Определение № 484 от 04.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3276/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „ЕСЕКС ПРИМ“ ЕООД, подадена чрез пълномощник адв. М. Г. от АК – Бургас, срещу въззивното решение № 546 от 24.04.2023 г. по в. гр. д. № 469/2023 г. на ОС - Бургас. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Иска се прекратяване на делото поради недопустмост на иска, евентуално отмяна на въззивното решение с отхвърляне на главния иск и уважаване на насрещния иск. Претендират се разноски. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК, също и чл.280, ал.2, предл. второ и трето ГПК. Ответната страна в касационното производство Етажната собственост на собствениците на самостоятелни обекти в сграда, находяща се в гр. Несебър, ул."Иван Вазов" № 9, бл. 5, чрез пълномощник адв. Д. К. от АК – Хасково, оспорва касационната жалба с писмено становище. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 12 от 05.01.2023 г. по гр. дело № 674/2021 г. на Районен съд - Несебър, с което, по иска на Етажната собственост на собствениците на самостоятелни обекти в сграда находяща се в гр. Несебър, ул. "Иван Вазов" № 9, бл. 5, срещу „ЕСЕКС ПРИМ“ ЕООД, е осъдено ответното дружество да заплати на ищеца сумата 11 253,33 лв., представляваща такса за поддръжка дължима за периода от 01.03.2021 г. до 28.02.2022 г. заедно със законната лихва върху посочената сума считано от 20.04.2021 г. като за разликата над уважения размер до пълния претендиран размер от 14 468,57 лв. осъдителният иск е отхвърлен. С решението е отхвърлен като неоснователен предявеният от „ЕСЕКС ПРИМ“ ЕООД срещу Етажната собственост на горепосочения адрес насрещен иск за прогласяване нищожността на решенията на Общото събрание на Етажната собственост, проведено на 01.03.2021 г. Съответно съдът се е произнесъл и по разноските. От фактическа страна е установена хронологията на извършваните в периода 2001-2020 г. придобивни сделки и други обстоятелства, според които първоначално „ВИГО ГРУП“ ООД е придобило почивен дом Панорама в гр. Несебър, и терена върху който е построена - УПИ VІІ, кв.54а, през 2006 г. е разрешено ползването на имота като хотел Панорама ІІ-Хотел „Виго“, на 5 етажа с терасовиден етаж, с подробно описание на елементите на хотела, през 2010 г. е разрешено преустройването му в апартаментен хотел, и последвали продажби от „ВИТО ГРУП“ ООД на трети физически и юридически лица, на част от апартаментите в него. Ответното дружество се легитимира като последващ приобретател на ап.1 от праводатели М. и О. Н., последните закупили го на публична продан с постановление за възлагане от 07.10.2020 г. По главния иск е прието, че според протокола от ОС на ЕС, проведено на 01.03.2021 г., са взети решения, едно от които касае разходите по чл.51 ЗУЕС за управление и поддръжка на общите части, за което е предвиден общ размер 101 280 лв. за финансовата година 01.03.2021 г. - 28.02.2022 г., които да се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства семейства, като вноските са дължими до 01.04.2021 г. Позовал се е и на приетото като приложение към протокола на ОС на ЕС площообразуване, изготвено от лицензиран оценител, според което сградата обхваща 9 самостоятелни обекта, с посочени площи на обектите, прилежащите към тях кв.м. от общите части, вписани в документите за собственост, посочени са и в проценти, сборът на които е равен на 100. Прието е, че след като законосъобразността на решенията на ОС на ЕС от 01.03.2021 г. не са били оспорени чрез иск по реда на чл.40, ал.1 ЗУЕС, нито са били отменени, то същите са се стабилизирали, поради което всички възражения на ответника относно свикването, провеждането, кворума, обявяване на решенията и самите решения, не са предмет на настоящето производство и не следва да се обсъждат. Така за етажните собственици, вкл. и ответника, е възникнало задължението поотделно за плащане на годишната такса за поддръжка и управление, размерът на което е определяем. Обсъдени са и събраните писмени и гласни доказателства, конкретно посочени, от съвкупната оценка на които е направен решаващ извод, че не се доказва от тях ответникът да е бил лишен от възможността да ползва имота си за исковия период, и възражението му по чл.51, ал.2 ЗУЕС е неоснователно. Дължимата от ответника сума е определена, като е разделена посочената в протокола сума според броя на обектите- 9, и така е получена за дължима от всеки собственик на самостоятелен обект, вкл. и ответника, сума от 11 253,33 лв., за която искът е бил уважен, и отхвърлен за разликата до претендирания размер 14 468,57 лв. Насрещният иск е приет за допустим-необвързан със срока по чл.40, ал.2 ЗУЕС, но неоснователен. Изложените мотиви за неоснователността му са посочени и като такива, относими и към неоснователността на възражението на ответника за недопустимост на главния