Определение № 3245 от 17.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1181/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. М. К. - М. срещу решение № 477 от 16.04.2025 г. по гр. д. № 378/2025 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 6312 от 18.11.2024 г. по гр. д. № 1009/2024 г. на Софийски градски съд, ГО, I-18 състав е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу „Застрахователна компания Лев инс“ АД, [населено място] иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 24.09.2023 г., за разликата над сумата от 20 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационната жалбоподателка сочи, че въззивният съд неправилно е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди възлиза на 20 000 лв. Излага доводи, че този извод противоречи на нормата на чл. 52 ЗЗД, като не са съобразени задължителните указания, дадени в ППВС № 4/1968 г. Твърди, че при определяне на дължимото обезщетение съдът не е извършил задълбочен анализ на съдебномедицинската експертиза и не е отчел тежестта и характера на телесните увреждания, причинени й при ПТП, интензитета на търпените от ищцата болки и страдания, обема и периода на тяхното проявление. Излага оплакване, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съставът на Софийски апелативен съд не е взел предвид обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП. Счита, че присъденото обезщетение е значително занижено с оглед лимитите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Касационната жалбоподателка моли атакуваното решение в обжалваната част да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Застрахователна компания Лев инс“ АД изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която искът по чл. 432, ал. 1 КЗ е уважен за сумата от 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 16.12.2023 г. до окончателното ѝ плащане, поради което е приел, че основанието на иска е надлежно установено. По спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение съставът на апелативния съд, след обсъждане на събраните по делото доказателства, е счел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинените на ищцата неимуществените вреди във връзка с телесни увреждания вследствие ПТП възлиза на 20 000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е съобразил естеството и тежестта на получените от ищцата травми – травма на нервни коренчета в лумбален отдел на гръбначния стълб, двуфрагментно счупване на напречния израстък на втори лумбален прешлен, дискова протрузия на ниво Л3-Л4, контузия и кръвонасядане на ляво бедро; назначеното на ищцата консервативно лечение с инфузии на противооточни и обезболяващи медикаменти и обстоятелството, че е напуснала лечебното заведение по собствено желание преди приключването му; назначения имобилизиращ лумбален корсет, който следва да се ползва около 30 дни; проведеното на пострадалата оперативно лечение за евакуация на образувалия се подкожен хематом в областта на ляво бедро, наложило тридневен болничен период и възстановителен домашен режим от 20 дни; продължителността на възстановителния период без усложнения – около 3 месеца за фрактурите и около 30 дни за оперативното лечение; интензитета на болките и страдания, който в първите 30 дни след инцидента и първите 15 дни след операцията, е бил по-голям, както и липсата на установени трайни последствия от счупването на десния напречен израстък на втори поясен прешлен и на неврологични усложнения от полученото увреждане. Въззивният съд е взел предвид гласните доказателства относно частичната зависимост на ищцата от чужда помощ в бита й. Отчел е благоприятната прогноза за здравословното й състояние, както и липсата на безспорни доказателства за загуба на работоспособност. В атакуваното решение е съобразена възстановената мобилност на ищцата и липсата на данни за необходимост от ново лечение на настъпилите увреждания, отсъствието на сериозни психически нарушения от преживените травми, белези, загрозявания или осакатявания. При определяне на размера на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди въззивният съд е отчел обществено-икономическите условия към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие, както и инфлационните процеси. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалбоподателка поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл. 269 - 271 ГПК, след като съответната страна-въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, като тезите му се възприемат безкритично, необосновано от въззивната инстанция, както и в разрез с доказателствения материал, събран от първостепенния съд, включително и при положение, че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК?; 2. Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи?; 4. Следва ли въззивния съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, респ. когато някое доказателство се приема за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това?; 5. Следва ли при постановяване на решението САС, 16-ти състав да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи?; 6. При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви, кои от доказателствата кредитира и кои не и защо?“ Поставените процесуални въпроси по т. 1, 2, 3, 4 и 6 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК относно обхвата на въззивната проверка по чл. 269 - 271 ГПК и задълженията на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните в мотивите на акта си са свързани с доводи за безкритично и необосновано възприемане на тезите на въззивника – ответник по исковете, въпреки че не били събирани нови доказателства по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, както и за липса на задълбочена преценка на доказателствения материал по делото и на отчитане на всички релевантни за справедливия размер на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди факти. Така изложените от касационната жалбоподателка доводи съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, които са относими към правилността на въззивното решение и не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. По отношение на въпросите не са налице и допълнителните селективни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Относно правомощията на въззивната инстанция е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в решения по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В рамките на заявените във въззивната жалба и отговора оплаквания въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В случая съставът на въззивния съд изцяло се е придържал към посочената практика, като е извършил самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, включително на съдебно-медицинската експертиза и на показанията на свидетеля – съпруг на ищцата, при съобразяване на доводите на страните по въззивните им жалби и отговора на ответника на жалбата на насрещната страна, за да формира собствен извод по спорния въпрос относно размера на дължимото на ищцата обезщетение. Наличието на практика по поставените процесуални въпроси, с която въззивното решение е съобразено, изключва въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът по т. 5 от изложението на касационната жалбоподателка не е свързан с оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалноправни норми или за нарушение на задължението за излагане на мотиви. Жалбоподателката не е посочила кои от изводите на въззивния съд не се основават на приложими към спора материални норми. Същевременно, от мотивите на въззивния акт се установява, че съдът е посочил нормите на материалния закон, които е приел за приложими – чл. 432, ал. 1 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД, чл. 52 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. По тези съображения обсъжданият въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и с въвеждането му не е обосновано допускането на касационен контрол на въззивното решение. С оглед гореизложеното не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. При този резултат на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК касационната жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение