Определение № 380 от 09.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1329/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Производството e oбразувано по касационна жалба на С. А. Е. срещу въззивно решение № 8509 от 12.12.2019 г. по възз. гр. д. № 7115/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 05.03.2019 г. по гр. д. № 74053 /2017 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която е допусната съдебна делба на апартамент в [населено място] между С. А. Е. и В. С. Ю. при равни делбени части, като е оставено без уважение възражението на С. А. Е. за частична трансформация на лични средства в придобиването на апартамента. Насрещната страна В. С. Ю. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за съдебна делба, за което съгласно чл.280,ал.3 ГПК не съществува ограничение за касационно обжалване. Предявеният и разгледан иск е за съдебна делба на апартамент и избено помещение от прекратена съпружеска имуществена общност (нататък и с.и.о.). Спорът е за размера на идеалните части – ответникът - бившият съпруг с възражение е поискал от съда да му определи по-голям дял от апартамента и избеното помещение, придобити по време на брака с ищцата, тъй като имотите са придобити частично с негово лично имущество – чрез влагане на парични средства, произтичащи от по-голямо трудово възнаграждение, отговорна позиция в жилищна комисия, получени средства от делбено уравнение пред РС Ихтиман и от заем. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което възраженията са приети за неоснователни. Въззивният съд е приел, че възраженията за частична трансформация, поради влагане на лични средства (средства от делбено уравнение пред РС Ихтиман и от заем) са преклудирани – релевирани са ясно и изрично едва в писмената защита. В отговора на исковата молба, ответникът се е позовал и на по-високо трудово възнаграждение и отговорна позиция в жилищна комисия, но поради оттеглянето им, макар и по-късно отново поддържани, въззивният съд е приел, че са преклудирани. Въпреки това е приел, че са неоснователни, тъй като изплащането на заема не води до вещноправни трансформации, а до възникване на облигационни отношения, освен това е приел, че са недоказани, тъй като заемът е изплащан от двете страни. Възраженията за средства от делбеното производство пред РС Ихтиман според въззивния съд са неоснователни, тъй като няма данни да са вложени за покупка на процесния имот, а възраженията за отговорна позиция в жилищната комисия и по-високо възнаграждение са приети за неотносими към възраженията за трансформация. В касационната инстанция спорът отново се свежда до основателността на възражението на ответника, което има значение за размера на дяловете. В представеното изложение за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, жалбоподателят извежда следните правни въпроси, уточнени от съда на основание приетото в т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС: Във връзка с довода, че въззивният съд е игнорирал кой от двамата съпрузи в действителност е изплащал заема, жалбоподателят извежда въпроса: Дали изводът на въззивния съд, че изплащането на паричен заем, с който по време на брака е заплатена част от продажната цена на жилището, не води до трансформация на лични средства в придобиването на жилището противоречи на приетото с т.4 от ТР № 5 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, че в случаите на придобиване на недвижим имот по време на брака с договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество на основание чл.23,ал.1 и 2 СК (чл.21,ал.1 и ал.2 СК (отм.)? Въпросът не е обуславящ, защото въззивният съд не е приел, че не може да се установява наличие на трансформация (а обратното – че може), но възражението за трансформация на парични средства от заем е преклудирано, а по същество недоказано и неоснователно. Няма и противоречие на приетото от въззивния съд и приетото с посоченото ТР № 5 /2013 г. на ОСГК (а не на ОСГТК) на ВКС, както неправилно е посочено от жалбоподателя), в което не е прието, че изплащането от един от съпрузите на паричен заем, с който по време на брака е заплатена част от продажната цена на жилището, води до трансформация на лични средства в придобиването на жилището. Приетото от въззивния съд е в съответствие с трайната и последователна практика на ВКС и съдилищата, че изплащането на паричен заем, с който е заплатена продажната цена на придобит по време на брака имот, само от един от съпрузите има значение за облигационните отношения между съпрузите, а не води до трансформация на лични средства. Жалбоподателят извежда въпроса: Дали изводът на въззивния съд, че при постановяване на развода с подписано от страните споразумение за прекратяване на брака процесният имот попада в СИО (съпружеска имуществена общност) не е в противоречие с практиката, че изразената от страните воля в споразумението обвързва страните по всички имуществени въпроси, свързани с имуществените отношения, включително и досежно наличието на съсобственост (решение по гр.д. 62 /2011 г., III г.о.). Въпросът не е обуславящ, защото въззивният съд не е приел, че при постановяване на развода с подписано от страните споразумение за прекратяване на брака процесният имот попада в с.и.о., а че е попаднал в с.и.о. по време на брака, а след прекратяването му е попаднала в обикновена съсобственост между страните и няма пречка да се установява различен размер на дяловете на бившите съпрузи. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя и за наличието на противоречива практика по дела от 2012 г. по въпроса: дали след прекратяване на брака между страните с развод с подписано от страните споразумение могат да бъдат установявани различни по размер дялове и частична трансформация на лични средства. Този въпрос е разрешен с обсъденото вече ТР № 5 /2013 г. на ОСГК, с което практиката е уеднаквена. Жалбоподателят извежда и въпроса: дали изводът на въззивният съд, че не е доказана трансформация на негово лично имущество в придобиването на процесния апартамент, е правилен и че този въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Това не е правен въпрос по смисъла на приетото с чл.280,ал.1 ГПК и ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС, а твърдение (довод) за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281 ГПК, който не подлежи на проверка в производство по чл.288 ГПК, каквото е настоящото, което се изчерпва с преценка на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК и в което не се извършва проверка на правилността на въззивното решение, каквато се извършва само при извод за наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора, на жалбоподателя не се дължат разноски. Насрещната страна е направила искане за присъждане на разноски и с оглед изхода от това производство искането е основателно за сумата 1 000 лева, чието уговаряне и заплащане е отразено в представения договор за правна защита (л.31). Воден от изложеното настоящият състав