иск. Първо, защото взетите решения от ОС на ЕС проведено на 01.03.2021 г., вкл. и тези за разходите за поддържане и управление на етажната собственост, са в кръга на компетенциите на общото събрание по чл.11, ал.1, т.2-7 ЗУЕС. Второ, защото за апартаментен хотел- сграда за постоянно и временно обитаване (какъвто е настоящия случай), се прието да се прилага специалния режим на управление по ЗУЕС, независимо от предназначението на сградата за апартаментен хотел, след като за тази сграда са налице кумулативните предпоставки по чл.3 ЗУЕС: 1) минимум 4 самостоятелни обекта в сграда, завършена в груб строеж и 2) минимум 4 различни етажни собственици, след като в процесната сграда има 9 обекта, притежание на 5 различни собственици, като етажната собственост възниква по силата на закона, има принудителен характер и не зависи от противна воля на етажните собственици, и независимо дали сградата е въведена в експлоатация. Посочено е, че не е приложим реда по чл.2 ЗУЕС за процесната сграда апартаментен хотел (като вид хотел - сграда за постоянно и временно обитаване), защото хотелите не образуват жилищен комплекс от затворен тип. Въззивният съд е споделил направените от първоинстанционния съд фактически и правни изводи и е препратил към тях по реда на чл.272 ГПК, въпреки което е изложил и свои мотиви. Установена е същата фактическа обстановка относно легитимацията на „ВИГО ГРУП“ ООД като собственик на бившия почивен дом „Панорама“ - [гр. Несебър и терена УПИ VІІ, кв.54а по действащия план на гр. Несебър, преустройването му на хотел „Панорама - хотел Виго“, после разрешено вътрешно преустройство в „Апартаментен хотел“ в УПИ VII -54а и последващите разпореждания след 2010 г. от „Виго Груп“ ООД с отделни обекти, и легитимацията на ответното дружество като собственик на апартамент с идентификатор 51500.502.447.5.1 в сградата, считано от 04.11.2020 г., провеждане на Общо събрание на ЕС на 01.03.2021 г., което е взело и решение разходите по чл.51 от ЗУЕС за управлението и поддръжката на общите части да е в размер на 101280 лв., които да се събират от такси, дължими от етажните собственици. Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията за недопустимост на производството и за допуснати процесуални нарушения. Посочил е, че решение на ОС на ЕС, което не е било обжалвано, или жалба срещу което е била отхвърлена, влиза в сила и е задължително за етажните собственици, какъвто е и настоящия случай, при което е налице основание на исковата претенция, солидаризирал се е с начина на определяне на дължимия от ответника размер от 11253,33 лв., вместо поисканата сума от 14468,57 лв. Приел е още, че след като в процесния хотел, наред с хотелската част съществуват и обекти, продадени на трети лица, които не влизат в състава на хотела, включително и притежавания от въззивника и описан по-горе имот – апартамент 1, това предполага провеждане на ОС на ЕС. Този извод е обоснован с направеното от първоинстанционния съд изясняване на понятията „жилищна сграда“, „апартаментен хотел“ и анализ на събраните доказателства, спрямо които, при прилагане на разпоредбите на чл.3 от ЗУЕС, чл.30, ал.3, чл.31 ал.1 и чл.32 от ЗС, е формиран извод, че определящо за прилагането на специалния режим на управление на етажната собственост по ЗУЕС е наличието на поне четири самостоятелни обекта в сградата и поне четирима различни етажни собственици, което в случая е налице. Направено е и позоваване на даденото в Решение № 7/20.05.2003 г. на КС на РБългария определение за етажна собственост като „специфична групова организация на множество отделни собственици на жилищни имоти в една сграда, обединена от обща основа и общ покрив“, в контекста на обосноваване на извод на въззивния съд, че етажната собственост не би могла да възникне по силата на закона. От направената преценка на показанията на свидетелите Е. С. – разпитана пред въззивния съд, и И. С. и на представените писмени доказателства, в т.ч. и фактури за потребена вода и наем на ел. генератори, въззивният съд е заключил, че в съвкупност доказателствата по делото не установяват твърденията на въззивника, че не е могъл да ползва имота си през периода 01.03.2021 г. - 28.02.2022 г., макар в някакъв отрязък от време да е имало пречка за това според св.С.. Настоящия касационен състав намира, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане касационното обжалване по поставените въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК, нито предпоставките по чл.280, ал.2, предл.второ и трето ГПК. Съображенията за това са следните: Поставен е въпрос е за това дали е приложим режима на ЗУЕС по отношение на сграда, представляваща хотел и функционираща като хотел, когато няколко от апартаментите в хотела са продадени от инвеститора и собственик на хотела на трети лица, и ако е приложим, то тези обекти трябва ли да са обособени по начин /документално и фактически/, който да ги отделя от хотелската част. По този въпрос се сочи хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК- противоречие с решение по гр.д. № 1038/2011 г. на ОС–Варна, постановено в производство по чл. 19, ал.3 ЗЗД, според което в сграда на хотел не можело да се учредява етажна собственост, както и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът във втората му част е необуславящ, защото въззивният съд не е излагал мотиви за начина и предпоставките за обособяване от хотелската част на продадените на трети лица апартаменти в процесната сграда, и в тази част не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно решението по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което изключва проверката дали е налице специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 или т.3 ГПК по въпроса във втората му част. В първата част, въпросът има връзка с мотивите на въззивния съд, но не е налице специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в действащата й редакция към изм.ДВ, бр.86 от 2017 г. - противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, доколкото соченото от касатора решение е на въззивен съд, а не на орган по посочената норма на ГПК. Решенията на въззивните съдилища не са и актове, по които може да се преценява противоречие и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не се установява и сочената специфична предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по същата първата част на въпрос 1. Нормите на чл.1 до чл.3 ЗУЕС, както и на чл.37 и чл.38 ЗС, са ясни, точни по смисъл и не се нуждаят от тълкуване. Според тях предпоставките, при които възниква сграда в режим на етажна собственост, за управление на общите части на която се прилага общия ред по ЗУЕС – чрез общо събрание на етажните собственици, а не особения режим по чл.2 ЗУЕС или изключението по чл.3 от ЗУЕС, вр. чл. 30, ал. 3, чл. 31, ал. 1 и чл. 32 от ЗС, са наличие на повече от три самостоятелни обекта, които принадлежат на различни собственици. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд, поради което по въпроса не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По втория въпрос: Има ли значение характера, предназначението и фактическото използване на сграда или всяка една сграда/без значение на характера, предназначението и фактическото ѝ използване/, след като не спада към хипотезата на чл. 3 ЗУЕС, следва ли да се счита, без изключения, че отговаря на понятието „сграда в режим на етажна собственост“ и спрямо такава следва да се прилага реда на ЗУЕС? Отговаря ли на точния смисъл на закона, единствения критерий при определяне на една сграда като „сграда в режим на етажна собственост“ да бъде броя на самостоятелните обекти в сградата респективно броя на собствениците? - се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК- противоречие с определението за етажната собственост, дадено от Конституционния съд в Решение № 7 от 20.05.2003 г. по к.д. № 4/2003 г., също и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът не е обуславящ, защото изхожда от некоректно интерпретиране на решаващия мотив на въззивния съд за приложимостта в случая на реда за управление по ЗУЕС чрез общо събрание. Направеното от въззивният съд препращане към изясняване на понятията „жилищна сграда“ и „апартаментен хотел“ от първоинстанционния съд не е със самостоятелно значение за изхода на спора, защото решаващият извод за приложимостта в случая на реда за управление по ЗУЕС - чрез общо събрание на етажните собственици, е основан не с предназначението на сградата и начина на ползването й, а с наличието на повече от 4 самостоятелни обекта и повече от 4 отделни етажни собственици, както е направил обосновката си и първоинстанционния съд. Съответно въззивният съд не е разсъждавал дали освен броя на самостоятелните обекти и на етажните собственици следва да се съобразяват и други критерии - в частност предназначението, за определяне на една сграда като такава в режим на етажна собственост. Цитирането от въззивния съд на част от мотивите на Решение на КС № 7№ 7 от 20.05.2003 г. по к.д. № 4/2003 г. относно етажната собственост, е в различен контекст, а именно за обосновка на направен извод на въззивния съд, че етажната собственост не би могла да възникне по силата на закона, за който извод въпросите на касатора не се отнасят. Ето защо по втория въпрос не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК според т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не са налице и кумулативно изискуемите специфични основания по чл.280, ал.1, т.2 или т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, предл. първо ГПК се изразява в противоречие на правните изводи на въззивния съд по разрешения от него правен въпрос, с актове на Конституционния съд на РБългария /КС/. В хипотезата на решение на КС, постановено в производство по чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията, респ. чл.12, ал.1, т.2 Закона за КС, за проверка на конституционосъобразността на закон, противоречието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК се изразява в прилагането на обявен за противоконституционен закон, респ. в отказа, мотивиран със съображения за противоконституционност, да се приложи закон, чиято конституционосъобразност е потвърдена от КС. С посоченото от касатора решение на КС е отхвърлено искане за установяване противоконституционност на отделни разпоредби от чл. 106 а, чл.112 г., ал.1, т.2 и 3, чл.164 а, ал.1, т.4 от Закона за енергетиката и енергийната ефективност, обнародван в ДВ, бр.64/99 г., изм. ДВ, бр. 1/2000 г., бр.108/2001 г., бр.63/2002 г, бр.9/2003 г., и на § 68 и 69, ал. 15 от ПЗР към ЗИД на ЗЕЕЕ, ДВ, бр. 108/2001 г., които атакувани разпоредби нямат връзка с разглежданите въпроси в предмета на настоящето дело и по приложението на които разпоредби от ЗЕЕЕ въззивният съд не се е произнасял. Това решение на КС няма за предмет конституционосъобразност на приложими към настоящия спор разпоредби на ЗС или ЗУЕС, нито има тълкувателен характер по смисъла на чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията на значима за настоящия спор конституционна норма, поради което то не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1, т.2 ГПК по поставения въпрос. ВКС е имал възможност да се произнесе по въпроса за възникване на ЕС и в сгради, които не са с жилищно предназначение, без да извежда предназначението им като специфичен критерий за това, а воден само от преценка дали са налице предпоставките на чл.37 ЗС за нейното възникване, а именно завършена сграда в груб строеж, в която има повече от един обект принадлежащ на различни собственици ( решение № 26 от 11.06.2020 г. по гр. д. № 3226/2019 г., ГК, ІІ г.о. на ВКС- сграда, в която се помещава и учебно заведение, решение № 122 от 06.11.2019 г. по т. д. № 1830/2018 г., ТК, І т. о. на ВКС - сграда апартаментен хотел), което изключва приложимостта на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Третият поставен от касатора въпрос е относим към начина на разпределяне на предвидената обща сума за поддръжка и разходи по чл.51 ЗУЕС, и дали е законосъобразно това да е според броя на самостоятелните обекти, в хипотезата на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с решение № 80 от 04.11.2021 г. по гр.д. № 1213/2020 г. на ВКС, IV г.о. В практиката на ВКС, вкл. и в посоченото от касатора решение, се приема, че съгласно чл.51, ал.1 ЗУЕС, разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства независимо от етажа, на който живеят, като тази нормата на ЗУЕС не предпоставя възможност за тълкуване, тя е ясна и императивна, правомощие на Общото събрание е да определи размера на задължението, но не и начина на разпределение на разходите за управление и поддържане на общите части, доколкото начинът е определен в чл.51, ал.1 ЗУЕС. Така направеният от въззивния съд в случая извод, че е налице основание на вземането на Етажната собственост, не е в противоречие с практиката на ВКС, след като е налице взето решение от ОС на ЕС (което не е било отменено по реда на чл.40, ал.1 ЗУЕС или с друго решение на ОС на ЕС ) за определяне общия размер на разходите по чл.51 ЗУЕС и падежа на задължението. В исковата молба по настоящето дело ищецът твърди, че в процесната сграда има 7 собственика, ползвателя и обитателя, и така е определил дължимата от ответното дружество сума в размер на 1/7 от общия размер на разходите по чл.51 ЗУЕС, приет с решението на ОС на ЕС от 01.03.2021 г., или сумата 14 468,57 лв., за която искът е бил предявен. В преклузивния срок по чл.131 ГПК ответното дружество, с отговора на исковата молба, признава, че в процесната сграда, извън хотелската й част-собственост на „Виго Груп“ ООД, има още 5 самостоятелни обекта на собственост /СОС/, които са собственост на трети лица, а именно тези с идентификатори, завършващи на 5,6,7,1 и 2, един от които е собственост именно на ответното дружество - този с идентификатор, завършващ на 1, сочен като апартамент 1, като не е твърдял, че има и други собственици, ползватели или обитатели в сградата. Следователно последващи доводи и оплаквания за наличие на повече на брой собственици, ползватели и обитатели, извън броя им, посочен в исковата молба и отговора по нея, като преклудирани не са в предмета на делото. Приетите по делото нотариални актове и книга на етажните собственици сочат, че тези 5 СОС (с идентификатори, завършващи на 5,6,7,1 и 2 ) са собственост общо на 5 лица (ап.5 има двама съсобственици, а ап.6 и ап.7 са собственост на едно и също ФЛ) и заедно с „Виго Груп“ ЕООД като собственик на останалата част от сградата (хотелската част и другите СОС, независимо от броя им), общия брой на собствениците е 6, а на собствениците и обитателите е 8 (ап.2 има 2-ма обитатели, различни от собственика), при което дължимата от ответника част от разходите по чл.51, ал.1 ЗУЕС ще възлиза на 1/8 от 101280 лв. (12660 лв.), което стойностно е по-голям размер от определения от въззивния съд 1/9 от 101280 лв. (11253,33лв). Т.е. дори при определяне на размера по реда на чл.51, ал.1 ЗУЕС в случая, не би могло да се постигне по-благоприятен резултат за въззивника /сега касатор/ – не може да се намали определения за дължим от ответника размер с първоинстанционното решение от 11253,33лв., поради забраната по чл.271, ал.1 ГПК за влошаване на положението на жалбоподателя-ответник /липсва жалба от ищеца/. Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставеният от касатора пети въпрос: Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви по тях, както и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, в рамките на наведените в жалбата доводи ?, по който се сочи противоречие с т. 19 от ТР по тълк.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г., II г. о., Решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г., II1 т.о.; Решение № 212/01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/2010г., I т. о.; Решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г.о. Въззивното решение съдържа мотиви, от които може да се изведе как е формирана решаващата воля на съда, разгледани са доводите по въззивната жалба, които имат значение за спора и са в предмета на делото, изложени са мотиви за релевантните за спора факти въз основа на преценка на събраните по делото доказателства. Позоваването на ответника с въззивната жалба за наличие на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК и допустимост на нови доказателства пред въззивния съд, е неоснователно, защото първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение на чл.142, ал.2 ГПК в ред. към ДВ, бр.59/2007 г., като е дал ход на делото и е приключил устните прения в откритото съдебно заседание на 11.01.2022 г., защото не са били налице към тази дата кумулативните изисквания, а именно пречка за явяване и на страната, освен само за пълномощника на страната. Не са били налице и предпоставките, посочени в т.3 на ТР № 1/2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за служебно събиране на доказателства от въззивния съд за обстоятелства в кръга на тези, на които ответното дружество позовава възражението си по чл.51, ал.2 ЗУЕС (в редакцията към ДВ, бр.26/2016 г.) за невъзможност да ползва имота си в исковия период. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира акта си, но не и въпросът дали направените от него изводи са правилни, доколкото правилността им може да се преценява само в производство по чл. 290 ГПК. Поставеният шести въпрос Може ли съдът да откаже да приеме новооткрити писмени доказателства и видеозапис?, по който се твърди противоречие с решенията по т. 6 и т.7 на ТР от 07.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, няма характер на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, същият е поставен абстрактно и не предполага даване на отговор, който да се съотнесе към конкретния случай, и по него не е налице общото основание за селекция. Не се установяват пороци, които да поставят под съмнение валидността и допустимостта на въззивното решение, нито такива за неговата очевидна неправилност. Предявеният главен иск е допустим поради установеното, че е налице етажна собственост, управлението на която се осъществява от общо събрание на етажните собственици, а изпълнението на решенията на общото събрание се осъществява от управителя, вкл. и предявяване на иск. Обосновката на касатора за очевидна неправилност са касационни оплаквания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и не така не могат да обусловят допускане касационното обжалване по реда на чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, а както вече бе посочено по-горе в настоящето определение, броят на СОС в сградата не е факт от правно значение за спора, и броят на собствениците и обитателите, извън този, посочен в преклузивните срокове по ГПК, също не е в предмета на делото. Некоректно касаторът се позовава на решение № 50024/27.03.2023 г. по гр.д.№ 978/2022 г. на ВКС, ІІ г.о., защото според това решение преценката за нарушение на общ правен принцип или наличие на злоупотреба с право съдът може да прави и служебно, но в производство по чл. 40 ЗУЕС /каквото настоящето не е/, а не и в производство по прогласяване нищожност на решение на ОС на ЕС по общия ред –чл.26 ЗЗД, в последното преценката за нищожност е само при наличие на специфични предпоставки, посочени в същото решение на ВКС. По разноските: При този изход на касационното производство, касаторът няма право на разноски, като следва да заплати на ответника по касация разноски 2000 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК