Определение № 164 от 08.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 264/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК е образувано по частна жалба на Д. П. С. и „Агропродукт Стойкови“ ЕООД чрез Д. С. срещу определение № 290 от 01.09.2022 г. по ч.т.д. 125/22 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която е оставена без разглеждане като недопустима частната жалба на Д. П. С. и на „Агропродукт Стойкови“ ЕООД чрез Д. С. срещу определение от 21.02.2022 г. по т.д. 74/21 г. по описа на Ловешки окръжен съд в частта, с която е допуснато изменение на иска на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК от установителен в осъдителен и е прекратено производството по делото.

Подадена е и частна жалба от същите лица срещу посоченото определение на Апелативен съд – В. Търново в частта, с която е потвърдено определението, с което не е уважено искането на Д. П. С. за изпращане на делото по подсъдност на Пловдивски окръжен съд.

В частната жалба са изложени съображения относно недопустимост на производството поради невръчване на заповедта по чл. 417 от ГПК.

Изложени са съображения за недопустимо изменение от установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК в осъдителни искове.

В частта, с която се обжалва посоченото определение на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определението на ОС – Ловеч, с което е оставено без уважение искането на Д. П. С. за изпращане на делото по подсъдност на Пловдивски окръжен съд, частният жалбоподател, счита, че подлежи на обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.

Изложени са съображения относно неправилно приложение на чл. 116 от ГПК. Въззивният съд бил допуснал нарушение на посочената норма, приемайки че в разглеждания случай ищецът може да предяви иск или по седалището на юридическото лице, или по местожителството на физическото лице.

Счита, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК „Агропродукт Стойкови“ ЕООД е със седалище в [населено място]. В случая, главен длъжник било юридическото лице, а физическото лице било поръчител. Съдът следвало да съобрази основанието за възникване на солидарната отговорност.

Твърди, че юридическото лице „Агропродукт Стойкови“ ЕООД е потребител по смисъла на параграф 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и имал право да се ползва от разпоредбата на чл. 113 от ГПК. Определящо за това дали някой е „потребител“ по смисъла на ЗЗП или не е, било единствено фактическото положение. „Потребител“ било всяко лице, което придобива стоки или ползва услуги. Никъде не била посочена необходимостта от изрично заявяване или позоваване на това качество, то следвало от естеството на правоотношението. В конкретния случай „Агропродукт Стойкови“ ЕООД бил юридическо лице, ползвател на услуга - предоставяне на банков кредит, получен от „Банка ДСК“ ЕАД. Настоящето исково производство било именно във връзка с установяване на дължими суми, произхождащи от гореописания договор за банков кредит.

Въззивният съд бил приложил неправилно нормата на чл. 113 от ГПК.

Моли да се отмени определението в двете части.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Допустима ли е жалба срещу определение по чл. 214 от ГПК за преминаване от установителен към осъдителен иск?

2. Допустимо ли е преминаване от установителен към осъдителен иск в производството по чл. 422 от ГПК, при положение, че длъжникът не е надлежно уведомен за издадената заповед за изпълнение, въз основа на която се е развило производството?

По тези два правни въпроса, касаторът счита, че не е текъл срок за връчване на заповедта. Позовава се на решение № 249 от 24.03.2010 г. по гр.д. 397/2009 г. III ГО на ВКС. По този начин следва да се приеме, че е налице осъществено допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

3. При предявен иск срещу главен длъжник и поръчител, приложима ли е хипотезата на чл. 116 от ГПК или подсъдността следва да се определи според адреса на главния длъжник? Счита, че съдът следвало да установи основанието за възникване на солидарността. Позовава се на съдебната практика, изразена в решение № 213/06.01.2017 г. по дело 5864/15 г. по описа на IV ГО на ВКС и решение № 546 от 23.07.2010 г. по дело 856/09 г. на ВКС, IV ГО.

4. Може ли юридическо лице – потребител на банков кредит да има качеството „потребител“ по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП и има ли правото да се ползва от разпоредбата на чл. 113 от ГПК?

„Агропродукт Стойкови“ ЕООД поддържа доводите в касационната жалба.

Ответникът по частната жалба „Банка ДСК“ ЕАД оспорва същата. Счита, че определението, постановено на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК не подлежи на обжалване. По отношение на частната жалба в останалата част, счита, че не следва да се допуска до касационно обжалване. Излага съображения за допустимост на преминаването от установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК към осъдителен иск.

По отношение на първия поставен въпрос, счита, че липсва поръчителство. Физическото лице било съдлъжник, а не поръчител. Освен това и при поръчителството липсвала субсидиарност. Поради това счита, че са приложими правилата на чл.116 от ГПК. Счита, че по въпросите за потребител, изразеното от частните жалбоподатели не съответства на дефиницията на потребител, като физическо лице. „Агропродукт Стойкови“ ООД бил юридическо лице, търговец, т.е. професионалист, а не по-слаба страна, имаща необходимост от защита в търговските отношения, а и ползваната услуга, предоставен кредит и с оглед осигуряване средства за търговския му оборот. Счита, че не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховен касационен съд, Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Частните жалби са допустими, като подадени в предвидения преклузивен срок съгласно чл. 275, ал. 1 от ГПК.

С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната жалба на двамата жалбоподатели Д. П. С. и „Агропродукт Стойкови“ ЕООД срещу определението, постановено на 21.02.2022 г. по т.д. 74/21 г. по описа на окръжен съд - Л., в частта, с която допуснато изменение на исковете, от установителни с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, в осъдителни и е потвърдено определението от същата дата по същото дело, с което е оставено без уважение като неоснователно при действие на чл. 116 от ГПК, възражението на „Агропродукт Стойкови“ ЕООД и Д. П. С. за местна подсъдност.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че делото е образувано по искове на „Банка ДСК“ ЕАД срещу „Агропродукт Стойкови“ ЕООД, [населено място] и Д. П. С., [населено място], Л. област за установяване, че ответниците дължат на ищеца посочени суми, произтичащи от неизпълнение на задължения по договор за банков кредит. Исковете са предявени пред Окръжен съд – Ловеч. Прието е, че Д. С. с отговора на исковата молба е направил възражение за местна подсъдност, тъй като юридическото лице имало седалище и адрес на управление към датата на предявяване на исковете в [населено място].

Преди първото по делото съдебно заседание, ищецът пред първоинстанционния съд е направил искане за изменение на исковете по реда на чл. 214, ал.1, пр. 3 от ГПК от установителни в осъдителни, за същите суми и на същото основание, с промяна само на петитума на исковете. Първоинстанционният съд е допуснал исканото изменение. Установено е с оглед вписванията в ТРРЮЛНЦ, че търговското дружество „Агропродукт Стойкови“ ЕООД към датата на подаване на исковата молба и към датата на разглеждане на частната жалба, има седалище и адрес на управление в [населено място]. Прието е, че адресът на физическото лице Д. С. е в [населено място], област Л..

Въззивният съд е приел, че частната жалба срещу определението, в частта, с която по реда на чл. 214, ал.1, пр.3 от ГПК е допуснато изменение на исковете от установителни в осъдителни е недопустимо. Прието е, че определението не е преграждащо и не е предвиден самостоятелния му контрол.

По отношение на определението, с което е оставено без уважение възражение за местна подсъдност, въззивният съд е приел, че е допустимо, но неоснователно. Счел е, че исковете са предявени на основание чл. 116 от ГПК, по избор на ищеца по местожителството на физическото лице, пред Окръжен съд – Ловеч.

Прието е за неоснователно твърдението, че юридическото лице има качеството на потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП. Освен това, съдът е намерил, че предвид нормата на чл. 113 от ГПК, правилно искът е предявен пред Окръжен съд – Ловеч, където е настоящият и постоянен адрес на физическото лице. Достигнат е извод, че правилно окръжният съд е приел избора по чл. 116 от ГПК на ищеца и е потвърдено определението на Окръжния съд.

Настоящият съдебен състав намира, че изводите на въззивния съд относно необжалваемостта на определението, постановено по реда на чл. 214 от ГПК, са правилни и съответни на закона. Съгласно чл. 274, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ГПК, на обжалване подлежат само тези актове, които или са преграждащи, или са изрично предвидени да подлежат на обжалване. Актът на съда, с който се допуска изменение на исковете, от установителни в осъдителни, не подлежи на обжалване. Поради това следва да се потвърди обжалваното определение в тази част.

По отношение на производството в частта, с която е обжалвано определението на въззивния съд за потвърждаване на определението на окръжния съд, с което е оставено без уважение възражението на ответниците по иска „Агропродукт Стойкови“ ЕООД и Д. П. С., за определяне на местната подсъдност спрямо седалището на юридическото лице, а не на основание чл. 116 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че частната жалба е недопустима. Нормата на чл. 116 от ГПК предвижда, че иск срещу ответници от различни съдебни райони или за имот, който се намира в различни съдебни райони, се предявява по избор на ищеца в съда на един от тези райони. Съгласно задължителното тълкуване, изразено в т. 9 от ТР 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, определението, с което е оставено без уважение възражение за неподсъдност, не попада в актовете, предвидени в чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 от ГПК, поради това не подлежи на касационно обжалване. То не е преграждащо и не представлява разрешаване на самостоятелно производство с обособен предмет, който се развива в или извън исковия процес и няма привременен характер, за да може да се определи като подлежащо на обжалване на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, така както е постановено в Тълкувателно решение 5/12.07.2018 г. по тълк.д. 5/15 на ОСГТК на ВКС.

Извън предмета на делото е случаят, когато възражение за неподсъдност, е уважено. В случая възражението на ответника за местна подсъдност, не е уважено. Поради това следва да се приеме, че с оглед тълкуването на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, частната жалба е недопустима.

По изложените съображения, Върховният касационен съд на Р България