Определение № 634 от 01.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 248/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби от ЗД „Бул Инс“ АД, чрез адв.Ал.И. и от К. А. С., В. К. С. и М. К. М., последните трима чрез адв.Ст.Ч. срещу различни части от решение №1430 от 14.04.2019г. по в.гр.д. №3186/2018г. на Апелативен съд- София. С въззивното решение с е отменя решение №1998 от 29.03.2018г., постановено по гр.д. №12098/2016г. от Софийски градски съд в частта, с която ЗД „Бул Инс“ АД е осъдено да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД на К. С., В. С. и М. М. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на М. В. С.- съпруга на първия ищец и майка на останалите ищци, настъпила на 01.02.2016г. при ПТП, ведно със законната лихва, считано от 01.02.2016г., за разликата над сумата от 120 000 /сто и двадесет хиляди/ лева до присъдените размери от 180 000 лева на първия ищец и по 150 000 лева на останалите две ищци и вместо това се отхвърлят исковете им за разликата над сумата от 120 000 лева; се отменя решението в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на ответника на основание чл.78, ал.3 ГПК, деловодни разноски в размер на 88.00 лева и вместо това се осъждат поотделно да заплатят на ответника на основание чл.78, ал.3 ГПК деловодни разноски за двете съдебни инстанции в размер на сумата 3 609.06 лева; се отменя решението в частта, с която ответникът е осъден да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл.78, ал.6 ГПК държавна такса над сумата от 14 400 лева и деловодни разноски за възнаграждения на вещи лица за разликата над 360 лева, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на Адвокатско дружество „Ч., П. и И.“ на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение над сумата от 11790 лева без ДДС до размер на сумата от 15 926.40 лв. с начислен ДДС. С въззивното решение се потвърждава решението на Софийски градски съд в частта, с която ответникът е осъден да заплати на всеки един от ищците обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 01.02.2016г., до размер на сумата 120 000 лева. Първоинстанционното решение в частта, с която исковете с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ са отхвърлени за разликата над 180 000 лева до 200 000 лв. за първия ищец и за разликата над 150 000 лева до 200 000 лева за втория и за третия ищец е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба от ЗД „Бул Инс“ АД се твърди, че въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на суми над 40 000 лева - обезщетение за всеки от ищците, ведно със законната лихва, е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Касаторът претендира да се отмени решението в обжалваната част и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени исковете за сумите от 40 000 лева до 120 000 лева. Твърди, че въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, тъй като не е обсъдил всички възражения и доводи за неоснователност на исковите претенции. Поддържа, че в нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД съдът е достигнал до неправилен извод за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице. Счита, че обезщетенията за неимуществени вреди са определени в нарушение на принципа на справедливост съгласно чл.52 ЗЗД. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по правния въпрос, обусловил изхода на спора: „Относно критериите за определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени неимуществени вреди?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/68г., решение №93/23.06.2011г., гр.д.№43/2010г., II т.о.; решение №33/ 21.03.2015г., т.д.№543/2014г., II т.о.; решение №36/08.03.2016г., т.д.№507/2015г., I т.о. Излага доводи и за очевидна неправилност на въззивното решение, свързани основно с допуснато процесуално нарушение на разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК – необсъждане на възражението за съпричиняване. Ответниците по жалбата не представят писмен отговор на касационната жалба. В касационната жалба от К. А. С., В. К. С. и М. К. М. се твърди, че решението в частта, с която е отменено първоинстанционно решение и са отхвърлени исковете за сумите над 120 000 лева до присъдените от първоинстанционния съд размери, е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, практиката на СЕС и поради необоснованост, поради което следва да се отмени и да бъде постановено ново, с което да бъде уважени исковете – на първия ищец за още 60 000 лева /до 180 000 лева/, а на останалите ищци- за сумите от по 30 000 лева /до 150 000 лева/. Считат, че въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е намалил присъдените обезщетения за неимуществени вреди без да изложи мотиви, без да анализира доказателствата в тяхната съвкупност, при пълно игнориране на заключенията на СПЕ и свидетелските показания. Поддържат, че при определяне на размера на обезщетенията е нарушен принципът на справедливост, не е отчетена практиката на съдилищата по сходни случаи и конкретните икономически условия. Претендират разноски за въззивната и касационната инстанция. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: относно задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните, да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на какви доказателства /първи въпрос/; относно критериите по чл.52 ЗЗД за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди /въпроси втори, трети, четвърти и шести, като в изложението пети въпрос липсва/; относно задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице в съвкупност с останали доказателства по делото и да изложи мотиви, обосноващи преценката за доказателствената му стойност /седми въпрос/. Твърдят, че дадените от съда разрешения са в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения, както следва: по първи въпрос – решение №15/31.01.2015г., гр.д.№4604/2014г., IV г.о., решение №212/01.02.2012г., т.д.№1106/2010г., ІІ т.о., решение №24/28.01.2010г., гр.д.№4744/2008г., ІІ г.о.; по въпроси втори, трети, четвърти и шести- ППВС №4/1968г., решение №149/02.05.2011г., гр.д.№574/2010г., ІІІ г.о., решение №121/09.07.2012г., т.д.№60/2012г., ІІ т.о., решение №83/06.07.2009г., т.д.№795/2008г., ІІ т.о, решение №1/26.03.2012г., т.д.№299/2011г., ІІ т.о, решение №214/08.01.2019г., гр.д.№3921/2017г., IV г.о.; по седми въпрос- решение №108/16.05.2011г., гр.д.№1814/2009г., IV г.о., решение №324/13.07.2011г., гр.д.№378/2009г., I г.о.- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не са посочени решения на СЕС, на които въззивното решение противоречи. Ответникът по жалбата ЗД „Бул Инс“ АД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от касаторите- ищци част. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови въззивното решение, с което частично е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковете с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумите от по 120 000 лева за всеки от ищците, и частично е отменено, като са отхвърлени претенциите за сумите над 120 000 лева, въззивният съд излага мотиви, че преките искове срещу застрахователя са доказани по основание, като размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, на което има право всеки един от ищците – първият като преживял съпруг, а останалите двама като низходящи, съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, възлиза на сумата от 120 000 лева. Съдът приема за установено, че М. С.- съпруга на първия ищец и майка на останалите две ищци е починала при процесното ПТП, като е била блъсната, докато е пресичала на пешеходна пътека съгласно параграф 6, т.54 от ДР на ЗДвП, от лек автомобил „Фолксваген Поло“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от застрахования по застраховка „Гражданска отговорност“ в ответното дружество С. К.. С оглед доказателствата по делото и влязлата в сила присъда по н.о.х.д. №562/2016г. на Окръжен съд-Кюстендил, с която водачът е признат за виновен в това, че на 01.02.2016г. при управлението на лекия автомобил е допуснал нарушение на правилата за движение, установени в чл.20, ал.1 и ал.2, както и на чл.116 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на М. С. –престъпление по чл.343а., ал.1, б. „б“ НК, въззивният съд приема, че поведението на водача на лекия автомобил осъществява деликтния състав по чл.45ЗЗД и отхвърля възражението, че е налице случайно събитие, за което водачът не носи отговорност. Намира, че доказателствата по делото обосновават извод, че пострадалият пешеходец с поведението си не е допринесъл за настъпване на вредните последици, т.е. не е налице съпричиняване. Въззивният съд счита, че размерът на пълното обезщетение за претърпените неимуществени вреди, на което има право всеки един от ищците – първият като преживял съпруг, а останалите двама като низходящи, възлиза на сумата от 120 000 лева, който е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление №4 от 23.12.1968г. на Пленум на ВС, както и с конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалия и неговото обществено положение; възрастта на ищците, които са пълнолетни с професионални занимания, които са спомогнали за оздравителния процес на стресовото разстройство; близките отношения между ищците и починалата; обществено - икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП – 01.02.2016г. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По жалбата на ЗД „Бул Инс“ АД: Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Макар и значими за спора като обуславящи неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, поставените въпроси, свързани с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД, не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените от касатора въпроси не са решени в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, както и с посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения по чл.290 ГПК. Въззивният съд е съобразил критериите по чл.52 ЗЗД, като е посочил конкретните обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, вкл. възрастта на починалия, съществувалата емоционална връзка и близост между ищците и починалото лице /съпруга на ищеца и майка на двете ищци/, негативните психологически преживявания, както и икономическите условия в страната, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователите, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД - ППВС №4/1968г. Доколко размерът на определеното обезщетение е справедлив, това е въпрос на преценка на конкретните факти и обстоятелства по делото, който е относим към правилността на обжалвания акт, подлежаща на проверка само при вече допуснат касационен контрол. Не е налице противоречие и с практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК, вкл. и с цитираните в изложението на касаторите решения на ВКС. Въпреки лаконичните мотиви съдът е съобразил както общите критерии като обществено-икономическите условия, намиращи проявление в лимитите на отговорността на застрахователя по застраховка ГО, така и специфичните, конкретните факти по делото. Следва да се има предвид, че казуалната съдебна практика по сходни дела не е отделен самостоятелен критерий при определяне на справедливия размер на обезщетението, тъй като съдът по всяко едно дело анализира приетите доказателства и извършва преценка на конкретните факти и обстоятелства, вкл. интензитета на болките и страданията на пострадалите лица, които не са идентични. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната от ответника част. Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Решаващият съдебен състав с оглед установената фактическа обстановка, вкл. фактът, че пешеходката е пресичала на разрешено от закона място, е приел за неоснователно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице. Изложените от касатора оплаквания за необоснованост на изводите на съда са относими към правилността на съдебния акт, но не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност. По жалбата на К. А. С., В. К. С. и М. К. М. срещу въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и са отхвърлени предявените искове за сумите над 120 000 лева: По отношение на материалноправните въпроси относно приложението на чл.52 ЗЗД съдът препраща към изложеното по същия въпрос, поставен от касатора- ответник. Останалите два процесуалноправни въпроси, поставени от касаторите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като са значими за решаващите изводи на въззивния съд. По отношение на първия въпрос- за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви относно фактите, които приема за установени от събраните доказателства и приложимата правна норма, вкл. да обсъди доводите и възраженията на страните, не е налице допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С цитираната в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК практика по чл.290 ГПК, както и със задължителна съдебна практика- т.2 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви като обсъди и наведените от страните доводи и възражения. В конкретния случай въззивният съд е изложил мотиви като е анализирал доказателствата, посочил е кои релевантни за спорното право факти намира за установени и е достигнал до собствени правни изводи. Оплакванията на касаторите са за необоснованост на крайните изводи в решението относно вида и интензитета на неимуществените вреди, респ. справедливия размер на обезщетението за тези вреди. Тези изводи на съда не подлежат на контрол в настоящия етап на касационното производство. По отношение на втория процесуалноправен въпрос- относно задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице в съвкупност с останали доказателства по делото и да изложи мотиви, обосноваващи преценката за доказателствената му стойност, е налице и допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С решение №108/16.05.2011г., гр.д.№1814/2009г., IV г.о. и решение №324/13.07.2011г., гр.д.№378/2009г., I г.о. съставите на ВКС приемат, че заключението на вещото лице следва да бъде обсъдено и преценено от съда наред с всички останали доказателства, като съдът не е длъжен да го възприеме, а трябва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, тъй като заключениета на съдебно-психиатричната експертиза не е обсъдено в съвкупност с останалите доказателства по делото и най-вече със събраните гласни доказателства. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение за проверка за съответствие с практиката на ВКС по въпроса – за задължението на съда да обсъди съдебната експертиза в съвкупност с останалите доказателства по делото и да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за доказателствената й стойност. По отношение на останалите въпроси не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 за допускане до касационен контрол. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационните жалбоподатели К. А. С., В. К. С. и М. К. М. следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2 400.00 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд