Определение № 2946 от 13.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1045/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Мост Енерджи“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ищецът „ВиК“ ЕООД, [населено място], оспорва жалбата. По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част, с която са уважени предявените искове по чл. 82 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени вреди, настъпили в резултат на неизпълнението на задължението на ответника за доставка на електроенергия по сключен между страните договор и изразяващи се в разликата между цената по договора и заплатената от ищеца по-висока цена за доставена от трето лице електроенергия. За да постанови решението си, съдът е намерил за безспорно между страните, че е бил сключен процесният договор за възлагане на обществена поръчка от 29.01.2021 г., с който ответникът се задължил срещу възнаграждение да извърши доставка и балансиране на определени количества нетна активна електроенергия за 20 обекта на ищеца, описани в техническата спецификация, както и да администрира нормативно определените такси, мрежови услуги и акциз, дължими от възложителя, за срок от 12 месеца, а ищецът се задължил да заплаща на ответника уговорената цена за доставка в размер на 98 лв/MWh без ДДС. С писмо с вх. № 101/25.06.2021 г. ответникът предложил проект за изменение на договора в частта за цената, като същата бъде определена на 169,07 лв/MWh, считано от 1.06.2021 г. по реда на чл. 116, ал. 1, т. 3 ЗОП, позовавайки се на повишение на средната месечна цена на базов товар в пазарен сегмент „Ден напред“ на Българска енергийна борса за м. 04, 05 и 06.2021 г., както и на решения на КЕВР. Предложеното изменение било отказано с писмо от 28.06.2021 г. на ищеца. С писмо с вх. № 123/20.08.2021 г. ответникът отново е предложил изменение на цената, с предупреждението, че в противен случай на договорът следва да се счита за развален по право на основание чл. 89 ЗЗД, като ответникът ще предприеме действия за прехвърлянето на ищеца на доставчик от последна инстанция за доставка на ел. Енергия. В писмо от 13.09.2021 г. ответникът заявил, че договорът е бил развален на 23.08.2021 г. С писмо с изх. № 465/23.08.2021 г. ищецът възразил, че не са налице основания за изменение на договора от 29.01.2021 г. С писмо изх. № [ЕГН]/30.08.2021 г. ищецът бил уведомен от „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, че във връзка с изпратено от ответника уведомление по чл. 62, ал. 6 и чл. 104в, ал. 1 от ПТЕЕ обектите на ищеца са заявени за прехвърляне към доставчик от последна инстанция, считано от 1.09.2021 г., т. е. към „ЧЕЗ Електро България“ АД. За доставената на ищеца през м. 09.2021 г. електроенергия били издадени от „ЧЕЗ Електро България“ АД фактура № [ЕГН]/12.10.2021 г. за сумата 2 952,22 лв. с ДДС и фактура № [ЕГН]/12.10.2021 г. за сумата 185 094,24 лв. с ДДС. Фактурираните суми били заплатени от ищеца. Размерът им надхвърля със 131 087,58 лв. сумата, която би била дължима въз основа на уговорената в процесния договор от 29.01.2021 г. единична цена. По спорните във въззивното производство въпроси въззивният съд е изложил съображения, че не е настъпило, съобразно поддържаната от ответника теза, разваляне на договора по право на основание чл. 89 ЗЗД поради последваща обективна невъзможност за изпълнение. Посочил е, че такава невъзможност за изпълнение е налице тогава, когато престацията обективно не може да се изпълни нито от длъжника, нито от друго лице (обективна невъзможност), или когато не може да се изпълни от длъжника, но може от друго лице, ако престацията е с оглед личността на длъжника (субективна невъзможност). И в двата случая невъзможността е релевантна само ако е причинена от външно спрямо длъжника събитие, на което той не може да влияе – случайно събитие или непреодолима сила, и ако е настъпила след сключване на договора, той се разваля по право съгласно чл. 89 ЗЗД. Приел е по-нататък, че за търговските сделки разпоредбата на чл. 89 ЗЗД не се прилага с оглед съдържащата се в чл. 306 ТЗ специална уредба, с оглед на която в предвидената хипотеза търговският договор не се разваля по право, а неговото изпълнение се спира временно, като при определени предпоставки може да бъде прекратен от страна по договора с едностранно изявление. Посочил е, че независимо от позоваването на чл. 89 ЗЗД, ответникът по същество е постъпил по реда на чл. 306, ал. 5 ТЗ, в какъвто смисъл следва да се тълкува изявлението му в писмото от 20.08.2021 г., в което предложението за изменение на договора е мотивирано с това, че цената на закупуваната от ответника енергия на свободния пазар е повече от два пъти по-висока от цената по договора между страните. Намерил е обаче, че изтъкнатата от ответника причина за прекратяване на договора не представлява непреодолима сила, тъй като повишаването на пазарните цени на електроенергията след сключване на процесния договор има за последица само субективни затруднения за ответника, но не и обективна пречка за изпълнение на дължимата от него непарична престация предвид възможността да придобие необходимите количества, без значение на каква цена. Размера на цената е намерил за обстоятелство, ирелевантно за наличието на непреодолима сила, а относимо само към евентуална стопанска непоносимост, за каквато въпрос по делото не се поставя с оглед липсата на постановено съдебно решение за изменение или прекратяване на договора. С тези съображения е обосновал крайния извод, че изтъкнатата от ответника причина не съставлява непреодолима сила и не води до невъзможност за изпълнение на дължимата престация, поради което за него не е възникнало потестативното право по чл. 306, ал. 5 ТЗ да прекрати договора. По тази причина и предвид липсата на друго основание за прекратяване на действието му преди изтичане на уговорения срок договорът е продължил да действа между страните, съответно преустановяването на доставките на енергия представлява неизпълнение, за което ответникът отговаря. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователни и възраженията на ответника по чл. 83, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, основани на отказа на ищеца да приеме предложеното изменение, съответно на възможността на последния да избере друг доставчик на енергия, предлагащ по-ниска цена от доставчика от последна инстанция. Приел е, че ищецът не е имал задължение да се съгласява с последващо повишение на цената, като такова задължение не може да бъде извлечено и от разпоредбите на ЗОП, вкл. чл. 116 ЗОП, където всички предвидени основания за изменение изискват съгласие на страните, поради което и отказът му да приеме предложението за изменение на цената не представлява обстоятелство по чл. 83, ал. 1 ЗЗД, водещо до пълно или частично освобождаване от отговорност на ответника. По второто възражение е приел, че доколкото процесните вреди са настъпили в рамките на първия месец след преустановяване на доставките, за краткия период между отказа на ответника да изпълнява процесния договор, заявен в писмото от 20.08.2021 г., и началото на м. 09.2021 г., не е било обективно възможно ищецът да ангажира друг доставчик на енергия, което е следвало да стане чрез нова процедура по възлагане на обществена поръчка. Съобразил е и липсата на доказателства за възможна по-ниска цена при евентуално сключен от ищеца договор с друг доставчик. С така изложените съображения въззивният съд е обосновал, че заплатената сума по двете фактури, значително надхвърляща цената по процесния договор, представлява пряка и непосредствена вреда за ищеца, причинена от неизпълнението на ответника и за тази вреда ответникът носи отговорност в пълен размер съгласно чл. 82, изр. 2 ЗЗД, доколкото съзнателно, т. е. недобросъвестно, е преустановил изпълнението. Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 3, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 280 ГПК се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, без изложени конкретни аргументи за обосноваване на очевидната му неправилност. Поддържа се също, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1) допустимо ли е присъждането на обезщетение, когато налага санкционни - имащи характер на „неустойка“, а не репариращи последици, в нарушение на принципа на „добрите нрави“, в случай на възникнала обективна безвиновна невъзможност за престиране, породена от внезапно възникнала кризисна ситуация, за справянето с която е приет международен правен акт с директно приложение - Регламент (ЕС) 2022/1854 на Съвета от 6 октомври 2022 г. относно спешна намеса за справяне с високите цени на енергията; 2) приложима ли е разпоредбата на чл. 89 ЗЗД спрямо търговските сделки или специалните норми на чл. 306 и чл. 307 ТЗ се единствените законови възможности за длъжника-търговец да се освободи от договорната връзка поради настъпила последваща обективна безвиновна невъзможност за изпълнение; 3) допустимо ли е съдът, при сключен договор за обществена поръчка, да прилага общите норми на ЗЗД и ТЗ с предимство, без да е обсъдил и изчерпал специалните норми на ЗОП; 4) от кой момент е допустимо длъжникът по двустранен договор да се освободи от задължението за изпълнение при настъпила обективна безвиновна невъзможност за изпълнение, породена от международна кризисна ситуация, когато продължаването на изпълнението накърнява добрите нрави, поради нарушаване принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на несправедливото облагодетелстване на едната страна; 5) задължен ли е въззивният съд, като втора инстанция по същество, да изследва, при условията на пълно и главно доказване, фактите, обстоятелствата и доказателствата, предоставени и изискани от страните, в случите, когато съдът не е изложил мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, във връзка с нарушения по чл. 273 вр. чл. 236, ал. 2 ГПК; 6) допустимо ли е съдът да присъжда обезщетение, имащо характер на неустойка, при липса на договорена такава, без да изследва размера на действително претърпените вреди. Във връзка с така формулираните въпроси е изложено, че съдът се е произнесъл по тях в нарушение на практиката на ВКС, както и че същите са от значение за развитието на правото, без по тях да съществува практика на ВКС. Не се установяват основания за допускане на касационното обжалване. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, за разлика от случаите на нищожност и недопустимост на въззивното решение, по общо правило не следи служебно за правилността му, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, посочени по-горе. В конкретния случай доводи в тази насока не са изложени, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По формулираните въпроси също не се обосновават основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият и шестият въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Въпросите са израз на развитата в касационната жалба теза, че при кризисна ситуация търговският риск следва да бъде споделен между страните, за да се избегнат неблагоприятните и разорителни последици и за двете страни и да се запази сигурността на търговския оборот, а обратното би означавало търговецът да бъде „наказван с фалит за това, че не е могъл да предвиди кризисни пазарни условия“. С това е обоснован извод, че присъденото обезщетение има изцяло санкционни последици, а не такива, репариращи реални загуби, поради което по аналогия с института на неустойката размерът му следва да бъде съобразен с добрите нрави, изискващи търговският риск да бъде споделен между двете страни по договора. Тази теза и свързаните с нея въпроси се поставят за първи път едва в касационното производство, без да са били предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което не се явяват обуславящи правните му изводи. Вторият и четвъртият въпроси също не удовлетворяват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на изложените от въззивния съд съображения. Въпросите предпоставят наличието на последваща обективна невъзможност за изпълнение, каквато съдът е отрекъл да е налице в конкретния случай, приемайки, че повишаването на пазарните цени на електроенергията след сключване на договора има за последица само субективни затруднения за ответника, но не и обективна пречка за изпълнение на дължимата от него непарична престация предвид възможността да придобие необходимите количества, без значение на каква цена. Отсъства общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и във връзка с третия въпрос, доколкото въззивният съд надлежно е изложил съображенията си за неоснователност на възраженията, основани на разпоредбите на ЗОП, т. е. не е налице приложение „с предимство“ на нормите на ЗЗД и ТЗ. Също поради липса на общата предпоставка касационното обжалване не може да бъде допуснато и по петия въпрос. С дадената формулировка същият е относим към всяко исково производство, поради което при пълната липса в жалбата и изложението на конкретно указание кои и какви точно искания и възражения на страните, преценка на доказателства, фактически констатации или правни изводи е следвало, но не са намерили място в мотивите на въззивното решение, не може да се приеме, че същият е значим за конкретния спор. По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят следва да заплати на ищеца направените за касационното производство разноски - адвокатско възнаграждение в размер на 7200 лв. С тези мотиви съдът