Определение № 528 от 19.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2293/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№18000/18.10.2018г., подадена от адв.Г. Х. от САК като пълномощник и процесуален представител на Т. С. К., Ю. С. Т. /К./ и Й. С. К. и по касационна жалба с вх.№19355/06.11.2018г., подадена от В. Т. К., А. В. М., С. Н. К., С. И. К., Т. И. К., К. И. К.-П. и Н. И. К., чрез процесуалния им представител по пълномощие адв.Ц. П. от САК, срещу решение №1956/23.07.2018г., постановено от 8 състав на ГО на Апелативен съд-София по в.гр.д.№5548/2017г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от В. Т. К., Н. В. К.-В., А. В. М., С. Н. К., С. И. К., Т. И. К., К. И. К.-П., Н. И. К., Ю. С. К., Т. С. К. и Й. С. К. /последните три в качеството на наследници по закон на първоначалния ищец С. Г. К./, срещу Министерство на отбраната на РБ искове с правно основание чл.108 ЗС относно поземлен имот, представляващ бивш имот №.... от 18400 дка, находящ се в [населено място], м.“К.“, обозначен в кадастрален лист №... по кадастралния план от 1939г., отразен спрямо сега съществуващата ситуация в кадастрален лист №.... по плана на [населено място] от 1975г., Н. „Изток“-местността „К.“ и с местонахождение спрямо настоящето административно деление на [населено място] в административен район „М.“, южна градска територия, I-част. В изложението към подадената от Т. С. К., Ю. С. Т. /К./ и Й. С. К. касационна жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според касаторите при постановяване на въззивното решение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1.Допустимо ли е въззивният съд да разглежда невъведени с исковата молба основания на иска и да излиза извън рамките на спора, очертан с исковата молба и в такава хипотеза налице ли е нарушаване на диспозитивното начало в исковия процес – поддържат, че въпросът е разрешен в противоречие с решение №19/30.05.2011г. на ВКС, Второ ГО по гр.д.№262/2010г. Излагат съображения, че с исковата молба не са наведени претенции за реституция на имота, а само за наследствено правоприемство, докато въззивният съд се е произнесъл по въпроса подлежи ли процесния имот на реституция. 2.Задължен ли е въззивният съд при иск по чл.108 ЗС да изследва въпроса за собствеността върху имота, чиято ревандикация се иска – поддържат, че въпросът е разрешен в противоречие с решение №329/15.07.2009г. по гр.№664/2008г. на Първо ГО на ВКС. Излагат съображения, че въззивният съд е извършил само косвен съдебен контрол относно реституирането на имота и изобщо не е изследвал въпроса за собствеността. 3.Приложима ли е разпоредбата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ в случай на наличие на незаконно застрояване върху реституирания имот – поддържат, че въпросът е разрешен в противоречие с решение №1067/2009г. по гр.д.№4177/2007г. на Четвърто ГО на ВКС. Излагат съображения, че въззивният съд е приел, че случаят попада в хипотезата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ без да изследва собствеността върху имота, както и същественият въпрос дали не се касае за земеделски имот. Поддържат също така, че изводът на въззивния съд е в противоречие и с ТР №1/17.05.1995г. /т.1/ на ВКС и ТР №6/10.05.2006г. /т.1/ на ВКС, съгласно които не подлежи на възстановяване собствеността върху отчуждени имоти само при наличие на законни сгради върху тях, построени след отчуждаването на имота, каквито законни сгради в имота не са установени по делото. 4.Актът за държавна собственост узаконява ли постройка/и върху отчужден терен, така че имотът вече да не съществува до размерите, в които е отчужден – поддържат, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №72/10.07.2012г. по гр.д.№425/2011г. на Първо ГО на ВКС; решение №476/09.12.2011г. по гр.д.№1608/2010г. на Второ ГО на ВКС и решение №173/23.06.2009г. по гр.д.№709/2008г. на Първо ГО на ВКС. 5.Може ли актът за държавна собственост да определя собствеността на държавата като публична или частна и има ли същият правопораждащо действие – поддържат, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №61/26.05.2014г. по гр.д.№7685/2013г. на Второ ГО на ВКС. 6.Счита ли се застроен по смисъла на ТР №1/17.05.1995г. /т.1/ на ВКС и ТР №6/10.05.2006г. /т.1/ на ВКС имот, в който няма сгради с надлежни строителни книжа; законен ли е строежът, за който има издаден акт за държавна собственост, но не и надлежни строителни книжа; строежи без строителни книжа съставляват ли пречка за възстановяване на собствеността по смисъла на ТР №1/17.05.1995г. /т.1/ на ВКС и ТР №6/10.05.2006г. /т.1/ на ВКС; при наличие върху имота на строежи без надлежни строителни книжа, същият съществува ли до размерите, в които е бил отчужден, вкл. в конкретния случай процесният имот съществува ли до размерите, в които е бил отчужден; 7.Има ли пречка за реституиране на свободен терен, когато същият не затруднява, респ. не осуетява функционирането на обекта; 8.Когато върху части от земеделски имот е реализирано мероприятие, това представлява ли пречка за реституирането на имота и уважаването на предявен ревандикационен иск върху останалата част от имота; 9.Може ли имот да стане публична държавна собственост без спазване на предвидените по закон придобивни способи; има ли обвързващо действие за съда посочен в акта за държавна собственост способ, когато същият е извън предвидените по закон придобивни способи за придобиване на собственост от държавата; бил ли е процесният имот в режим на публична държавна собственост към 25.02.1992г. при влизане в сила на ЗВСОНИ; завземането на недвижим имот представлява ли способ за придобиване на вещни права и може ли чрез осъществяване на такова завземане да възникне публична държавна собственост. Поддържат, че поставените въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с решение №72/10.07.2012г. по гр.д.№425/2011г. на Първо ГО на ВКС; решение №476/09.12.2011г. по гр.д.№1608/2010г. на Първо ГО на ВКС; решение №173/23.06.2009г. по гр.д.№709/2008г. на Първо ГО на ВКС; решение №301/16.06.2010г. по гр.д.№1221/2009г. на Второ ГО на ВКС; решение №362/27.07.2009г. по гр.д.№763/2008г. на Четвърто ГО на ВКС; ТР №6/10.05.2006г.; решение №61/26.05.2014г. по гр.д.№7685/2013г. на Второ ГО на ВКС. Излагат съображения, че в противоречие с практиката на ВКС /решение №201/2016г. по гр.д.№2212/2016г. на Първо ГО на ВКС и решение №457/2011г. по гр.д.№1591/2010г. на Първо ГО на ВКС/ въззивният съд, позовавайки се на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, е приел, че в имота няма свободни от застрояване площи, като видно от тази експертиза, не целият имот е застроен и не целият имот обслужва ответника Министерство на отбраната. Поддържат също така, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса с акт за държавна собственост може ли да се осъществи държавно приемане и узаконяване на сгради. В изложението към подадената от В. Т. К., А. В. М., С. Н. К., С. И. К., Т. И. К., К. И. К.-П. и Н. И. К. касационна жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1.Приложим ли е чл.2, ал.2 ЗВСОНИ при реституцията на земеделски земи; 2.Може ли акт за държавна собственост да узакони постройка така, че да е налице предпоставка по т.1 от ТР №1/17.05.1995г. и т.1 от ТР №6/10.05.2006г., а именно имотът вече да не съществува до размерите, в които е отчужден; 3.Има ли актът за държавна собственост функция да определя дали собствеността на държавата е публична или частна или това може да стане само чрез придобиването му при осъществяване на съответен придобивен способ или може ли имот да стане публична държавна собственост без да е станал собственост на държавата по предвиден в закона придобивен способ; когато не се установи, че се е осъществил правен способ за придобиване на собственост от държавата, длъжен ли е съдът да се съобрази с акта за държавна собственост; има ли обвързващо за съда действие отбелязваният в акта за държавна собственост способ, когато той по естеството си не може да прехвърли права в патримониума на държавата, т.е. не е правопрехвърлителен способ; 4.Окупацията /завземането представляват ли способ за придобиване на вещни права и може ли да възникне публична държавна собственост чрез осъществяването им; 5.Има ли актът за държавна собственост правопораждащо действие; 6.Подлежал ли е имотът на реституция; 7.Присъща ли е на акта за държавна собственост функция по узаконяване на незаконни строежи; 8.Законен ли е строеж, за който има издаден акт за държавна собственост, но не и надлежни строителни книжа – разрешение за строеж, проект, акт за приемане на конструкцията и за достигната степен „груб строеж“; 9.Представляват ли строежи без строителни книжа пречка за възстановяване на собствеността по смисъла на т.1 от ТР №1/17.05.1995г и т.1 от ТР №6/10.05.2006г.; 10.Когато върху мота има строежи без надлежни строителни книжа, той съществува ли до размерите, в които е бил отчужден; 11.В настоящия случай процесният имот съществува ли до размерите, в които е бил отчужден; 12.Когато свободен терен не затруднява или осуетява функционирането на обекта по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, има ли пречка за реституирането му; 13.Счита ли се застроен и обхванат от мероприятието теренът, намиращ се извън необходимото за нормалното му функциониране пространство; 14.Когато върху части от земеделска земя е реализирано мероприятие, това представлява ли пречка за реституиране на имота и уважаване на предявен ревандикационен иск върху останалата част от имота; 15.Бил ли е процесният имот публична държавна собственост към датата на влизане на ЗВСОНИ в сила – 25.02.1992г.; Поддържат също така, че съставът на САС е излезнал от дължимата от него преценка, тъй като с исковата молба в процеса не са въведени никакви права по реституция, а напротив се посочва, че ПК-М. е отказала реституирането на имота, както и че след като са разбрали, че имотът никога не е бил отчуждаван по надлежен начин, ищците са установили, че няма нужда от реституция и са предявили пред съда ревандикационен иск с твърдението, че са собственици на имота в качеството си на наследници на К. С. Т.. Считат, че по този начин съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, прогласен в чл.6 ГПК, във връзка с което поставят следните въпроси: -нарушил ли е въззивният съд принципа на диспозитивното начало, като е разгледал хипотезата дали процесният имот е поделжал на реституция; -следва ли съдът да разгледа възражения и основания на иска, които не са били въведени с исковата молба в процеса. Поддържат, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №72/10.07.2012г. по гр.д.№425/2011г. на Първо ГО на ВКС; решение №476/09.12.2011г. по гр.д.№1608/2010г. на Първо ГО на ВКС; решение №173/23.06.2009г. по гр.д.№709/2008г. на Първо ГО на ВКС; решение №301/16.06.2010г. по гр.д.№1221/2009г. на Второ ГО на ВКС; решение №362/27.07.2009г. по гр.д.№763/2008г. на Четвърто ГО на ВКС; решение №100/05.07.2018г. по гр.д.№1687/2018г. на Първо ГО на ВКС; решение №1238/30.12.2008г. по гр.д.№5123/2007г. на първо ГО на ВКС; ТР №6/10.05.2006г. на ОСГК на ВКС; решение №201/08.11.2016г. на ВКС по гр.д.№2212/2016г. на Първо ГО на ВКС; решение №75/16.07.2015г. по гр.д.№6599/2014г. на Първо ГО на ВКС; решение №65/18.04.2013г. по гр.д.№769/2012г. на Първо ГО на ВКС; решение №457/09.12.2011г. по гр.д.№1591/2010г. на първо ГО на ВКС; решение №61/26.05.2014г. по гр.д.№7685/2013г. на Второ ГО на ВКС; решение №19/30.05.2011г. по гр.д.№262/2010г. на Второ ГО на ВКС. По въпросите за доказателствената сила и значение на акта за държавна собственост касаторите се позовават и на решение №391/18.10.2012г. по гр.д.№1139/2011г. на Първо ГО на ВКС и решение №61/26.05.2014г. по гр.д.№7685/2013г. на Второ ГО на ВКС, като поддържат, че по въпроса дали с акт за държавна собственост може да се узакони строеж и по въпроса дали завладяването и окупацията могат да бъдат разглеждани като придобивни способи е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В писмени отговори и по двете касационни жалби, подадени в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът Министерство на отбраната, чрез процесуалния си представител държавен експерт-юрист М.Я., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговорите съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: По реда на чл.108 ЗС е предявен иск за предаване владението на недвижим имот, като предявилите иска лица твърдят, че притежават правото на собственост в качеството си на наследници на К. С. Т., който се легитимира като собственик на имота с нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, съставен по реда на обстоятелствената проверка № ..., том ..., peг. №..., дело № .../1938г. на 11 нотариус при Софийски областен съд. Поддържат, че с Царски Указ № 1/ 09.01.1941 година и с Царски Указ № 9 /13.03.1943 година, издадени на основание Закона за отчуждаване на недвижимите имоти за държавна и обществена полза, е обявена обществената нужда за извършване на отчуждаване на процесния имот, но отчуждаване не било извършено, тъй като не било нито определено, нито изплатено обезщетение. Поддържат също така, че през 1952 година при действието на ЗПИНМ и ППЗПИНМ Министерство на комуналното стопанство и благоустройството е издало Заповед № 427/20.03.1952г., с която на основание чл. 29 т.2 от Правилника за плановото изграждане на населените места е утвърден регулационния план за терена в м. „К.“, където се намирал процесния имот - за нуждите на Министерство на народната отбрана. Твърдят, че при издаване на заповедта била нарушена разпоредбата на чл. 29 т.2 ЗПИНМ (ДВ бр. 227 от 01.10.1949 г.) и по тази причина не било налице влязло в сила (т.е. валидно) решение за отчуждаване на имота, тъй като не било налице основание по смисъла на чл. 22 от ППЗПИНМ – „неотложна нужда от отчуждаване“. Поддържат, че за процесния имот наследодателят им не е получил обезщетение. Твърдят, че от 1952г. ответникът е отнел от техния наследодател без правно основание процесния имот и фактически го е завзел, като оттогава насетне го ползва без правно основание. Въз основа на заключенията на повторната съдебно-техническа експертиза /основно и допълнително/ въззивният съд от фактическа страна е приел за установено, че процесният недвижим имот първоначално е отразен в кадастралния план на [населено място] от 1939г., като по актуални данни бившият имот пл. № ....... попада в кадастрален лист № .... Прието е, че първата регулация за района, в която попада бившият имот, е извършена със заповед № 427/20.03.1952г., като в следващия по време регулационен план, който е утвърден със заповед № 280/02.10.1967г., бившият имот попада в парцел ....- Министерство на народната отбрана, Държавно военно издателство, Общоармейска рационална база, по който план нивите са заличени, но на терена са отбелязани бъдещи постройки. Взето е предвид, че действащият регулационен план е за Н.-Изток-К., който е утвърден със заповед № РД-50-09-373/08.12.1988г., както и че в район „М.“ при Столична община не са открити данни относно заплатено обезщетение за отчуждения имот - бивша нива - поземлен имот № .......... Посочено е, че заповед №...../20.03.1952г. на МКСБ е за утвърждаване на нов регулационен план на терена в местността „К.” при 4 км. - за нуждите на Министерство на народната отбрана, като тази заповед е предоставена на вещото лице от отдел „Териториален кадастър“ към дирекция „Териториално планиране“ при НАГ, ведно с протокол №11/26.04.1951г. към нея Приложение №5-към СТЕ и Приложение №6. Взето е предвид обстоятелството, че за първи път процесният имот е отреден за нуждите на МНО с плана от 1943г., като с Указ №9/1943г. част от процесния имот е бил посочен като отреден за нуждите на МНО - Приложение №9 към СТЕ-частта е повдигната с жълт цвят. Прието е, че процесният имот под №..... е посочен в регулачна преписка №213/1952г., където съгласно утвърден план към заповед № 427/20.III.1952г. е описано, че се отчуждава за нуждите на МНО, както и че Указ №21/1937г. и Указ №1/1941г. не се отнасят към процесния имот. Посочено е, че според вещото лице при извършена от него проверка в дирекция „Държавен военно-исторически архив“, [населено място] се установява, че Указа, който се отнася до отчуждаване на имоти в местност „К.“ е Указ № 1 от 09.01.1942 година (Приложение №11- 2 листа) и след преглед на план (Приложение №8) към Царски указ №9/13.03.1943г. (Приложение №9) и к.л.15 от кадастрален план 1939г. с разписен лист към него вещото лице е установило, че имот с №.... (съгласно Царски указ №9/13.03.1943г. и приложения към него план) на К. Т. при съседи: път, Н. Г. Ц., М. Г., Й. С., наследници на М. Т., Д. Б. и В... (не с е чете) Б., е идентичен с имот №..... (съгласно к.л.15 от кадастрален план 1939г. с разписен лист) на К. Т. (с № по разписен лист ....) при съседи както следва: път, Н. Г. (с № по разписен лист ....), М. Г. (с № по разписен лист .....), Й. С. (с № по разписен лист ...), наследници на М. Т. (с № по разписен лист ....), Д. Б. (с № по разписен лист ....) и Б. (с № по разписен лист ....). Според експертното заключение е прието, че имотът понастоящем е застроен, но резултатите от извършената проверка в СО-Район „М.” не установяват наличие на строителни книжа на сградите в него. Прието е, че характеристиката и статута на площите от процесния имот, попадащи във войскови район, за който са издадени АПДС №... и АПДС №..., са описани в класифицирани регистри и инвентаризационни форми, като се установява наличие на документи с ниво на класификация гриф „поверително”, според които хронологията на застрояване на сградите е в периода от 1968г. до 1990г. Взето е предвид, че характеристиката на сградите е стоманобетонни конструкции с различна етажност - складове, стопански сгради и производствени помещения, които се използват от действащи формирования на Българската армия, както и че сградите съгласно схема Приложение № 10 са част от инфраструктурата на отбраната по смисъла на чл. 316 ЗОВС и представляват недвижими имоти, обекти и съоръжения, предназначени за разполагане на военните формирования; недвижими имоти, предназначени за изпълнение на специфични функции и задачи по отбраната на страната; недвижими имоти за логистично осигуряване на въоръжените сили; обекти и съоръжения за нуждите на комуникационно-информационното осигуряване на отбраната. Посочено е, че според експертното заключение наличието на съществуващите надземна и подземна (специални мрежи, кабелни трасета, ВиК, топлопроводи, ел.мрежа и други ) инфраструктури не позволява определянето на прилежащата площ, като имайки предвид, че процесният имот е на терен със специално предназначение и с оглед извършеното застрояване (подземно и наземно), според вещото лице в имота няма свободни от застрояване площи. Посочено е, че съгласно заключението, процесният имот попада в квартали ..., ...., .... и .... район „М.“ отбелязани с червена арабска цифра в червен кръг. /Приложение №12/, като част от процесния имот попада в границите на квартал ... - като специален терен отреден за нуждите на Министерство на отбраната за административни и стопански сгради, гаражи на МО - отбелязан в светло розово в /Приложение №13/, част от процесния имот попада в границите на квартал...-и съгласно нов УПИ ... - ...,...,...,...,...,... е отреден за административни, културно-битови и спортни нужди съгласно решение № 469 на Столичния общински съвет от 19.07.2013г. /Приложение №12 и Приложение №14/, част от процесния имот попада в границите на квартал ...-и съгласно нов УПИ ...- ...,...,...,...,..., ..., ..., ..., ..., ... и е отреден за научно технологичен парк София съгласно решение № 469 на Столичния общински съвет от 19.07.2013г. /Приложение №14 и Приложение № 12/, част от процесния имот попада в границите на квартал 12-и съгласно отреждане на УПИ ...- ... за жилища, офиси и магазини и УПИ ....- ... за жилища, офиси и магазини съгласно заповед № РД-09-50-1594/18.12.2008г. на главен архитект на Столична община /Приложение №12/. Взето е предвид също така, че в подкрепа на твърдението на ищците, че не са били обезщетени е представено и прието като доказателство – писмо на СО-М. № ОС-94-00-39 от 20.04.2004г., както и че страните не спорят, че ответникът упражнява фактическа власт върху процесния имот само в границите на кв.4. Взето е предвид също така, че ответникът по предявения иск се легитимира като ползвател на имота, посредством по- нови АПДС № .../26.11.1999г. и АПДС №.../13.12.1999г., основавайки се на правното действие на Указ № 1/09.01.1942 г. на държавния глава на Царство България и на Указ № 9/13.03.1943г. на държавния глава на Царство България, които са издадени за обнародване на Закон за отстъпване на Българската народна банка и на Министерството на войната на място от пет хиляди квадратни метра за казарма и за отчуждаване на недвижими имоти на основание чл.2, параграф 1 от Закона за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена полза (ЗОНИДОП) – отм., както и на правното действие на Заповед № 427/20.03.1952г., като с посочените два указа е постановено да се отчуждят за нуждите на войската – за района на 4-ти дивизионен артилерийски полк, съответно за разширението му, частни недвижими имоти в местността „К.“-София, според приложен план и списък и е постановено е да се постанови и спешност на завладяването. Изпълнението на указа е възложено на министъра на войната. Посочено е, че активната легитимация по предявения ревандикационен иск се определя от въведеното от ищците основание за пораждане правото им на собственост, като в случая ищците основават претендираното от тях право на собственост на наследствено правоприемство от общия им наследодател К. С. Т., който от своя страна се легитимира като собственик с нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит чрез обстоятелствена проверка № ..., том ..., peг. №..., дело № .../1938г. на II нотариус при Софийски областен съд, представляващ поземлен имот № ... от 18400 дка, находящ се в [населено място], м. „К.“ обозначен в кадастрален лист № ..., по кадастралния план от 1939 година, както и че предявилите иска лица отричат да е настъпвал отчуждителен ефект за този имот както при действието на ЗОНИДОП/отм./, така и при действието на ЗПИНМ /отм./. По отношение на посочените в актовете за публична държавна собственост царски укази, издадени при действието на Закона за отчуждение на недвижимите имущества за държавна и обществена полза, обн.ДВ.бр.18 от 23.02.1885г., е прието, че съдържат общи правила на отчуждаването на недвижимите имоти от държавата, както и специални норми, които се прилагат при спешност на завладяването и при военни работи, като съгласно чл.54 ЗОНИДОП/отм./ когато има спешност на завладяването, тя се прогласява специално с княжески указ. Прието е, че в цитираните укази е обявена обществена полза от отчуждаването и спешност на завладяването на частни имоти за войската, като последното изрично е вписано в текста на самите укази, но няма данни да е издадена заповед по чл.2, ал.2, т.3 от закона, нито да е издаден и административен акт за полюбовно съгласие, т.е. няма данни за издаване на акта, от който по закон настъпва отчуждителния ефект. Взето е предвид също така, че до 1948г. липсват и данни за фактическо завземане на имота, с оглед на което е прието, че не може да се приеме, че имотът е бил отчужден по реда на ЗОНИДОП/отм./. Прието е, че валидността на заповед №427 от 1952г., цитирана в АПДС, не следва да се обсъжда, тъй като тази заповед не е послужила като основание за отчуждаването на процесния имот, като по същата причина не следва да бъдат обсъждани и останалите представени по делото заповеди, които са с идентични номера и години, но издадени на различни дати. Прието е също така, че по делото липсват доказателства процесният имот да е бил отчужден по реда на ЗПИНМ/отм./. С оглед съдържащите се в исковата молба твърдения, че от 1952г. процесният имот е бил отнет от наследодателя на ищците без правно основание и фактически е бил завзет от ответника чрез негово поделение, въззивният съд е приел, че считано от 1952г. имотът е завзет от държавата в лицето на Министерство на отбраната чрез негово поделение. Прието е, че законодателят, възприемайки подобни на описаните по-горе действия като отнемане без законово основание, предвижда в чл.2, ал.2 ЗВСОНИ възможност за възстановяване на правото на собственост в полза на лицата, от които имуществата са били отнети в периода от 09.09.1944г. до 1989г., като именно подобни действия от страна на изпълнителната власт, лишаващи собственика от възможността да осъществява каквато и да било фактическа власт върху имота си, да го ползва и управлява и които могат да се характеризират като съдържащи елемент на принуда, представляват именно отнемане без правно основание на имущества /движими и недвижими/ и в този смисъл разпоредбата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ следва да бъде прилагана спрямо всички, включително и спрямо Министерство на отбраната. Изложени са съображения, че макар фактическото отнемане без провеждане на отчуждително производство по принцип да няма за последица отнемане на собствеността, въведеното с §1, ал.2 ПЗР на ЗОСОИ /ДВ.бр.107/18.11.1997г./ ново реституционно основание има за цел както заличаването на вече изтеклата придобивна давност по отношение на отнетите без законно основание имоти /включително в полза на държавата/, така и отчитането на настъпилите фактически и правни промени в отнетите имоти, които възпрепятстват настъпването на реституционния ефект, обвързвайки наличието на такива промени с възможността лицата, от които имотите са били отнети, да получат съответно обезщетение по реда на ЗОСОИ. В този смисъл за неоснователно е прието възражението на предявилите иска лица, че по отношение на настоящия казус не следва да се прилагат реституционните закони. Посочено е, че конкретните обстоятелства, при които имуществото е отнето, нямат значение за осъществяване на първия реституционен способ, предвид в чл. 2, ал.2 от ЗВСОНИ. Наведените от предявилите иска лица доводи за начина, по който са придобили правото на собственост върху имота, а именно по наследство, както и доводите им за липса на надлежно отчуждаване на имота от техния наследодател по предвидения в закона ред са обсъдени от въззивния съд, поради което следва да се приеме, че предявеният иск е разгледан именно на заявеното с исковата молба основание и не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по въпросите нарушил ли е въззивният съд принципа на диспозитивното начало, като е разгледал хипотезата дали процесният имот е поделжал на реституция и следва ли съдът да разгледа възражения и основания на иска, които не са били въведени с исковата молба в процеса. Въззивният съд е извършил преценка дали процесният имот подлежи на реституция с оглед наведените от ответника по предявения иск доводи, които също се включват в спорния предмет. Още повече, че съгласно трайно установената и непротиворечива практика на съдилищата по приложението на чл.108 ЗС съдът е длъжен да извърши анализ на всички събрани доказателства, въз основа на който да прецени дали предявилите иска лица се легитимират като собственици на имота към момента на приключване на устните състезания, като в случая следва да се има предвид и обстоятелството, че по реда на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ правото на собственост се възстановява по силата на самия закон и при позоваване на наследствено правоприемство от лицето, от което имотът е бил отнет, каквито доводи се съдържат в исковата молба, съдът е бил длъжен да извърши тази преценка. В тази насока в обжалваното решение са изложени съображения, че възстановяването на собствеността по реда на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ на имоти, отнети от техните собственици без законово основание или отчуждени не по установения законов ред, става по силата на закона, ако към момента на влизане в сила на това изменение на закона /22.11.1997 г./ са били налице предпоставките на ал.3 на чл.2 ЗВСВОНИ за това възстановяване, тоест и при реституцията по чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ следва да са налице предпоставките, визирани в чл. 2, ал. 3 от закона, в какъвто смисъл е т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т.гр. д. № 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. Прието е, че една от тези предпоставки е отнетият имот да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, като една от хипотезите, при които следва да се приеме, че подлежащ на реституция имот не съществува до размерите, в които е бил отчужден е когато след отчуждаването му и след отнемането му без основание и преди влизане в сила на ЗВСВОНИ, а за имотите, които са включени в обхвата на реституцията с изменението на ЗВСВОНИ, публ. в ДВ бр. 107 от 18.11.1997 г.- преди 22.11.1997 г., имотът е бил застроен със законна сграда, като преценката дали имотът съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, следва да се извършва с оглед всеки конкретен случай. Посочено е, че в чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ е посочена друга такава хипотеза - когато към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ, а за имотите, които са включени в обхвата на реституцията с изменението на ЗВСВОНИ, публ. в ДВ бр. 107 от 18.11.1997 г.- към 22.11.1997 г., имотът е бил публична държавна или общинска собственост, в който случай неговото предназначение е дотолкова съществено променено, че законодателят е извел тази промяна като пречка за реституцията. В настоящия случай с оглед обстоятелството, че в процесния имот в периода 1968-1990г. са построени сгради - стоманобетонни конструкции с различна етажност - складове, стопански сгради и производствени помещения, които се използват от действащи формирования на Българската армия; че сградите съгласно схема Приложение № 10 са част от инфраструктурата на отбраната по см. на чл. 316 ЗОВС, като същите представляват недвижими имоти, обекти и съоръжения, предназначени за разполагане на военните формирования; обекти и съоръжения, предназначени за изпълнение на специфични функции и задачи по отбраната на страната; недвижими имоти за логистично осигуряване на въоръжените сили; обекти и съоръжения за нуждите на комуникационно-информационното осигуряване на отбраната; че извършеното застрояване – надземно и подземно – специални мрежи, кабелни трасета, ВиК, топлопроводи, ел.мрежи и други, инфраструктурата не позволява да се определи прилежаща площ, както и че в имота няма свободни от застрояване площи, въззивният съд е приел, че отчужденият имот е застроен, построеното съставлява единно мероприятие, което не може да се разглежда отделно. Действително по делото е установено, че частите от имота, попадащи в кв...., ... и ...., не са изяло застроени, но доколкото между страните не съществува спор, че МНО упражнява фактическа власт само върху онези части от имота, които се намират в кв...., то следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, свързани с свободна от застрояване част от имота. Взето е предвид обстоятелството, че при извършените от вещите лица проверки не са им били предоставени строителни книжа относно построените сгради, като при извършената проверка в Министерство на отбраната експертът установява наличие на документи с ниво на класификация гриф „поверително”. Независимо от липсата на такива строителни книжа въззивният съд е приел, че изграденото в процесния имот представлява законен строеж и същият е изключен от реституцията по чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ, във вр. с чл. 2, ал.6 ЗОСОИ, тъй като през 1999г. за строежите са съставени актове за държавна собственост, които представляват държавно приемане на строежа и презюмират законност на сградата, построена след отчуждаването на имота. Прието е следователно, че имотът вече не съществува до размерите, в които е отчужден по смисъла на чл.2, ал.3 ЗВСОНИ и наследниците на собственика на отчуждения имот нямат право на възстановяване на собствеността. Прието е също така, че имотът не подлежи на реституция и по причина, че към момента на влизане на ЗВСОНИ в сила на 25.02.1992г. е бил в режим на публична държавна собственост. До този извод въззивният съд е достигнал, съобразявайки установените от приетите и неоспорени писмени доказателства и от заключението на повторната СТЕ обстоятелства, че имотът е бил отреден за нуждите на МНО още през 1943г., бил е отреждан за нуждите на МНО по всички регулационни планове след 1943г., в приложените АПДС е отразено, че е предоставен за стопанисване и управление на МНО и тази констатация не е опровергана. Взето е предвид, че Министерството на отбраната е натоварено с изпълнение на дейностите по отбраната, която е част от националната сигурност и представлява система от дейности по укрепване на сигурността, както и че с оглед вида и предназначението на построените в имота обекти осъществяваните в тях дейности са с общонационално значение. Изложени са също съображения, че с оглед действащото в Република България законодателство такива обекти се възприемат като имащи значение за обслужване интересите на цялото общество, с оглед на което са изключени по силата на изричната норма на чл.7, ал.4 от Закона за държавната собственост от предметния обхват на реституционните закони, в който смисъл и в т.9 от Решение №4 от 11.03.1998г. на Конституционния съд на Република България по к.д.№16/1997г. е прието, че реституцията преструктурира собствеността – държавна и общинска, в собственост на физически и юридически лица, но само в рамките на обхвата на частната собственост, но не засяга публичната държавна и общинска собственост, защото публичната собственост обслужва определени конституционни интереси и е защитена от Конституцията. Крайният извод на въззивния съд, че имотът не подлежи на реституция и по причина, че към момента на влизане на ЗВСОНИ в сила на 25.02.1992г. е бил в режим на публична държавна собственост, съответства на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която със ЗИДЗДС /ДВ.бр.17/2009г./ е създадена нова алинея 4 на чл.7 ЗДС, която гласи, че собствеността върху имоти, публична държавна собственост, не подлежи на възстановяване. Този текст е израз на засилената защита на публичната държавна собственост. Въпреки че е приет едва през 2009г. текстът не е нов по своето съдържание. Той е израз на по-общата забрана за възстановяване на собствеността върху имоти, които са застроени или върху които са проведени мероприятия на държавата по смисъла на чл.10б,ал.1 ЗСПЗЗ вр. §1в,ал.1 и ал.2 ППЗСПЗЗ, както и на забраната да се възстановява реално по реда на ЗВСОНИ собствеността върху имоти, които след 25.02.1992г. са превърнати в публична държавна собственост на държавата със закон или с решение на МС-чл.2,ал.1 и ал.7 ЗОСОИ. Когато съдът е сезиран с иск, по който физически лица предявяват претенции за собственост върху имот, публична държавна собственост, следва да се отчетат посочените по-горе разпоредби като се вземе предвид и това, че нормите имат тълкувателен характер и се прилагат от влизане в сила на законите за възстановяване на собствеността. Характеристиката на имота като публична държавна собственост възпрепятства възстановяването на собствеността и съответно-уважаването на предявения иск за собственост / решение №168/30.03.2011г. по гр.д.№392/2010г. на І ГО на ВКС/. Съответстващ на практиката на ВКС е и изводът на въззивния съд по въпроса кои имоти представляват публична държавна собственост. Трайно и последователно ВКС приема, че публичната собственост на държавата включва посочените в чл.18, ал.1 от основния закон обекти на изключителната държавна собственост, както и обектите, които имат качеството на публична собственост по силата на закон, с оглед на техния вид и предназначение, което най-общо следва да е насочено към задоволяване на обществени интереси, чието удовлетворяване на може да се постигне от собствеността на гражданите и юридическите лица. Освен това, публичната собственост е свързана с притежаваните от държавата властнически правомощия, чието упражняване предполага осигуряване на необходимите за това материални условия, и именно поради това законът изрично регламентира неотчуждаемостта и забраната за оригинерно придобиване от трети лица на обектите на тази собственост /чл.7 ЗДС/. Според изричната разпоредба на чл.2, ал.2, т.4 ЗДС публична държавна собственост са имотите, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им, като обезпечаването на функциите на дадено учреждение включва не само и единствено сграден фонд, в който непосредствено се осъществяват служебните задължения, но и изобщо осигуряване на всички дейности в широк смисъл, произтичащи от функционалната компетентност на съответното ведомство /решение №61/26.05.2014г. по гр.д.№7685/2013г., І ГО на ВКС/. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че в настоящия случай е налице незаконно отнемане по смисъла на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, поради което съдът е длъжен да извърши преценка налице ли са предпоставките за възстановяване на правото на собственост по смисъла на този закон. Трайно установена е съдебната практика, че подобни действия от страна на изпълнителната власт, лишаващи собственика от възможността да осъществява каквато и да било фактическа власт върху имота си, да го ползва и управлява и които могат да се характеризират като съдържащи елемент на принуда, представляват именно отнемане без правно основание на имущества /движими и недвижими/ и в този смисъл разпоредбата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ следва да бъде прилагана спрямо всички. В този смисъл постановените по реда на чл.290 ГПК решение №319/12.03.2014г. по гр.д.№5343/2013г. по описа на І ГО на ВКС, решение №480/11.12.2012г. по гр.д.№536/2012г. по описа на І ГО на ВКС, решение №880/02.02.2011г. по гр.д.№1024/2009г. по описа на І ГО на ВКС, решение №900/05.01.2011г. по гр.д.№254/2010г. по описа на І ГО на ВКС, както и решение №218/17.08.2010г. по гр.д.№525/2009г. по описа на І ГО на ВКС, в което е прието, че законодателят придава правно действие на фактическото завземане на имота и го приравнява по последици на отнемане на собствеността по предвидения в закона ред. Това тълкуване се налага с оглед необходимостта да бъдат взети предвид промените в отнетите имоти, които са настъпили след отнемането с оглед допустимостта на тяхното реституиране, в който смисъл и разясненията, дадени в т.1 на ТР №6/2005г. от 10.05.2006г. по тълк.д.№6/2005г. на ОСГК на ВКС. Макар фактическото отнемане без провеждане на отчуждително производство по принцип да няма за последица отнемане на собствеността, въведеното с §1, ал.2 ПЗР на ЗОСОИ /ДВ.бр.107/18.11.1997г./ ново реституционно основание има за цел както заличаването на вече изтеклата придобивна давност по отношение на отнетите без законно основание имоти / включително в полза на държавата/, така и отчитането на настъпилите фактически и правни промени в отнетите имоти, които възпрепятстват настъпването на реституционния ефект, обвързвайки наличието на такива промени с възможността лицата, от които имотите са били отнети, да получат съответно обезщетение по реда на ЗОСОИ. Ако подобно реституционно основание не съществуваше, позоваването на държавата на изтекла в нейна полза придобивна давност би следвало да се приеме за основателно и би лишило лицето, от което имотът е отнет, от възможността да получи надлежно обезщетение при наличието на фактически или правни промени в имота /решение №25/27.02.2015г. по гр.д.№5326/2014г. на Първо ГО на ВКС/. Реституцията не засяга публичната държавна и общинска собственост, защото публичната собственост обслужва определени конституционни интереси и е защитена от Конституцията. В същия смисъл е и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №184/03.08.2012г. по гр.д.№1319/2010г. на тричленен състав на І ГО на ВКС. Съответстващ на практиката на ВКС е и изводът на въззивния съд за начина, по който може да се установи предоставянето на имота на определено държавно учреждение. В решение № 432 от 18.03.2013г. по гр.д. № 90/2012г. на І г.о. и решение № 147 от 19.07.2010г. по гр.д. № 7/2009г. на І г.о. се приема, че предоставянето на държавно имущество за стопанисване и управление може да се установява с всички допустими доказателства, от които пряко или косвено може да се направят изводи за неговото осъществяване. В същия смисъл и решение №36/27.05.2016г. по гр.д.№4751/2015г., Второ ГО на ВКС. Действително в практиката си ВКС приема, че удостоверяването в акта за държавна собственост няма обвързваща доказателствена сила за публичния характер на собствеността и актовете за държавна собственост като официални документи имат само декларативно действие за собствеността на държавата, но не се ползват с конститутивен ефект. Приема се обаче, че актът за държавна собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти /включително фактът, че държавният имот е предоставен на ведомство за изпълнение на функциите му/, а за собствеността на държавата и нейният публичен характер следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за държавна, респ. за публична държавна собственост, до доказване на противното, като държавата не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за държавна и конкретно за публична държавна собственост. Съдът обаче не е обвързан да приеме, че държавата е собственик на актувания имот, както и че същият представлява публична държавна собственост, а формира този правен извод по вътрешно убеждение, с оглед на всички доказателства по делото и разпоредбите на закона / решение №61/26.05.2014г. по гр.д.№7685/2013г., ІІ ГО на ВКС/. Именно такава преценка е извършена и в настоящия случай в обжалваното решение. Действително изводът на въззивния съд, че съставените през 1999г. през 1999г. актове за държавна собственост представляват държавно приемане на строежа и презюмират законност на сградата, построена след отчуждаването на имота не съответства на трайно установената практика на ВКС за начина, по който следва да бъдат установени тези обстоятелства, но в настоящия случай, след като по категоричен начин е установено, че заетата от Министерство на отбраната част от имота представлява публична държавна собственост, обстоятелството дали строежите са законни е ирелевантно, тъй като обстоятелството, че имотът представлява публична държавна собственост представлява самостоятелна пречка за възстановяване на собствеността. По отношение на застрояването на частта от имота, попадаща в кв.2 и кв.12 действително не е установена законност на застрояването, нито е установено кога е извършено строителството, като няма данни тези части да представляват публична държавна или общинска собственост, но доколкото по делото не съществува спор, че тези части от имота не се владеят от Министерство на отбраната, по отношение на тях не може да се приеме, че са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване и поставените от касаторите въпроси за вида на имота и необходимостта от установяване на собствеността, тъй като по делото не съществува спор, че процесният имот е бил отнет от техния наследодател /факт, което изрично се твърди в исковата молба/. Според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, ако отнетият имот е бил земеделски по предназначение, необходимо е правото на собственост върху същия да бъде възстановено по реда на ЗСПЗЗ. В настоящия случай обаче още в исковата молба се съдържа твърдение, че по подадено заявление за възстановяване е постановен отказ от ПК, което се установява и от заключението на изслушаната по делото СТЕ на в.л.Б. Х. – в същото е посочено, че с протоколно решение №99/30.11.1994г. ПК-С. е отказала да се произнесе поради констатацията, че имотът е отчужден за МНО, като по делото липсват данни този отказ да е бил обжалван по съдебен ред. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение