Определение № 1885 от 24.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2302/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „В.“ ООД, [населено място] срещу решение № 98 от 13.08.2025 г. по в. т. д. № 111/2025 г. на Великотърновски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 8 от 19.02.2025 г. по т. д. № 47/2023 г. на Ловешки окръжен съд е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Дженерали Застраховане“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 435 КЗ за заплащане на сумата от 116 201, 39 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Отговорност на превозвача на товари по шосе“, сключен с полица № 1332180410000002/02.01.2018 г. за обезщетяване на вредите от настъпило на 07.04.2018 г. застрахователно събитие – кражба на товар, при извършване на международен превоз съгласно товарителници CMR №[ЕИК]/28.03.2018 г. и №[ЕИК]/28.03.2018 г., извършен с влекач „Рено“ с рег. [рег.номер на МПС] и ремарке с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Оспорва извода на въззивния съд, че предявеният иск следва да се квалифицира по чл. 435 КЗ, като некореспондиращ със заявеното в исковата молба и доказателствата по делото. Сочи, че искът е заведен като обратен иск по т. д. № 83/2022 г. на Ловешки окръжен съд, в производството по което касаторът бил ответник по иск на „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад В. Иншурънс груп““ ЕАД, като по исковата молба, с която бил предявен обратният иск, липсвало твърдение, че касаторът е удовлетворил увреденото лице. В случая, към 2022 г. увреденото лице било удовлетворено от своя застраховател, но касаторът все още не бил осъден по регресния иск на този застраховател, нито бил платил на последния. Касационният жалбоподател поддържа, че в атакуваното решение липсват мотиви защо предявеният иск е с правно основание чл. 435 КЗ, а не - чл. 419 КЗ. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на заключението на въззивния съд, че в случая е налице изключен риск по т. 15.6. от ОУ към застрахователния договор, като се поддържа, че композицията влекач и ремарке действително не е била на платен охраняем паркинг, но се е намирала на охраняем паркинг към момента на настъпване на застрахователното събитие. Касаело се до паркиране на територията на предприятието на получателя на товара, която била охраняема – с поставени камери, заключващи се портални врати и светофарна уредба. Изразява се становище, че предпоставките на изключения с посочената клауза риск следва да се считат настъпили тогава, когато посегателството върху МПС или намиращия се в превозното средство товар е било осъществено при оставено без надзор превозно средство, тоест незаключено, необезопасено и/или без присъствие на човек в него. Независимо от дефиницията в т. 41.15 от Общите условия на „охраняем паркинг“, според жалбоподателя, за превозвача нямало задължение да паркира само на платени охраняеми паркинги. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване се обосновава с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е квалифицирал предявеният иск по чл. 435 КЗ, като това довело до постановяване на недопустимо въззивно решение, доколкото иск с посоченото основание касаторът не бил предявявал. Сочи, че атакуваното решение е очевидно неправилно, тъй като в него в противоречие с твърденията и възраженията на страните е прието, че между тях липсва спор, че процесните влекач и ремарке не са били паркирани на охраняем паркинг, и съдът неправилно е заключил, че в случая е налице изключен риск по т. 15.6. от Общите условия към застрахователния договор, обвързващ страните. Поддържа, че решаващият състав е извършил стеснително тълкуване на понятието „охраняем паркинг“. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се формулират следните въпроси: „1. Следва ли въззивният съд да даде указания на страните за предприемане на процесуални действия преди да постанови решение с променена правна квалификация на спора?; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?; 3. Как следва да цени съдът липсата на процесуални действия и събрани доказателства от страна, чиято е доказателствената тежест?; 4. Налице ли е неизпълнение на задълженията на застрахования да паркира на неохраняем паркинг, съгласно Общите условия на застрахователя, в хипотезата на паркиране на ремаркето с товара на територията на предприятието на получателя, оградена с ограда и със заключващ се портал, светофари и камери за наблюдение, както и физическо присъствие на служител на получателя?“. Касаторът твърди, че по първите два въпроса съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; по въпроса по т. 2 – на решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на ВКС, І г. о. Досежно въпросите по т. 3 и т. 4 от изложението касаторът въвежда предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, като сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Ответникът по касация „Дженерали Застраховане“ АД е подал отговор на жалбата, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В обжалваното въззивно решение е установено, че исковата молба на „В.“ ООД е подадена в производството по т. д. № 83/2022 г. на Ловешки окръжен съд с предмет предявен от „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад В. Иншурънс Г.““ ЕАД срещу „В.“ ООД иск по чл. 410, ал. 1, т. 1 КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 116 201, 39 лв., като производството по предявения от „В.“ ООД иск е отделено на основание чл. 210, ал. 2 ГПК и по него е образувано т. д. № 47/2023 г. на Ловешки окръжен съд. С решението по т. д. № 47/2023 г. на Ловешки окръжен съд е уважен предявеният от „В.“ ООД срещу „Дженерали Застраховане“ АД иск, който първоинстанционният съд квалифицирал по чл. 405 вр. чл. 419 КЗ. За да постанови обжалваното решение, съставът на Великотърновски апелативен съд е приел, че ищецът „В.“ ООД е извършил превоз на стоки от [населено място] до У. М., Великобритания, като собственик на товара (изпращач) е било „А.“ АД, а купувачи на стоките – дружества със седалища във Великобритания. Посочил е, че собственият на „А.“ АД товар е бил застрахован от „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад В. Иншурънс Г.“ ЕАД съгласно Общите условия на дружеството за застраховане на товари по време на превоз. Въззивният съд е установил, че към датите на извършване на превоза отговорността на ищеца „В.“ ООД като международен автомобилен превозвач на товари по шосе, превозвани с изброените в полицата товарни автомобили, между които този с рег. [рег.номер на МПС] /с който е осъществен процесният превоз/, е била застрахована от ответника „Дженерали Застраховане“ АД съгласно полица № 1332180410000002. В обжалваното решение е прието, че влекач с рег. [рег.номер на МПС] и полуремарке с рег. [рег.номер на МПС], движещи се като композиция, са пристигнали на 06.04.2018 г. в 21.26 ч. на територията на Т. М. /UK/, У. М., Великобритания; тъй като било петък и разтоварването било отказано камионът бил паркиран на територията на фабриката и в понеделник шофьорът К. установил, че ремаркето го няма, поради което подал сигнал в полицията. Във въззивния акт е констатирано, че собственикът на товара „А.“ АД е отправил претенция към застрахователя „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад В. Иншурънс Г.““ ЕАД, който изплатил на дружеството обезщетение в общ размер на 121 201, 39 лв., след което е отправил регресна покана до превозвача „В.“ ООД. Установено е, че с влезли в сила съдебни решения по гр. д. № 429/2020 г. на Ловешки районен съд и по т. д. № 83/2022 г. на Ловешки окръжен съд „В.“ ООД е осъдено да заплати на „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад В. Иншурънс Г.““ ЕАД съответно сумите от 5 000 лв. и 116 201, 39 лв. или общо 121 201, 39 лв. застрахователно обезщетение, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковете до окончателното изплащане на сумата; на 01.03.2024 г. е сключено споразумение между посочения застраховател и „В.“ ООД, с което е уговорено плащането на общо дължимата от касатора сума от 152 500, 70 лв. да се извърши на 30 месечни вноски. От представеното пред въззивната инстанция изявление на едноличното застрахователно дружество съдът е установил, че всички суми, платени по споразумението, възлизат на 76 581, 25 лв. С оглед изложеното въззивният съд е счел, че предявеният иск следва да се квалифицира като такъв по чл. 435 от КЗ – иск на застрахования срещу застрахователя за изплатеното на увреденото лице застрахователно обезщетение. Не е споделил дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска по чл. 419 КЗ, тъй като посочената разпоредба регламентира отговорността на застрахователя по сключен със застрахования договор за имуществена застраховка срещу всички рискове, на които е изложен превозваният товар. Изтъкнал е, че този договор представлява вид имуществено застраховане на вещи и има за цел да покрие вредите, нанесени на превозвания товар, независимо от причините за увреждането и наличието на вина на превозвача. Подчертал е, че видно от застрахователната полица, сключеният между ищеца и ответника договор е с предмет застраховка „Отговорност на превозвача на товари по шосе“, а с влезлите в сила съдебни актове ищецът е осъден да заплати стойността на липсващ товар, превозван от него. Посочил е, че застраховката „Отговорност на превозвача“ представлява вид „Гражданска отговорност“, като предмет на същата е отговорността на превозвача за вреди от липса или повреда на стоката, нанесени от превозвача на трети лица, при осъществяване на търговската му дейност по превоз на стоки по занятие. В атакуваното решение, обаче, съдът е намерил, че неправилната правна квалификация на иска, дадена от първоинстанционния съд, не води до недопустимост на обжалваното решение. Изтъкнал е, че въпросът за материалноправната легитимация на ответника да отговаря по предявения иск е свързан с неговата основателност, а не с допустимостта му, както и че с доклада си по делото първоинстанционният съд е разпределил правилно доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти по иск по чл. 435 КЗ и в случая не е налице хипотезата на чл. 270, ал. 3 ГПК на произнасяне по непредявен иск. В решението е направен извод, че предявеният иск е неоснователен. Решаващият състав е посочил, че от доказателствата по делото се установява, че ищецът-превозвач е изплатил частично сумите, които дължи на застрахователя на увреденото лице съгласно влезлите в сила съдебни решения и сключеното споразумение, а именно общата сума от 76 581, 25 лв. Приел е за основателно възражението за наличие на хипотезата на изключен риск по т. 15.6. от Общите условия на застраховка „Отговорност на превозвача на товари по шосе“, при които е сключен процесният договор за застраховка с „Дженерали Застраховане“ АД, в който случай отговорността на ответника не следва да бъде ангажирана, тъй като влекачът и ремаркето не са били паркирани на охраняем паркинг по смисъла на т. 41.15. от Общите условия, а именно специално организирано място за паркиране на товарни превозни средства, снабдено с необходимите обозначителни знаци, ограждения, осветление, денонощна охрана, видеонаблюдение, за което превозвачът е заплатил такса за престой. По изложените съображения въззивният съд, след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения иск, на който е дал собствена правна квалификация по чл. 435 КЗ. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. С ал. 2 на чл. 280 ГПК е предвидено, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните разяснения по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличието на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалваното съдебно решение налага допускане на касационно обжалване. При тази преценка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касатора, както и от относимите към основанието „вероятна недопустимост“ правни въпроси от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложените доводи за неправилна квалификация на предявения иск по чл. 435 КЗ, довела до произнасянето на въззивния съд по непредявен иск, както и постановяването на първоинстанционното решение по иск с правно основание чл. 419 КЗ, какъвто касаторът твърди, че е предявен, налагат касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2 ГПК за проверка на допустимостта на обжалваното въззивно решение. По правните въпроси на касатора, въведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдът ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК в зависимост от преценката за допустимост на атакувания съдебен акт. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 1188, 26 евро по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение