021 г. по гр. д. № 2356/2020 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 189/17.01.2018 г. по търг. д. № 2646/2016 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и др., поради което осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Останалите поставени въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивния съд, доколкото по тях липсва произнасяне в обжалваното решение. По отношение на същите не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на решението следва да бъде допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поставения въпрос, уточнени от съда /съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/, както следва: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните. Жалбоподателят „Интер Престиж“ ЕООД следва да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 3074,73лв. Мотивиран от горното, съдът