Определение № 585 от 07.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5365/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Столична община, чрез юрисконсулт К. Н.-Д., срещу решение № 998 от 18. 07. 2023 г. по в. гр. д. № 3140/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 12 състав, в частта потвърждаваща решение № 2699 от 12. 04. 2019 г. по гр.д.№ 14819/2015 г. на Софийски градски съд, I ГО, 9 състав, в частта, с която Столична община е осъдена, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати на Г. И. Ц. сумата 5000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца заради накърнени здравни права за получаване на адекватна здравна грижа чрез осъществяване на периодични профилактични прегледи и периодично профилактично проследяване от лекари - специалисти по неврология и кардиология на здравния му статус, характеризиращ се с хронични заболявания, които неимуществени вреди са причинени заради неправилен избор на настойник от органа по настойничество и попечителство – в нарушение на ограничението настойникът да осъществява настойническата функция в условията на конфликт на интереси, като изпълнява в същото време и длъжността директор на ДВУИ – [населено място], в който е бил настанен ищецът, както и заради неосъществен контрол върху дейността на настойника, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 12. 11. 2008 г. до окончателното й изплащане. Иска се допускане на касационно обжалване на решението на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и ал. 1, т. 3 ГПК, отмяната му и цялостно отхвърляне на иска по чл. 49 ЗЗД.

Подадена е касационна жалба и от ищеца Г. И. Ц., чрез адв. А. Г. и адв. М. М., срещу въззивното решение в частта потвърждаваща решение № 2699 от 12. 04. 2019 г. по гр.д.№ 14819/2015 г. на Софийски градски съд, I ГО, 9 състав, в частта, с която предявеният от Г. И. Ц. против Столична община иск с правно основание чл. 49 ЗЗД е отхвърлен над сумата 5000 лв. до пълния предявен размер от 30000 лв. Поддържат се основанията по чл. 280, ал. 1 точки 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

1. По жалбата на Столична община.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която искът с правно основание чл. 49 ЗЗД е уважен за сумата 5000 лв., въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на цитираната разпоредба за присъждане на ищеца на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца заради накърнени здравни права за получаване на адекватна здравна грижа чрез осъществяване на периодично профилактично проследяване на здравния му статус, характеризиращ се с хронични заболявания, от лекари - специалисти по неврология и кардиология.

Прието е за установено, че ищецът страдал от неврологично заболяване „Епилепсия – големи епилептични припадъци с рядка честота. Епилептична промяна на личността. Генерализирана идиопатична епилепсия“, което е изисквало редовно проследяване от невролог (на всеки шест месеца), който да преценява измененията в неговото състояние и да адаптира предписаната медикаментозна терапия. Контролно проследяване от невролог не е осъществявано. Последният преглед от специалист невролог е извършен на 09.02.2004 г., във връзка с преосвидетелстването на ищеца от ТЕЛК. През следващите години терапията на ищеца е определяна от личен лекар и от стоматолог. По отношение на ищеца не са били извършвани и никакви прегледи и проследяване от кардиолог, въпреки да е страдал от сърдечно заболяване „Вроден междукамерен дефект ляво-десен шънт СН 1-2“, за което му е била призната нетрудоспособност с ЕР на ТЕЛК. Последният преглед от кардиолог е извършен на 25. 02. 2004 г., във връзка с преосвидетелстването на ищеца от ТЕЛК за нов срок. Не са провеждани и рутинни здравни профилактични прегледи на ищеца за периода от м. юни 2004 г. до 20.06.2007 г. Профилактични изследвания не са правени след месец май 2003 г.

Прието е, че непровеждането на необходимите за ищеца контролни прегледи от специалисти – невролог и кардиолог, за проследяване на състоянието на установените му хронични заболявания, за период от три години, е нарушило здравните права на ищеца. Липсата на необходимите здравни грижи е резултат от бездействието на настойника на ищеца, който е бил задължен да полага необходимите грижи за здравето му. Бездействието е противоправно, тъй като е в нарушение на установените в чл.86, ал.1, т.2 и т.3 от Закона за здравето (в относимата за релевантния период редакция) здравни права на ищеца и установените в чл.117, ал.2 от СК (отм.) закона задължения на настойника.

Прието е, че вредите били причинени заради неправилен избор на настойник от органа по настойничество и попечителство – в нарушение на ограничението настойникът да осъществява настойническата функция в условията на конфликт на интереси, като изпълнява в същото време и длъжността директор на ДВУИ – [населено място], в който е бил настанен ищецът, както и заради неосъществен контрол върху дейността на настойника. Настойникът на ищеца д-р Г. Л. е изпълнявал по същото време и длъжността „Директор на ДВУИ – [населено място]“, в това си качество е имал многобройни служебни ангажименти – не само към ищеца, а и към останалите настанени в дома лица с увреждания, повечето от които в по-тежко състояние от това на ищеца (в процесния период в дома са били настанени общо 122 домуващи, от които 23 домуващи без близки, със служебно назначен настойник). Имал е и голям обем административни задължения във връзка с организацията на работата в дома, поради което капацитетът му да изпълнява функциите на настойник на домуващите е бил силно ограничен. Индикация за обективната невъзможност на д-р Л. да изпълнява настойнически функции едновременно с пряката си служебна ангажираност като директор на дома, е издадена от него заповед, с която заявява „категоричен отказ да бъде попечител на домуващи без родители и близки“, и нарежда да се учреди попечителски съвет от служители на дома, които да изпълняват такива функции.

Прието е, че не е установено органът по настойничеството и попечителството при Столична община да е назначил заместник-настойник и членове на настойнически съвет, които да подпомагат дейността на настойника, както и да осъществяват контрол при неефективно изпълнение на функциите му, нито е установено органът по настойничеството и попечителството да е извършвал проверки на дейността на настойника и ефективното изпълнение на неговите функции. Единственият контрол, за който по делото има данни да е бил осъществяван, е приемането на годишния финансов отчет на настойника, като и в този случай контролът не е осъществяван ефективно – липсват данни да е правена проверка на представените годишни отчети от настойника, да са били изисквани първични счетоводни документи, доказващи направените разходи. Липсата на ефективен контрол върху отчетите на настойника също е в пряка връзка с функциите му на директор, тъй като в този случай лицата, които биха могли да контролират ефективните действия на настойника (евентуалните членове на настойническия съвет, ако се приеме, че те са останали същите, които първоначално са били назначени), са били служители на ДВУИ, служебно подчинени на директора. Посочената обвързаност и конфликт на интереси са изисквали засилен контрол от страна на органа по настойничество и попечителство, както и назначаване на заместник-настойник и настойнически съвет, които да подпомагат настойника при осъществяване на функциите му. Предвид обстоятелството, че директорът на ДВУИ – [населено място] е длъжностно лице, което изпълнява длъжността си срещу заплащане, управлява правно регламентирана дейност по предоставяне на социални услуги, и подлежи на служебен контрол от АСП, житейски логично е назначеният настойник, изпълняващ и длъжността директор на ДВУИ, приоритетно да изпълни ангажиментите по трудовото си правоотношение, от което реализира дохода за издръжката си, и където подлежи на служебен и финансов контрол, както и приоритетно да се погрижи за други домуващи, чието състояние е по-тежко от това на ищеца, преди да изпълни функциите на настойник на Г. Ц..

Прието е, че е налице съществен пропуск на настойника да изпълни задължението си да полага адекватни грижи за соматичното и неврологично състояние на ищеца, който пропуск е в причинна връзка с високата натовареност на същото лице с административни функции на директор на дома, и липса на ефективен контрол върху неговата дейност от страна на членовете на настойническия съвет – негови подчинени служители, както и в причинна връзка с осъществено бездействие за осъществяване на ефективен контрол от органа по настойничеството и попечителството към ответната община.

В причинна връзка с така осъществения неправилен избор и неосъществен контрол, са настъпили неимуществени вреди за ищеца – накърнени са неговите здравни права за получаване на адекватна здравна грижа за неговото соматично здраве чрез неосъществяване на периодично профилактично проследяване на здравния му статус, както и неосъществен необходим периодичен контрол от съответни специалисти – невролог и кардиолог, на известните му сериозни хронични заболявания, за които му е призната трайна нетрудоспособност.

Прието е, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да бъде определен на 5000 лв. Този размер е определен при отчитане характера и тежестта на вредите (нарушено право на ефективна здравна грижа), липсата на данни за влошаване здравословното състояние на ищеца, икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и установената съдебна практика по сходни случаи.

