Определение № 3325 от 25.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1338/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. №13946/27.05.2025г., подадена от Застрахователна компания „ЛЕВ ИНС“ АД чрез процесуалния му пълномощник – адв. И. М., срещу въззивното решение № 547/29.04.2025г., постановено по в.гр.д. № 3105/2024г. на Софийски апелативен съд в частта му, с която след частична отмяна на решение № 74 от 21.09.2024 г. по т. д. № 52/2024г. по описа на Окръжен съд – Враца, касаторът е осъден да заплати на Тинито Ц. Ю. на основание чл. 432 КЗ допълнително сумата от 12 000 лв., ведно със законната лихва считано от 16.04.2024г. до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие на ПТП, настъпило на 22.03.2024 г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон – чл. 51 и чл. 52 ЗЗД. Счита, че от въззивния съд е нарушен принципът за справедливо обезщетяване при определяне на размера на присъдената сума. Твърди, че изводът на съда относно обезщетението е незаконосъобразен, тъй като се основавал на декларативни изявления, а не на обсъждане и преценка на доказани по делото факти. Жалбоподателят поддържа, че апелативният съд се е произнесъл неправилно и относно допуснатото от ищеца нарушение на правилата за движение по пътищата /липса на поставен обезопасителен колан/. Аналогични съображения излага и в допълнителна молба от 09.06.2025г. По подробно изложените доводи жалбоподателят претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната част и отхвърляне на исковата претенция за сумата от 12 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Следва ли съдът, разглеждащ гражданскоправните последици от деликт при прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД с оглед определяне размера на обезщетението да посочи конкретните житейски факти, които са възприети като конкретно проявление на неблагоприятно засягане на нематериалната сфера, и спрямо конкретния каузалитет, какво е значението на всеки от тях за размера на паричната обезвреда, съпоставяйки ги в тежест спрямо недоказаните твърдения, заявени по основанието на иска?“;

2. „Налага ли се при прилагане на чл. 52 ЗЗД съдът да обсъди, да съпостави и да посочи в превес, спрямо естеството на засягане на права на търсещия обезвреда, благоприятните състояния в процеса на възстановяване, респ. недоказаните твърдения, за да се изпълни изискването обезщетението в определения размер да обезщетява само действителната, наличната вреда като част от критерия период на търпене на негативни последици?“;

3. „Необходимо ли е с оглед прилагане на чл. 52 ЗЗД и съобразяване на икономическата конюктура към правнорелевантния момент, самостоятелно да се съобразява момента на приключване на оздравителния процес?“;

4. „Нужно ли е съдът, за правилно прилагане на чл. 52 ЗЗД да определи границите на деликтната отговорност чрез дефиниране на действията и/или бездействието, от които са произлезли негативните последици, както и дали при наведено възражение за съпричиняване, извършено от пострадалия конкретно нарушение на правилата за движение се намира в причинна връзка с настъпване на заявените за компенсиране вреди?“

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение противоречи на задължителната практика – ППВС № 4/1968г., ППВС №7/1959г., както и на практиката на ВКС по прилагане на чл. 52 и 51 ЗЗД като решение № 350/2011г. по гр.д. №1382/2010г., 4 г.о., и др.

Ответникът по жалбата – Тинито Ц. Ю. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор от 26.06.2025г., подаден чрез процесуалния му представител – адв. Н. Д.. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, като претендира разноски - присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.1, т.2 ЗА.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не се спори относно съществуването на валидно застрахователно правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/22/123001407809, с начална дата на покритие - 13.05.2023г. и валидна до 12.05.2024 г., сключена с ответното застрахователно дружество, с която се покрива отговорността на водача на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел “Л.”. САС е посочил, че на 22.03.2024 г. около 20,00 часа на път III - 101 в района на [населено място], е настъпило ПТП, причинено виновно от Д. Н. С., водач на лек автомобил „Фолксваген“, модел „Л.”, с рег. [рег.номер на МПС], която е нарушила правилата за движение по пътищата, в резултат на което е причинила неимуществени вреди на ищеца Тинито Ц. Ю. - пътник на предна дясна седалка в автомобила. Виновната за ПТП водачка се е движела със скорост от около 92 км/ч., като се е отклонила и навлязла в насрещното платно за движение, където се блъснала в лек автомобил „Опел А.“. Кредитирайки медицинската документация и заключенията на изслушаните експертизи, въззивният съд е приел, че в резултат на процесното ПТП на 22.03.2024 г. ищецът е получил следните увреждания: счупване на лява ключица, което му е причинило трайно затруднение на движенията на горен ляв крайник. Съдът е установил, че е било проведено медикаментозно и консервативно лечение, като към момента на прегледа според експерта ищецът търпи болки при определени условия, свързани с промяна на времето или физическо претоварване на горен ляв крайник. САС е възприел, че оздравителният период е бил 2-3 месеца, като не са налице усложнения в общото здравословно състояние на ищеца.

САС е счел, че с оглед заключението на вещото лице, не може да се отговори по медицински път дали при настъпване на ПТП ищецът е бил с поставен обезопасителен колан, но дори и да е бил с такъв, същият не е имал никаква превантивна функция предвид механизма на ПТП, както и механизма на получаване на увреждането, а именно - страничен удар в лекия автомобил, в който се е возил ищецът, и факта, че пострадалият си е ударил лявото рамо в облегалката на водача на лекия автомобил, т.е. инерционните сили са действали настрани, а не напред. Въззивният съд е посочил, че ищецът е твърдял, че има загуба на съзнание, но според вещото лице в анамнезата му не е отразено, че има главоболие, световъртеж, гадене и повръщане, не му е правено инструменталното изследване, т.е. диагнозата „комоцио” не е подкрепена с никакви други доказателства. САС е кредитирал показанията на свидетелката – В. И., майка на ищеца, и е счел, че около два месеца и половина след изписването от болницата, ищецът е изпитвал болки, пиел е обезболяващи, а и към момента има оплаквания при застудяване, както и на свидетеля Д. А., колега на ищеца, който е посочил, че работели заедно в строителството /правели покриви/, но след инцидента ищецът не можел да работи тази натоварена физически работа, като е възприел и посоченото от свидетелите относно промяната на поведението на лицето след ПТП / затворил се в себе си, не излизал, страхувал се да го возят в автомобил/.

По отношение на размера на обезщетението, посочвайки критериите по чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е отчел: младата и трудоспособна възраст на пострадалия / 23 години към момента на инцидента/, характера на причинените му телесни увреждания, в това число по-интензивните болки в първите дни след инцидента и проведеното лечение в болнично заведение, съпроводено с обездвижване; невъзможността да води нормален живот за няколко месеца (1-2), съответно да полага труд, от който да генерира доходи; целия възстановителен период от около 2-3 месеца; изпитвания продължително време дискомфорт в лявата ръка в областта на счупената лява ключица; преживяната остра травматична стресова реакция, която обаче не е с трайни последици върху психическото състояние на пострадалия; стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането, нивата на застрахователно покритие, респективно нормативно определените лимити на отговорност по застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Предвид горното САС е приел, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД с оглед конкретните обстоятелства възлиза на сумата от 20 000 лева.

Въззивният съд е изложил мотиви относно възражението за съпричиняване, като е приел, че няма причинно – следствена връзка с оглед особеностите и механизма на ПТП между непоставянето на обезопасителен колан и получената травма на ключица от ищеца. С оглед гореизложените мотиви е отменил решението в частта за отхвърляне на иска за разликата над 8 000 лв. до размера от 20 000 лв. и е присъдил допълнително обезщетение в размер на 12 000 лв. САС е посочил, че в частта на отхвърляне на иска за разликата над 20 000 лв. до 60 000 лв. / пълния размер на претенцията/, първоинстанционното решение е влязло в сила.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното Тълкувателно решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първите два поставени от жалбоподателя въпроса, както и третият в частта относно момента на приключване на оздравителния процес, са взаимосвързани и касаят действията на съда при преценка на доказателствата и критериите при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, обусловили са изводите на въззивния съд и отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не удовлетворяват допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В ППВС № 4 /23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи и специфични критерии, които в случай на телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, интензитетът и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия. Задължителните указания, дадени в ППВС № 4/23.12.1968г., са намерили отражение в решения на съдебни състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение №151/12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. на ВКС, II т.о., решение №88/17.06.2014г. по т.д. №2974/2014г. на ВКС, II т.о., решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о. и други, включително посоченото от касатора. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. В случая въззивният съд е извършил преценка и съпоставка на установените по делото с оглед критериите по чл. 52 ЗЗД правнорелевантни факти и е посочил кои твърдения приема за надлежно доказани относно уврежданията на ищеца / счупването на ключицата, довело до трайно затруднение на движенията на крайника, психологическите преживявания и остатъчни неблагоприятни усещания / болка в ръката при застудяване, претоварване/ и кои за недоказани / получено мозъчно сътресение/. Несъгласието на касатора с изведените от апелативния съд фактически изводи е свързано с преценка на правилността на въззивното решение, която не може да бъде извършена в стадия на селекция на касационните жалби. Въззивният съд след обсъждане на всички доказателства и при преценка на критериите е приел, че справедливото обезщетение възлиза на сумата от 20 000 лв., като изводът му е обоснован с коментиране на всички установени и неустановени, но твърдяни увреждания и неблагоприятни последици за ищеца. Апелативният съд е отчел получената травма от ищеца, довела до обездвижването му за посочения период, затрудненото движение на крайника му, както и психическите травми, като е отчел и липсата на трайни усложнения в здравословното му състояние. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на горепосочената практика, с която въззивният съд се е съобразил изключва и необоснованото основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, на което касаторът се позовава, без да конкретизира твърденията си.

Третият поставен въпрос от касатора за необходимостта от съобразяване при определяне на обезщетението с икономическата конюнктура, също е свързан с критериите по чл. 52 ЗЗД, поради което отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. С решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №242/12.01.2017г. по т.д.№3319/2015г. на ВКС, II т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, II т.о. и много други, е прието, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които следва да са ориентир за размерите на обезщетенията. Въззивният съд не е процедирал противно, а съгласно горепосочената практика на ВКС. Противно на твърденията на касатора, преценката на размера на обезщетението е извършена към датата на събитието - 22.03.2024г., като съдът изрично е съобразил икономическата обстановка в страната и нивата на застрахователно покритие към този момент и е обосновал защо счита, че размерът на определеното обезщетение от 20 000 лв. е справедлив. Неоснователно е оплакването на касационния жалбоподател, че въззивният съд не е съобразил съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип, като следва да се посочи, че разликата в присъжданите размери по конкретни дела за обезщетения за неимуществени вреди произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по всеки отделен спор. Съобразяването от страна на въззивния съд на практиката на ВКС изключва наличието на допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, както и на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на което касаторът се позовава бланкетно.

Последният поставен от касатора въпрос е свързан с възражението му за съпричиняване поради непоставен обезопасителен колан, което е разгледано от въззивния съд, поради което е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не е разрешен от САС в противоречие, а съгласно практиката на ВКС. Съгласно решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 99 от 08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 33 от 4.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, II т. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Принос за настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането. При определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Въззивният съд е съобразил практиката на ВКС по приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД, като е възприел в случая с оглед кредитираното и неоспорено заключение на експерта, че уврежданията на ищеца биха настъпили независимо от това дали е бил с надлежно поставен обезопасителен колан или не, с оглед конкретния механизъм на настъпване на ПТП. САС е счел, че няма причинно – следствена връзка с оглед особеностите на настъпване на произшествието между твърдяното непоставяне на обезопасителен колан и получената травма на ключица от ищеца, тъй като според вещите лица травмата е в резултат на страничен удар в лекия автомобил, в който се е возил ищецът, т.е. инерционните сили са действали настрани, а не напред. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД и не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на горепосочената практика, с която въззивният съд се е съобразил изключва и необоснованото и бланкетно посочено основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора разноски не се следват на касатора. От процесуалния представител на ответника по касация – адв. Н. Д. е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаното представителство по чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв. С оглед задължителния характер съгласно чл. 633 ГПК на даденото е решението на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни при определяне на възнаграждението, включително и в хипотезата на чл. 38 ЗАдв., а могат да служат само за ориентир. При съобразяване на всички критерии: вида на делото, неговата фактическа и правна сложност, обема на процесуални действия - в случая процесуалното представителство се е изразило в подаване отговор на касационна жалба, материалния интерес от обжалването /12 000 лв./, настоящият съдебен състав намира, че на процесуалния представител на Тинито Ю., се следва възнаграждение в размер на сумата от 1000 лв.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение