Определение № 128 от 13.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3354/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

С решение № 230 от 02.05.2025 г., постановено по в.гр.д. № 674/2024 г. по описа на Софийски окръжен съд, въззивен ІІ състав, е потвърдено решение № 260012 от 25.10.2023 г. по гр.д. № 105/2020 г. по описа на Районен съд- Сливница, в частта, с която е допусната делба на поземлен имот с идентификатор * по действащите кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед № РД-18-660/16.09.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ по издадена от СГКК – София област скица от 1154 кв. м., както и на втори етаж от построената в поземления имот триетажна масивна жилищна сграда с площ на етажа по документ от 100 кв. м., с идентификатор на сградата * и идентификатор на етажа *** при следните дялове на съделителите: Н. А. П. – 6/18 ид. ч., С. Б. П. – 3/18 ид. ч., П. Ц. П. – 2/18 ид. ч., Е. Б. С. – 1/18 ид. ч., Р. П. Ю. и Д. П. Д. – общо 6/18 ид. ч.

Против така постановеното въззивно решение е депозирана касационна жалба от С. Б. П. и П. Ц. П., представлявани от адвокат А., с оплакване за неправилност. Касаторите поддържат, че въззивната инстанция не се е произнесла по техните оплаквания за неприлагане на института на конверсията и не е приела, че са придобили по давност идеални части, съответстващи на владяните от тях реални части. Поддържат, че неправилно въззивният съд е приел, че към спора не намира приложение Тълкувателно решение № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС. Поддържат, че е неправилен изводът на съда, че за да се придобие по давност реална част от жилище, за която впоследствие е одобрен архитектуран проект, началото на давностния срок следва да се отчита от изпълнението на проекта. Молят въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част.

При така развитите оплаквания в касационната жалба в изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателите се позовават на чл.280, ал.1, т.1, евентуално т. 3 от ГПК като сочат, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, евентуално, че вторият въпрос е такъв, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поставят следните въпроси:

1. Процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях. По този въпрос се твърди противоречие с решение по гр.д. № 4265/2014 г. на IV г.о. на ВКС и решение по гр.д. № 505/2017 г. на II г.о. на ВКС.

2. Материалноправен въпрос- могат ли да бъдат предмет на придобивна давност реално обособени части от самостоятелен обект/сграда, за която е одобрен инвестиционен проект за обособяването им, но проектът не е осъществен фактически. По този въпрос се поддържа, противоречие с решение №30 от 07.02.2012 г. по гр.д. № 401/2011 г. на I г.о. на ВКС и решение № 28 от 16.05.2022 г. по гр.д. № 2861/2021 г. на I г.о на ВКС.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Н. П., представляван от адвокат Д., моли обжалваното решение да не бъде допускано до касация. Възразява, че поставените от касатора въпроси не са разрешени в противоречие с цитираната практика. По същество счита, че обжалваното решение е правилно и моли същото да бъде потвърдено.

Останалите ответници по касация Е. С., Р. Ю. и Д. Д.- И. не вземат отношение по касационната жалба.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция е приела установеното от районния съд, че страните са наследници на Р. С., за който няма спор, че е бил собственик на процесния имот. Приел е установеното, че Р. С. е имал три деца- Б. Р. С., починал и оставил за свои наследници по закон децата си С. и Е. – ответници и съпругата си П., Р. Р. П., починала в хода на делото и заместена от сина си Н. и Б. Р. Д., починала и оставила за свои наследници Д. и Р.- ответници. Съдът е посочил, че всяко едно от децата на Р. С. е наследило по 1/3 идеална част от наследствения имот. С нотариален акт № 10/2006 г. П. С., С. П. и Е. С. са признати за собственици по наследство и давност на 1/3 ид. ч. от дворното място с площ 979кв.м. и на целия втори етаж от жилищната сграда, построена в него, ведно с 1/3 ид. ч. от общите части на сградата, а с нотариален акт № 86/2007 г. П. С. е продала на С. П., по време на брака й с П. П., притежаваните от нея 2/3 ид. ч. от така описаните имоти. Възприети са изводите на първоинстанционния съд, че П. С., С. П. и Е. С. не са могли да придобият правото на собственост върху втория етаж от жилищната сграда по наследство и давност, тъй като същият не е самостоятелен обект на право на собственост, че с нотариален акт № 86/2007 г. П. С. е прехвърлила на С. П. повече права, отколкото е имала, а е притежавала 2/9 ид. ч., поради което сделката е действителна, но е непротивопоставима на останалите сънаследници за частта, надхвърляща 2/9 ид. ч., както и че С. П. и П. П. са придобили в режим на съпружеска имуществена общност правото на собственост върху 2/9 ид. ч. от имотите.

При така постановеното първоинстанционно решение и с оглед на развитите въззивни оплаквания СОС е посочил, че към спора е неприложимо разрешението, дадено в ТР № 3/2017 г. по тълк. д. № 3/2014 г., ОСГК на ВКС, на което се позовават въззивниците. Приел е този извод поради това, че ТР касае хипотеза на прехвърляне чрез сделка на право на собственост върху реално определена част от недвижим имот, която фактически не е обособена, но е възможно да бъде обособена като самостоятелен обект съобразно изискванията на устройствения закон към този момент. Посочил е, че придобиването на право на собственост по давност е оригинирен способ за придобиване на правото, като елементите от фактическия състав, обуславящ това придобиване, се различават от елементите от фактическия състав, обуславящ придобиването на право на собственост чрез деривативен способ. Посочил е, че не може да се приеме, че упражняването на давностно владение е мислимо преди фактическото обособяване на реално определената част от имота, тъй като владелецът не би имал знание, че владее самостоятелен обект на право на собственост. А в случая такова фактическо обособяване не е извършено. Инвестиционният проект, предвиждащ обособяването на втория етаж от сградата като самостоятелен обект, представен пред въззивната инстанция, е одобрен през 2004 г., но безспорно неприложен. Съдът е посочил, че от доказателствата по делото се установява, че и към момента сградата не съответства на одобрения инвестиционен проект – не е водоснабдена и не са налични предвидените санитарни възли на отделните етажи, а според вещото лице и таванският етаж не отговаря на законовите изисквания за обособяването му като самостоятелен обект. Съдът е посочил, че фактическото несъответствие с инвестиционния проект на процесния втори етаж от сградата е основание да се приеме, че този етаж не е обособен фактически като самостоятелен обект въпреки наличната възможност за това. На следващо място съдът е посочил, че дори да се приеме, че даденото в ТР № 3/2017 г. по тълк. д. № 3/2014 г., ОСГК на ВКС разрешение е приложимо и по отношение на придобиването на право на собственост на основание давностно владение, то началото на давностния срок започва да тече от обособяването на самостоятелен обект на собственост. Според въззивния състав, съгласно приетото в ТР № 3/2017 г. по тълк. д. № 3/2014 г., ОСГК на ВКС, ако към момента на сключване на сделката инвестиционен проект не е изготвен и не е одобрен, договорът е действителен, но неговият вещен ефект ще настъпи след осъществяването на останалите елементи от фактическия състав на придобиването, а именно обособяването на реално определената част като отделна вещ или като придадена част към друга отделна вещ съгласно сключения договор и одобрения инвестиционен проект при спазване на строителните правила и норми. Въззивният съд приема, че приложено към висящия спор следва да се приеме, че дори началото на давностния срок в случая да е поставено с одобряването на инвестиционния проект, то придобиването на правото на собственост е обусловено не само от изтичане на необходимия, определен от закона, срок за придобиване на право на собственост върху недвижим имот на основание давностно владение, но и от фактическото обособяване на реално определената част като отделна вещ съгласно одобрения инвестиционен проект при спазване на строителните правила и норми – в рамките на давностния срок или по-късно, но преди датата на предявяване на исковете за делба. А в случая такова фактическо обособяване не е налице и към момента, поради което не може да се приеме, че жалбоподателите са придобили по давност спорните имоти.

При така установените факти и възприети правни изводи въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Първият поставен въпрос в изложението към касационната жалба, имащ процесуално правен характер, не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително и цитираните от касатора решения. Според възприетата практика на ВКС въззивният съд е длъжен, в рамките на въззивното сезиране (чл. 269 от ГПК), да обсъди всички релевантни доводи и надлежно въведени възражения на страните, както и реално да прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, като игнорира други относно релевантни за спора факти (чл. 235, ал. 2 от ЗЗД). Въз основа на анализа, като съобрази приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 от ГПК), съдът трябва да изгради фактически изводи, като съобрази последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес. Въз основа на установените по делото факти съдът трябва да изведе правни съображения, като изтълкува и приложи правните разпоредби, относими към спора. В този смисъл са дадените задължитени указания с ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, т. 12, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2, както и постановената казуална практика-решение № 283/14.11.2014 г., постановено по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., включително и цитираната от касатора практика.

Въззивната инстанция не се е отклонила от възприетото в практиката на ВКС нейно задължение за мотивиране на изграденото и изложено вътрешно убеждение. Съдът е анализирал събраните по делото доказателства- писмени и гласни, посочил е кои факти приема за установени безпротиворечиво или установени от съвкупната преценка на доказателствата по делото. Съдът е посочил кои са наследници на общия наследодател Р. С., при какви права са наследили процесния имот, произнесъл се е по направеното възражение от наследниците на Б. С. за придобиване по давност на втория етаж от общата сграда, застроена в делбения имот. Въззивният съд, възприемайки изложената от първоинстанционния съд фактическа обстановка е отговорил на въззивните оплаквания, като е съобразил доказателствата, събрани и пред двете съдебни инстанции. Посочил е кои са приложимите към спора правни норми и е направил съответни на установеното правни изводи. Установимо от цялостното изложение на съдебното решение е, че съдът е приел за неоснователно възражението на ответниците- сега касатори- за придобиване по давност на втория етаж от съсобствената сграда и дворното място, не само поради липса на обект на правото на собственост. Неоснователно е оплакването в касационната жалба за непроизнасяне на съда по възможната конверсия на правата на жалбоподателите като им бъде признато придобито право на собственост върху идеални части от общата сграда и върху дворното място, съответни на реално владяните такива. Установено е в практиката на ВКС/решение № 599/2010 г. по гр.д. № 766/2009 г. на I г.о. на ВКС, решение № 50015/2024 г. по гр.д. № 1545/2022 г. на II г.о. на ВКС и др. /, че е възможно придобиване на идеална част от недвижим имот, съизмерима с обема на владяна реална част от жилищен имот, когато тази реална част не отговаря на изискванията за самостоятелно жилище, но за да бъде уважено такова възражение за придобивна давност, съответно конверсията на права е необходимо да се установят всички елементи на владението. Тази практика се споделя и от настоящия състав. Ясен от възприетото от въззивния съд, в това число възприетите мотиви на районния съд, е изводът, че въззивните жалбоподатели, сега касатори, не са владяли спорните обекти- етаж от сграда и дворно място. Тези изводи се обосновават от фактите на безспорна съсобственост между сънаследници върху цялата сграда, липсата на категорични доказателства за упражнявано владение върху втория етаж от страна на наследниците на Б. С. и липсата на доказателства за демонстриране на собственическите права на тези съсобственици пред останалите, така че те да могат да защитят правата си, при неприложимост в случая на презумпцията на чл. 69 от ЗС, съгласно ТР № 1/2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Изводите на съда по съществото на спора са пълни, ясни, логични и обосновани. Приложените законови разпоредби са тълкувани съобразно практиката на ВКС.

Поради липсата на противоречие с практиката на ВКС при мотивирането на въззивното съдебно решение, поставеният от касатора правен въпрос, не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и не може да послужи за допускане на обалваното решение до касация.

Вторият поставен въпрос, касаещ възможността за придобиване по давност на реално обособени части от самостоятелен обект, без същите да са обособени като самостоятелен обект, но при наличието на инвестиционен проект за това- е обсъждан от въззивната инстанция, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Категорична е практиката на ВКС, че могат да бъдат придобивани, чрез сделка или по давност, само самостоятелно съществуващи движими и недвижими вещи. В този смисъл са постановени решение №26 от 15.01.2024 г. по гр.д. № 4840/2022 г. на I г.о. на ВКС, решение № 45 от 01.04.2021 г по гр.д. № 2151/2020 г. на I г.о. на ВКС и др. В този смисъл са и отхвърлителните мотиви на СОС по отношение на придобиването на давност на необособения като самостоятелен обект на права втори етаж от съсобствената между страните жилищна сграда. В случая основанието, от което жалбоподателите черпят права е наследствено правоприемство и придобивна давност. В този случай еднозначно практиката приема, че предметът, владян от позоваващият се на давност, за да бъде годен обект за придобиване на право на собственост по давност, трябва да съществува самостоятелен и обособен към момента на изтичане на законоустановения срок по чл. 79 от ЗС/ решение №26 от 15.01.2024 г. по гр.д. № 4840/2022 г. на I г.о. на ВКС/. Именно в този смисъл са и изложените основни мотиви на въззивният съд да отхвърли като недоказано и неоснователно възражението на жалбоподателите за придобиване на втория етаж по давност. Съдът е приел, че за да бъде придобит по давност вторият етаж от общата сграда, поддържалите възражението за давност страни следва да установяват самостоятелност на етажа, каквато не е установена дори и към настоящия момент.

Не води до обратен извод практиката, посочена от касатора в изложението по чл.284,ал.1,т.3 от ГПК. Цитираните от касатора решения визират придобиването по давност на част от сграда след обособяването по надлежен ред като самостоятелен обект на собственост, в какъвто смисъл са и развитите по – горе мотиви на съда. Ето защо посочената практика от касатора в изложението към касационната жалба не е отговаря на специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касация.

Поради липса на основания съгласно чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане до касация обжалваното решение не следва да бъде селектирано за касационна проверка по поставения втори въпрос.

Не се установява и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане до касация на обжалваното решение по втория поставен въпрос. Наличието на съдебна практика по въпроса, която е константна и която не се нуждае от промяна или осъвременяване, е основание да се приеме, че не е налице и това сочено в изложението към касационната жалба основание за селектиране на жалбата.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

Предвид гореизложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по подадената от С. и П. П. обща касационна жалба.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата Н. П. направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 511.30евро, с равностойност от 1000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 27.08.2025 г., в който е удостоверено заплащането на сумата от Н. П. на адвокат Д..

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.