Прието е, че обезщетението следва да се присъди ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.11.2008 г. до окончателното плащане.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следния материалноправен въпрос във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: „Назначаването на настойник по реда на Глава единадесета „Настойничество и попечителство“ (чл. 153 – чл. 174) от Семейния кодекс и упражняването на надзор върху дейността му от органа по настойничество и попечителство може ли да се квалифицира като възлагане на работа по смисъла на чл. 49 от Закона за задълженията и договорите като елемент на фактическия състав на този специален вид деликтна отговорност?“

Изложението съдържа и позоваване на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос.Въпросът е обсъждан в практиката на ВКС и на същия е даден положителен отговор. Прието е, че когато органът по настойничеството не е упражнил правомощията си в съответствие с правилата на Семейния кодекс и поведението му се намира в причинно-следствена връзка с настъпили вреди, отговорността за обезщетяване на вредите се носи при условията на чл. 49 ЗЗД от общината, като възложител на работата му. Обемът на тази отговорност е предпоставен от вида на неупражнените правомощия от страна на органа по настойничеството, както и от степента, в която това поведение се явява фактор за настъпването на вредите. Тази отговорност се поражда и при неосъществяване от органа по настойничеството и попечителството на изискуемия се от закона надзор върху изпълнението на задълженията на настойника или попечителя. В този смисъл са постановени по реда на л. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 50049 от 13. 06. 2024 г. по гр. д. № 1224/2022 г., 2 г.о., решение № 50123 от 10. 11. 2022 г. по гр. д. № 1041/2022 г., 1 г.о., решение № 181 от 20. 03. 2024 г. по гр. д. № 1890/2023 г., 2 г.о. Липсва необходимост от промяна на така създадената практика като неправилна, неактуална или по друга причина.

Изводите на въззивния съд съответстват напълно на така формираната практика, поради което не би могло да се приеме, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице и очевидна неправилност на решението, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, в атакуваната от общината иска част. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивния акт. В случая обжалваното определение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката.

Не е очевидно неправилен изводът на въззивния съд, че настойникът отговаря за провеждане на редовни годишни профилактични прегледи и изследвания на ищеца и за осигуряване на прегледи от лекари-специалисти при наличие на хронични заболявания на поставеното под запрещение лице. Този извод е базиран на разпоредбата на чл. 117, ал. 2 СК /отм./, според която настойникът е длъжен да се грижи за поставения под настойничество, да управлява имуществото му и да го представлява пред трети лица, както и на разпоредбата на чл. 86, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Закона за здравето, според която всеки пациент има право на грижи от общността, в която живее, както и на достъпна и качествена здравна помощ. Част от грижата за здравето на пациентите е провеждането на редовни профилактични прегледи, както и на редовни прегледи от лекари-специалисти в съответна област при наличие на хронични заболявания.

2. По касационната жалба, подадена от Г. И. Ц..

За да отхвърли иска по чл. 49 ЗЗД за разликата над сумата 5000 лв. до пълния предявен размер от 30000 лв., въззивният съд е приел, че не е установено настаняването и задържането на ищеца в ДВУИ да се дължи на виновното и противоправно поведение на директора на ДВУИ – [населено място] за периода юни 2004 г. (определяне на директора на дома д-р Г. Л. за настойник на ищеца) до 26. 06. 2007 г. (напускането на ДВУИ – [населено място] от ищеца Г. Ц.). Напротив, същият активно е търсил съдействие за преместването на ищеца, сезирайки надлежните органи, оправомощени да осъществят преместването му в друг дом, според нуждите и желанията му, но не е положил необходимото съдействие от органите на държавната и общинската администрация. Същият още през юни 2004 г. е декларирал, че дава съгласие Г. Ц. да бъде преместен в друго социално заведение, по негово категорично настояване. Силното желание на ищеца да напусне дома е отразено в доклади на служители на дома – социален доклад, план за грижи, формуляр за оценка нуждите на потребителя Г. Ц.. Директорът на дома д-р Г. Л. е подавал писма и докладни записки до ръководителя на АСП и до ДСП – Връбница, с които е сигнализирал, че ищецът желае да бъде преместен в друго социално заведение, напускал е самоволно дома, нежеланието му да остане в дома рефлектира и в агресивни прояви към останалите домуващи и към персонала на дома. Задържането му в дома против волята му е определено от д-р Л. като „грубо погазване на неговите човешки права“. Директорът е настоявал за спешното му преместване в друго подходящо заведение. Всички молби за отпуск на ищеца са били удовлетворявани от директора на дома. От юни 2004 г. до юни 2007 г. същият не е пребивавал в дома около 15 месеца. Директорът е предоставил необходимото съдействие и за образуване на съдебно производство за отмяна на пълното запрещение на Г. Ц.. Настаняването на ищеца в психиатрична болница за принудително лечение от 16 до 21 юли 2004 г. не е било по инициатива на настойника му д-р Г. Л., под формата на наказание за неподчинение, както се твърди от ищеца. Не се установява настойникът му да е прилагал, лично или чрез служителите на дома, по отношение на ищеца наказания чрез държане в изолация, ограничаване на личната му свобода, ограничаване на личното му пространство.

За недоказано е прието и твърдението на ищеца директорът на дома, като негов настойник, да не е предприел необходимите действия за осигуряване на трудотерапия на ищеца, нито да е ограничавал възможността му да полага труд по трудово или гражданско правоотношение. Ищецът по свое желание не се е включвал в организираната в ДВУИ трудотерапия, като е отказвал да се включи в групите за организирани трудови занимания и да се интегрира в социалния кръг на домуващите. Изразявал е категорично желание да полага труд извън дома, като самостоятелно е търсил и намира работа. Настойникът му д-р Л. не е възпрепятствал със свои действия или бездействия възможността на Г. Ц. да работи. В рамките на правомощията си на директор, д-р Л. е осигурявал достъп на Г. Ц. до организираната в дома трудотерапия, удовлетворявал е молбите му за отпуск, за да работи извън дома, сам е полагал усилия да му намери работа извън дома, които са останали безрезултатни, предвид наличието на неврологично заболяване на ищеца. А и настойникът няма вменено от закона задължение да осигурява на поднастойния възможност да полага труд по трудов или граждански договор, предвид естеството на настойническата функция по отношение на недееспособни лица.

За недоказано е прието твърдението на ищеца настойникът му д-р Л. да е осъществил действие на неправомерно или нецелесъобразно разходване на лични средства на поднастойния Г. Ц. или чрез бездействие и неосъществяване на контрол да е допуснал да бъде осъществено такова от служители на дома. Не се установява също ищецът да е изявил конкретна воля да бъде направен разход в негова полза и за задоволяване на негова конкретна нужда, което да му е било отказано, или да не му е оказано необходимото съдействие за това. Напротив – установява се, че през 2006 г. и 2007 г. той лично е получавал пенсията си от пощенската служба в [населено място] и лично е управлявал средствата си.

Прието е, че директорът на дома, като настойник на ищеца, е съдействал, съобразно правомощията си и действащите в страната правни норми, за осъществяване на волята на ищеца да бъде изведен от управляваната от д-р Л. институция, и за самостоятелен живот в общността извън дома, в това число за осъществяване на социални контакти, за придобиване на социални умения за самостоятелен живот, за достъп до предпочитаните от него културни и образователни занимания. Не се установява ищецът да е имал желание и да е заявил намерение да се включи в образователни програми или да посещава културни мероприятия, за което да е бил възпрепятстван, или да не му е било оказано необходимото съдействие от неговия настойник.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. „Относно задължението на съда да обсъди събраните доказателства и доводите на страните в тяхната съвкупност, допустим ли е приложеният механичен подход към изключване на доказателства, особено след като са изрично изложени аргументи от страната, която се е позовала на тях за относимостта им към спора“

2. „Какъв е обхватът на контрола и надзора, който органът по настойничеството и попечителството упражнява върху настойника по силата на чл. 170 и чл. 171 СК? Достатъчно ли е органът да получи доклад от настойника, за да се счете, че задълженията му са изпълнени, или се дължи ефективен и пълноценен контрол и надзор върху дейността на настойника?“

3. „С оглед обстоятелството, че националното ни право не предлага никакви други възможности за гарантиране на спазването направата на поставения под запрещение от страна на настойника, освен контрола и надзора по чл. 170 и чл. 171 СК, може ли да приемем, че тези разпоредби следва да се тълкуват в светлината на чл. 12 КПХУ, в частност изискването за създаване от страна на държавата на гаранции, пропорционални на степента на ограничаване на правата на хората с увреждания. Т.е. разгледани по този начин, разпоредбите на чл. 170 и 171 СК следва ли да се прилагат в степен предоставяща максимална степен на гаранции за човека, чиято дееспособност по силата на съдебен акт е отнета и каква е отговорността на органа, натоварен с предоставянето на тази гаранция при претърпени вреди от поставения под запрещение?“

4. „Какъв е обхватът на дължимия отчет на настойника по чл. 171 СК и какви са минимално необходимите действия на органа по настойничество и попечителство за защита на интересите на поставения под запрещение?“

5. „При преценка на обезщетението по чл. 52 ЗЗД какви обстоятелства следва да вземе предвид съдът, за да постигне принципа на справедливост? Следва ли да има предвид факта, че се касае за човек с увреждане, който е лишен от дееспособност и де факто няма никаква правна и фактическа възможност самостоятелно да се защити, т.е. следва ли да се отчете особената уязвимост на пострадалия?“.

Първият въпрос се поставя във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а останалите – във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос. Въззивният съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с правомощията си по чл. 269 ГПК и с уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, е направила подробен анализ на всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, разгледала е всички доводи на страните, изложила е обстойни изводи от фактическа и правна страна. Несъгласието на ищеца с тези изводи не е сред обстоятелствата по чл. 280 ГПК, които биха могли да обусловят допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият и четвъртият въпрос не представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящо допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като са фактически, а не правни. Ясно е, че обемът на дължимата грижа, както и обхватът на контрола и надзора, упражняван от органа по настойничество и попечителство върху назначения настойник, следва да са в степен достатъчна да гарантира интересите и правата на поставения под запрещение, но във всеки конкретен случай се преценява дали е предоставена грижа в пълния дължим обем и дали е упражняван в достатъчна степен контрол върху дейността на настойника от органа по настойничеството и по попечителството. Тази преценка се основава на установените по всяко дело конкретни факти и не е възможно да се даде общовалиден отговор на въпросите „какъв е обхватът на контрола и надзора“, които органът по настойничество и попечителство упражнява върху настойника, „какъв е обхватът на дължимия отчет по чл. 171 СК“ и „какви са минимално необходимите действия“ на органа по настойничество и попечителство за защита интересите на поставения под запрещение.

Третият въпрос представлява преформулирано оплакване за неправилност на въззивното решение поради необоснованост на извода на съда, че в конкретния случай настойникът е изпълнил задълженията си по чл. 117 и 126 СК /отм./ за полагане на дължимата грижа към поставения под запрещение и даване на отчет, а органът по настойничество и попечителство – задълженията си по чл. 125 СК /отм./ за упражняване на контрол и изискване на отчет от настойника, както и поради прилагане на цитираните норми при несъобразяване с чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, ратифицирана 2012 г. Тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чието обсъждане на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение и по петия въпрос. Във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД има създадена богата практика на ВКС както със задължителен характер, така и с незадължителен характер. В ППВС № 4/68 г., т. II е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието "справедливост" по смисъл на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди. Обсъждането на въпроса за обстоятелствата, които следва да се съобразят при определяне на обезщетения за неимуществени вреди, не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В случая изводите на съда не противоречат, а съответстват на формираната по въпроса практика на ВКС. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил всички факти, установени по делото, които са от значение при извършването на преценката по чл. 52 ЗЗД. Съобразил е, че сумата 30000 лв. се претендира за неимуществени вреди, причинени от противоправно поведение на органа по настойничество и попечителство, изразяващо се в избор на настойник и неупражнен ефективен контрол върху дейността на настойника, които неимуществени вреди се изразяват в претърпени от ищеца болки и страдания от нарушени негови права, групирани в седем групи, от които са установени само твърденията за допуснати нарушения на здравни права на ищеца, изразяващи се в непровеждане, в продължение на три години, на редовни профилактични прегледи, както и непровеждане, в продължение на три години, на редовни прегледи от специалисти – невролог и кардиолог за проследяване хроничните заболявания на ищеца. Съобразено е и обстоятелството, че по делото няма твърдения и данни непровеждането на профилактични и специализирани прегледи в процесния период да се е отразило негативно на здравословното състояние на ищеца, да е влошило хроничните му заболявания или да има други негативни последици за здравето му. Съобразени са и обществено-икономическите условия в страната в процесния период (юни 2004 г. - юни 2007 г.), както и формираната за сходни случаи в съдебна практика.

Поради обсъждане на всички факти, които са установени по делото и са от значение при преценка размера на обезщетението за неимуществени вреди, в съответствие с указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в практиката на ВКС, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по първия въпрос.

При този изход на делото разноските за касационната инстанция следва да останат за сметка на страните така, както са направени.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,