Определение № 340 от 27.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3901/2019 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Ф. Х., чрез адв. Т. против решение № 861/12.04.2019 г. по гр. д. № 5466/2018 г. на Апелативен съд – София. Ответниците Е. А. З. и И. М. З., и двамата чрез адв. Ж. са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 74439/03.07.2018 г. по гр. д. № 5394/2017 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I-17 състав за отхвърляне на предявените от касатора против Е. А. З. и И. М. З. искове по чл. 439, във вр. чл. 124, ал. 1 ГПК - за признаване за установено, че не дължи на ответниците сумата от 30 000 лв., поради погасяване по давност, ведно със законната лихва от 10.04.2007 г. до окончателното изплащане, съгласно изпълнителен лист от 09.02.2010 г. по НОХД № 1854/2008 г. по описа на СГС, НО, 3 състав. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че налагането на запор от 12.04.2010 г. върху банковата сметка на длъжника в „Банка ДСК“ АД по воденото изпълнително дело е последното предприето изпълнително действие, прекъсващо течението на давностния срок, който за съдебно установеното вземане (в случая с присъда влязла в сила на 08.12.2009 г.) е пет години – арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Приложено е разрешението на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС по отношение на извършените преди приемането му изпълнителни действия и е зачетена настъпилата по силата на закона перемпция - чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прието е, че в очертаната хипотеза прекратяването по право на изпълнителното производство има за последица обезсилване на извършените по изпълнението действия и лишава взискателя от възможността да се позове на прекъсващия ефект на давността. Нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.Решаващите изводи на въззивната инстанция, че не са настъпили последиците на погасителната давност за процесното вземане, са основани на установено по делото извършено на 27.02.2014 г. признание на вземането от длъжника – по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, прекъсващо давността. Посочено е, че въпросната дата е обективирано в съдебно заседание изявление на длъжника чрез процесуалния му представител, което по правното си естество следва да се приеме за признание на вземането по смисъла на цитираната разпоредба с последиците, предвидени в нея. Признанието е направено от процесуалния представител на длъжника, участвал като ответник по гр. д. № 7757/2014 г. на СГС, образувано по иск по чл. 135 ЗЗД, предявен срещу него от ответниците З., които са поддържали, че са кредитори на длъжника за същото вземане, предмет на изпълнителното производство. Развити са съображения, че както в откритото заседание на 27.02.2014 г., така в пледоариите по същество на делото процесуалният представител на длъжника ясно и недвусмислено е направил изявления, че вземането на ищците съществува и доверителят му има воля да го удовлетвори. Според съда тези изявления, макар и предприети в исково производство по чл. 135 ЗЗД, изхождат от надлежно упълномощен представител на длъжника до кредиторите му и се отнасят до същото задължение, предмет на издадения на 09.02.2010 г. изпълнителен лист, чието удовлетворяване се цели с повдигнатия спор за относителна недействителност на сделка, увреждаща кредиторите. Така е направен извод, че за времето от 27.02.2014 г. до завеждане на исковата молба на 02.05.2017 г. петгодишния давностен срок за вземането не е изтекъл. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба се поставя следния материалноправен въпрос, за който се твърди да е обуславящ изхода на делото и е налице противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 42/26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 371/29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 285/06.10.2015 г. по гр. д. № 1953/2015 г. на ВКС, IV г.о., а именно: „Предприетите изпълнителни действия преди прекратяването на принудителното изпълнение, поради перемпция – чл. 433, ал. 1 т. 8 ГПК, произвеждат ли процесуалноправни и материалноправни последици спрямо давността за вземането, предмет на това изпълнение или се обезсилват по право и нямат ефект да я прекъснат?“ Въпросът удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба, тъй като е обуславящ за изхода на делото, но не и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се установява поддържаното противоречие с практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. В обжалваното решение е прието, че при прекратяване на изпълнителното производство, поради т. н. „перемпция“ всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право и нямат ефекта да прекъснат давността за вземането. Това разрешение е в пълно съответствие с даденото задължително тълкуване по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и мотивите към него, където изрично е посочено, че в очертаната хипотеза всички предприети изпълнителни действия се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права (напр. купувачите от публична продан), както и редовността на извършените от трети задължени лица плащания. Обезсилването на изпълнителните действия е с обратна сила и те не се считат произвели правно действие, вкл. и да прекъснат давността за вземането. В унисон с постановките на т. 10 от горецитирания тълкувателен акт и създадената съдебна практика по приложение на релевантния материалноправен въпрос (вкл. и тази, на която страната се позовава) въззивният съд е приел, че нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. След като това е 12.04.2010 г., тази дата е поставила началото на течене на погасителната давност за вземането и предвид на факта, че междувременно длъжникът е признал вземането (на 27.02.2014 г.), е зачетен неговия прекъсващ ефект за давността, съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД. От този момент е започнала да тече нова 5- годишна давност (тъй като вземането е съдебно установено – арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД), която не е изтекла към датата на сезиране на съда – 02.05.2017 г. Затова по поставения въпрос касационно обжалване не следва да бъде допускано. Страната сочи като основание за достъп до касация и фактическия състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на решението. Това основание предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая доводите на жалбоподателя се свеждат до несъгласие с приетото от въззивния съд изявление на процесуалния представител на ответника (длъжника) по спора по чл. 135 ЗЗД, воден между същите страни като такова с характер на признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Твърди се, че така постановен въззивният съдебен акт е явно необоснован, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика за липса на изложени в обжалваното решение обосновани мотиви по фактическите констатации, а законът – чл. 116, б. „а“ ЗЗД, бил приложен в неговия противоположен смисъл. Дали въпросното изявление има правното естество на признание по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД и поражда ли присъщите му последици (т.е. да прекъсне давността за вземането) е въпрос, който е по съществото на спора и чието разглеждане е възможно едва в производството по чл. 290 ГПК, а не в предхождащата го фаза по селектиране на касационната жалба. Липсват данни и за поддържаната явна необоснованост на въззивното решение, нито пък за приложение на закона в противоположния му смисъл. Ето защо, не е налице аргументирано изложение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с оглед очертаната по - горе и разбирана от състава негова дефинитивност. В обобщение, касаторът не обосновава предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.