Определение № 67 от 12.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2687/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „УП България 26“ ЕООД, [населено място] чрез адв. Р. М. обжалва решение № 213 от 01.07.2022 г. по в.т.д. № 225/2022 г. на Апелативен съд – Варна, I състав, с което е потвърдено решение № 438 от 10.11.2021 г. по т.д. № 1188/2020 г. на Окръжен съд – Варна, с което са отхвърлени предявените от настоящия жалбоподател против „Енерго – Про Продажби“ АД, [населено място], в условията на обективно кумулативно съединяване искове за присъждане на: 1.1. сумата от 24 502,14 лв., представляваща дължима, но незаплатена преференциална цена за изкупуване на електрическа енергия от възобновяем източник - ВяЕЦ „К. Бряг Юг-3“ с обща инсталирана мощност от 3000 КВ, състояща се от един генератор тип VESTAS V90, находяща се в ПИ № 35746.15.61 в землището на [населено място] бряг, общ.Каварна, обл.Добрич, произведена през м. октомври 2017 г., на основание Договор за изкупуване на електрическа енергия № 93 от 06.08.2009 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, на осн. чл.79, ал.1 от ЗЗД и 1.2. сумата от 7 221,26 лв., обезщетение за забава в плащането на главницата от 24 502,14 лв. за периода от 24.11.2017 г. до датата на подаване на исковата молба, на осн. чл.86 от ЗЗД; 2.1. сумата от 88 370,91 лв., представляваща дължима, но незаплатена преференциална цена за изкупуване на електрическа енергия от възобновяем източник - ВяЕЦ „К. Бряг Юг-3“ с обща инсталирана мощност от 3000 КВ, състояща се от един генератор тип VESTAS V90, находяща се в ПИ № 35746.15.61 в землището на [населено място] бряг, общ.Каварна, обл.Добрич, произведена през м. ноември 2017 г., на основание Договор за изкупуване на електрическа енергия № 93 от 06.08.2009 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, на осн. чл.79, ал.1 от ЗЗД и 2.2. сумата от 25 185,63 лв., обезщетение за забава в плащането на главницата от 88 370,91 лв. за периода от 29.12.2017 г. до датата на подаване на исковата молба, на осн.чл.86 от ЗЗД; 3.1. сумата от 69 607.93 лв., представляваща дължима, но незаплатена преференциална цена за изкупуване на електрическа енергия от възобновяем източник - ВяЕЦ „К. Бряг Юг-3“ с обща инсталирана мощност от 3000 КВ, състояща се от един генератор тип VESTAS V90, находяща се в ПИ № 35746.15.61 в землището на [населено място] бряг, общ.Каварна, обл.Добрич, произведена през м. декември 2017 г ., на основание Договор за изкупуване на електрическа енергия № 93 от 06.08.2009 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, на осн. чл.79, ал.1 от ЗЗД и 3.2. сумата от 19 316,23 лв., обезщетение за забава в плащането на главницата от 69 607,93 лв. за периода от 25.01.2017 г. до датата на подаване на исковата молба, на осн.чл.86 от ЗЗД. Излага съображения за недопустимост на съдебното решение, постановено преди разрешаване на спор относно решение СП-5 на ДКЕВР, твърди, че има висящо административно дело. Освен това счита, че въззивният съд е следвало да се произнесе по валидността на посоченото административно решение. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК спорът за законосъобразността на индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка? – противоречие с: определение № 410 от 27.09.2019 г. по ч.т.д. № 1813/2019 г. на ВКС, I т.о.; определение № 10 от 06.01.2021 г. по ч.т.д. № 2479/2020 г. на ВКС, II т.о.; определение № 25/10.01.2013 г. по ч.гр.д. № 795/2012 г. на ВКС, IV гр.о.; определение № 410/27.09.2019 г. по ч.т.д. № 1813/2019 г. на ВКС, I т.о.; определение № 340/22.07.2019 г. по ч.т.д. № 1250/2019 г. на ВКС, I т.о.; определение № 456/03.08.2015 г. по ч.т.д. № 1826/2015 г. на ВКС, II т.о.; определение № 40 от 18.01.2018 г. по ч.т.д. № 2586/2017 г. на ВКС, I т.о. 2.При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 от ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта? 3.Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 от ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ех lege) правомощие на съда? 4.Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 от ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционно решение? 5.Допустимо ли съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му? 6.Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданския съд да се произнесе по същество без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността в следствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно-правния спор? „Енерго – Про Продажби“ АД, [населено място] оспорва подадената касационна жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. „Национална електрическа компания“ ЕАД, [населено място] – трето лице помагач по делото, също оспорва подадената касационна жалба и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. „Енерго – Про Продажби“ АД, [населено място] обжалва с частна касационна жалба същото въззивно решение № № 213 от 01.07.2022 г. по в.т.д. № 225/2022 г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е потвърдено определение № 184 от 02.02.2022 г. по т.д. № 1188/2020 г. на Окръжен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата на „Енерго – Про Продажби“ АД, [населено място] по чл. 248 от ГПК за изменение на решение № 438 от 10.11.2021 г. по т.д. № 1188/2020 г. на Окръжен съд – Варна, в частта за разноските. Сочи следния правен въпрос, който бил основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: Как следва да се изчисли минималният размер на адвокатското възнаграждение, до който последното може да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 36 от Закона за адвокатурата, при направено възражение за прекомерност по дело, чийто предмет са няколко обективно кумулативно съединени осъдителни оценяеми искове – като едно възнаграждение на база сбора от цената на всички искове или като сбор от минималното възнаграждение, изчислено за всеки иск по отделно? – противоречие с: определение № 56 от 06.02.2013 г. по ч.гр.д. № 36/2013 г. на ВКС, I гр.о.; определение № 178 от 05.03.2019 г. по гр.д. № 3320/2018 г. на ВКС, IV гр.о.; тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по т.д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГК; тълкувателно решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 795/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр.д. № 523/2011 г. на ВКС, III гр.о. Не е постъпил отговор на подадената частна касационна жалба от ответника „УП България 26“ ЕООД, [населено място]. Не е постъпил отговор на подадената частна касационна жалба от „Национална електрическа компания“ ЕАД, [населено място] – трето лице помагач по делото. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадените касационна жалба и частна касационна жалба са допустими, подадени в предвидените съответно в чл. 283 от ГПК и чл. 275, ал. 1 от ГПК срокове, от легитимирани да обжалват решението лица. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че основният спорен правен въпрос по делото е, може ли след изменението на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ и приемането на Решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР ВяЕЦ да попадне последователно в две ценови категории в рамките на едногодишен период, определени в т.1.7 и 1.8 от същото решение, съответно произведената от централата електроенергия да подлежи на преференциално изкупуване от обществения доставчик и от крайните снабдители по т.8 и по т.9 от Решение № Ц-10/30.03.2011 г. на КЕВР за достигнато нетно специфично производство на ел.енергия, съответно до 2000 kWh и до 2300 kWh, като едва след изчерпване и на втория праг за определяне на преференциални цени изкупуването стане по цени за излишък на балансиращия пазар. Въззивният съд е приел, че на въпроса следва да се отговори отрицателно. Посочил е, че новата правна уредба предвижда заплащането на произведена електрическа енергия от възобновяем източник чрез енергиен обект - ВяЕЦ по преференциални цени да става не съобразно фактически произведените количества до един от двата прага на достигнато нетно специфично производство на ел.енергия, а съобразно технологичната годност за работа на обекта през календарната година до 2250 часа и над 2250 часа, съобразно зонирането в две ветрови зони, още с Решение № Ц 13/28.06.2006 г. на ДКЕВР. Посочил е, че целта е не да се ограничава производството на електрическа енергия от вятърните електроцентрали само до или над 2250 годишни часа, а да се създадат условия да бъдат изкупувани по преференциални цени само количествата електрическа енергия, които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР - т.е. да се постигне баланс между заложените в тези цени ценообразуващи елементи и действителните приходи на производителите от възобновяеми източници, съгласно мотивите за приемане на ЗИД на ЗЕ /обнародван в ДВ, бр.56/24.07.2015 г., в сила от 24.07.2015 г./, с който е изменена нормата на чл.31, ал.5 от ЗЕВИ. Въззивният съд е приел, че доколкото по делото не се спори, а и е установено от чл.18, ал.4 от договор № 93 от 06.08.2009 г. за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, че страните са определили, че технологичната годност за работа на обекта - ВяЕЦ „К. бряг Юг 3“ през календарната година е до 2250 часа, следва, че е приложима преференциалната цена за достигнато нетно специфично производство от 2000 kWh годишно - по 188.29 лв/М Wh, като произведените над този праг количества електроенергия се заплащат по цени за излишък на балансиращия пазар. Според въззивния състав, няма основание и за претендиране на преференциална цена от 188.29 лв/MWh при надхвърлен праг на нетно специфично производство електроенергия над 2000 kWh и от 172,95 лв/MWh при надхвърляне освен него и на прага от 2250 ефективни часа, тъй като процесната ВяЕЦ няма технологична годност за работа повече от 2250 годишни часа и съгласно чл.18 от договора между страните цената за продажба на електрическа енергия е регулирана и се определя от ДКЕВР, като с промяна на преференциалната цена за изкупуване на електрическата енергия с решение на компетентния орган, в случая - КЕВР, се прилага тя, без да е необходимо подписване на допълнително споразумение към договора. Въззивният съд е посочил, че обжалването на Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР за установяване на нетното специфично производство на ел.енергия, взето след отмяна на т.1.7 от Решение № СП-1/31.07.2015 г. не променя тези изводи, тъй като съгласно чл.13, ал.9 от ЗЕ оспореното по съдебен ред решение е предварително изпълняемо без оглед на предприетото обжалване. Прието е, че в правомощията на КЕВР е да постанови нов административен акт, който да замести отменената уредба по т.1.7 на Решение СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР, в случая - с Решение № СП- 5/28.03.2019 г. Според съда, влизането в сила на решение по адм.д. № 1719/2021 г. на Административен съд - София град няма да доведе до възникване на основание за уважаване на иска. Предвид разпоредбата на чл.31, ал.5, т.1 и т.2 от ЗЕВИ, предвиждаща, че общественият доставчик, съответно крайните снабдители изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници при следните условия: 1.по преференциална цена за количествата електрическа енергия до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР; 2.по цена за излишък на балансиращия пазар за количествата, надхвърлящи производството по т. 1, и с оглед на вече стабилизараните административни актове на КЕВР, с които преференциалните цени на ел.енергия, произведена от ВяЕЦ, са определени съобразно приетото зониране в две ветрови зони и в две ценови категории, приложима в случая е тази от тях, съответна на характеристиката на процесната ВяЕЦ - годност за работа на обекта до 2250 часа годишно. Освен това е прието, че при отмяна на административния акт, след като е започнало неговото изпълнение, чл.301 от АПК предвижда приемане от административния орган на нарочни възстановителни мерки, ако са увредени права на адресатите по административния акт. Посочено е, че решението по спора не зависи и не е обусловено от изхода на оспорването на Решение № СП-5/2019 г. на КЕВР, обявено от закона за предварително изпълняемо, предвид което не се е налагало спиране от Окръжен съд - Варна на производството по делото до приключване на обжалването му. Поради това, въззивният съд е достигнал до извод, че обжалваното решение е правилно и е потвърдил последното. Въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 от ГПК. По отношение на подадената частна жалба, въззивният съд е приел следното: Минималното възнаграждение за процесуално представителство следва да се определи съобразно общия интерес по делото съгласно чл.7, ал.2 от Наредба №1/2004 г. на ВАдвС, доколкото с иска са предявени няколко обективно кумулативно съединени оценяеми искове. За неоснователно е прието поддържаното от частния жалбоподател, че определянето на възнаграждението следва да стане по всеки от исковете поотделно. Въззивният съд е посочил, че нормата на чл.2, ал.5 от Наредбата има предвид искове с различни интереси, затова и сочи вид и брой на исковете. При еднакъв вид и интерес на исковете, каквито са предявените от ищеца оценяеми осъдителни искове, се дължи възнаграждение върху общия интерес съгласно чл.7, ал.2, в случая по т.5 от Наредба № 1/2004 г. При различен вид искове - с различен вид интерес: оценяеми и неоценяеми, посочени неизчерпателно в чл.69, ал.1 от ГПК, в Тарифата за държавните такси и в чл.7, ал.1 от самата Наредба № 1/2004 г., възнаграждението се определя съобразно вида и броя им, за всеки един от тях поотделно. Въззивният съд е приел, че не може да се поддържа едновременно приложение на чл.2, ал.5 и на чл.7, ал.2 от Наредбата, като разграничителният критерий е различният и еднаквият вид и интерес на предявените искове. Въззивната инстанция е заключила, че като е отказал да измени по реда на чл.248 от ГПК присъденото на ответника с решението по делото адвокатско възнаграждение, Окръжен съд - Варна е постановил правилно определение и същото следва да бъде потвърдено. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение се извършва служебно само на основанията, посочени в чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 от ГПК. Когато е налице вероятност съдебното решение да е нищожно или недопустимо. В стадия по селекция на касационните жалби съдът следи за най-тежките пороци на съдебните решения. В този смисъл са разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Именно поради това и с изменение на чл. 280, ал. 2 от ГПК са предвидени основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, като е налице правна възможност касационната инстанция служебно да допусне касационно обжалване при наличие на вероятност да са налице тежки пороци на обжалваното решение, вероятност решението да е нищожно или недопустимо. В конкретния случай такива пороци не се установяват при извършената служебна проверка. Поставеният първи правен въпрос е свързан с посоченото основание за допускане касационно обжалване, евентуална недопустимост на постановеното съдебно решение. Касаторът сочи, че въззивният съд не е съобразил наличието на основание за спиране на производството по делото, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, поради обжалване на решение на КЕВР, представляващо индивидуален административен акт. Твърди се, че не е съобразено тълкуването съгласно Тълкувателно решение № 1/09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че при наличие на преюдициален спор, въззивният съд е длъжен да спре производството по делото до приключване на този спор, в противен случай постановява недопустимо съдебно решение. Нуждата от отговор за допустимостта на въззивния акт е предпоставена от предходен отговор относно наличието на преюдициален спор /в случая досежно валидността и законосъобразността на решение № С-5/27.03.2019 г. на КЕВР/ от значение за правилното решаване на настоящия спор, поради което въпросите удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Такава преюдициалност въззивният съд изрично е отрекъл, приемайки че не се касае за спор относно конкретните стойности и приложимостта на критерия „нетно специфично производство“ /доколкото последният е въведен с коментираното изменение на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ, подобен довод би бил в противоречие с императивна правна уредба/, а до начина му на прилагане, което касаторът – ищец поддържа да е спрямо фактическите ефективни часове на работа на централата му, а не спрямо прогнозираните изначално такива, които прогнозирани часове ефективна работа, съобразно производителността на централата, са кореспондиращи на заложени вече, в преференциалните цени по стабилни индивидуални административни актове, предвидени от законодателя ценообразуващи фактори. Изрични мотиви за липса на такава преюдициалност, при идентичност на правния спор относно приложението на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, след изменението му (обн. ДВ, бр. 56 от 24.07.2015 г.), са изложени в решенията по т.д. № 1219/2020 г. на ВКС, I т.о. и по т.д. № 1185/2020 г. на ВКС, І т.о., предвид което не е обоснован допълнителен селективен критерий за допускане на касационното обжалване. В посочените решения, а също и в решение № 60073 от 16.11.2021 г. по т.д. № 1184/2020 г., І т.о., решение № 60130 от 31.01.2022 г. по т.д. № 1681/2020 г., ІІ т.о., определенията по ч.т.д. № 1628/2019 г., ч.т.д. № 985/2021 г., ч.т.д. № 429/2021 г. на ВКС, II т.о., както и определенията по ч.т.д. № 926/2021 г., ч.т.д. № 595/2021 г. на ВКС, I т.о. и др., е прието, че съгласно изменението на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ (ДВ, бр.56 от 24.07.2015 г. ) общественият доставчик, съответно крайните снабдители са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници - до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство - по цена на излишък на балансиращия пазар. С издадените, на основание §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ (ДВ бр.56/2015 г.) Решение № СП-1/31.07.2015 г. и Решение № СП-5/28.03.2019 г., след отмяна на Решение № СП-1/31.07.2015 г. (в частта относно т.1.7., касаеща вятърни централи работещи до 2250 часа), КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила Решение № Ц-010/30.03.2011 г. на КЕВР във вр. с Решение № Ц-013/28.06.2006 г. на ДКЕВР нетно специфично производство. По изложените мотиви следва да се приеме, че липсва вероятност постановеното решение да е недопустимо, поради наличие на пречка за разрешаване на спора, а именно наличие на преюдициален спор. Поставеният правен въпрос, от друга страна е разрешен в съответствие с тълкуването на чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, съгласно трайната практика на ВКС. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване по посочения правен въпрос. Останалите поставени от касатора въпроси - относно приложението на чл. 17, ал. 2 от ГПК - не отговарят на общото изискване за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, по идентични съображения – липса на преюдициалност на спора за валидността и законосъобразността на решение № СП - 5/27.03.2019 г. на КЕВР /аналогично и на решение № СП-1/31.07.2015 г./ за правилното решение на настоящия спор. Както и да би се отговорило на тези въпроси, поради отреченото значение за правния резултат на преждепосочените решения, в цитираната по-горе практика на състави на ВКС, основания за ревизия на този резултат, като последица от евентуалната нищожност или незаконосъобразност на тия решения, са немислими. Ищецът не основава иска си на фактуриране на произведената енергия по несъществуващи или погрешно определени количествени критерии НСП, ползвайки се и от предварителната изпълняемост на решение СП-5. Затова и неговата валидност или незаконосъобразност не биха имали значение за основателността на претенцията му, съобразно начина ѝ на формиране - точно при така приетите в административния акт размери на НСП, но приложими последователно и като краен резултат – с окончателно приложение на НСП, съобразно окончателно достигнатите ефективни часове работа на електроцентралата му. По отношение на подадената частна касационна жалба от „Енерго – Про Продажби“ АД, [населено място], настоящият състав намира, че поставеният от частния касатор въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил извода на съда относно следващия се размер на дължимото адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, на основание чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280 от ГПК. Поради това е налице общото основание за допускане на решението в тази обжалвана част до касационно обжалване. Но в случая липсва допълнителното сочено основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така както е мотивирано от частния касатор „Енерго-Про Продажби“ АД, противоречие с постоянната практика на Върховния касационен съд в посочените от частния жалбоподател съдебни актове. Съгласно постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 69 от ГПК преценката относно обективно съединяване на искове е с оглед обстоятелството, дали претенцията за заплащане на суми, дължими на основание периодични плащания, се основава на един договор или всяко едно от плащанията е обусловено от наличието или липсата на отделно облигационно правоотношение /в този смисъл определение № 617 от 27.10.2017 г. по ч.т.д.№ 1848/2017 г., II т.о., определение № 359 от 30.07.2018 г. по ч.т.д.№ 1663/2018 г., I т.о., определение № 167 от 25.03. 2016 г. по ч.т.д. № 192/2016 г., ІІ т.о. и потвърденото с него определение № 283 от 30.11.2015 г. по т.д. № 784/2015 г., ІІ т.о./, определение № 50354 от 23.05.2023 г. по т. д. № 979/2022 г., I то на ВКС. В случая се касае за задължения за плащане на доставки на ел. енергия, извършени в изпълнение на един и същ договор, а не за отделни самостоятелно възникнали облигационни правоотношения с предмет доставка на ел. енергия. Поради това е неоснователен доводът на жалбоподателя, че вземането по всяка от посочените и представени от ищеца фактури е предмет на защита с отделен иск, съответно минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. следва да бъде определено за всяка от главниците поотделно. С оглед изложеното, съдът намира, че въззивното съдебно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. В полза на ответника по касационната жалба „Енерго-Про Продажби“ АД следва да се присъдят направените от него разноски, съобразно правилото на чл. 9, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на ¾ в размер на 6 543 лв. - платено възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС по настоящото дело, поради наличието на доказателства за направата на такива в приложените към отговора на касационната жалба: договор за правна защита и съдействие с отбелязано плащане и списък по чл. 80 от ГПК. С оглед изхода на спора по подадената частна касационна жалба, разноски на частния жалбоподател - „Енерго-Про Продажби“ АД, не следва да бъдат присъждани. Върховният касационен съд на Р. България, ТК, Второ отделение