Определение № 3796 от 23.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3750/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Е. Б. Д., чрез адвокат А. П., срещу въззивното решение №545/08.05.2024г. постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. №2082/2023г. В жалбата са изложени доводи за недопустимост и неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения и противоречие с материалния закон, както и необоснованост. Насрещната страна Р. Ж. К. К., гражданин на Ш., чрез адвокат П. Б., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставеният въпрос за отговорността на адвокат С. е неотносим към предмета на делото и предпоставките за екзекватура. Излага,че обжалваното решение е постановено в съответствие с установената практика на ВКС и при изпълнение на задълженията на въззивната инстанция за обсъждане на всички относими и релевантни възражения, и искания на страните. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд за признаване и допускане изпълнение на решение на Окръжен съд – Баден, К. А. Ш. от 13.12.2021г. по дело № OF2019.26/SO/, с което Е. Б. Д. – К. (Е. Б. К. – Д. по решението), ЕГН [ЕГН], е задължена да заплати на Р. Ж. К. К., [дата на раждане] в Ш., изравнително плащане на съпружеско имущество в размер на 334 965 швейцарски франка. За да постанови решението, въззивният съд (чрез препращане към установената от първостепенния съд фактическа обстановка по реда на чл.272 от ГПК) приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: 1/ С решение на Окръжен съд – Баден, К. А. Ш. от 13.12.2021г. по дело № OF2019.26/SO/ Е. Б. Д. била задължена (осъдена) да заплати на Р. Ж. К. К. сумата от 334 695 швейцарски франка, представляваща изравнително плащане на съпружеско имущество. 2/ Към момента на сезиране на швейцарския съд – Окръжен съд в [населено място] (10.02.2016г.) от Е. Б. Д. – К. с иска за развод, съединен с искове за издръжка, уреждане на имуществените отношения и уравняване на пенсионни плащания, страните (съпрузи) имали обичайно местоживеене в Конфедерация Ш.. 3/ Ответникът Р. Ж. К. К. също направил искане за прекратяване на брака и уреждане на съпружеските имуществени отношения, като претендирал имуществено-правна изравнителна сума, която не засягала собствеността върху имотите в Република България. 4/ На 04.10.2017г. Е. Д. оттеглила предявения от нея иск. 5/ На 14.12.2017г. страните били уведомени за последиците от оттеглянето на първоначалния иск. 6/ С решение от 13.06.2018г. на семейния съд Б., бракът между страните бил прекратен с развод. Със същото съдът задължил Е. Д. да заплати на Р. Ж. К. К. имуществено-правна изравнителна сума от 661 500 швейцарски франка; не уважил искането за присъждане на издръжка в полза на Е. Д. и отказал подялба на пенсионните плащания поради оттегляне на иска. 7/ Решението, в частта за изравнителното плащане било обжалвано от Е. Д., като с решение от 28.02.2019г. бил отменен посоченият в т.4.1 диспозитив на решението от 13.06.2018г. и делото било върнато за разглеждане в тази част, с указания за извършване оценка на пазарната стойност на имотите в Република България (подробно посочени). 8/ С решението, чието признаване и изпълнение се претендира, била редактирана диспозитивната клауза номер 4.1 от решението на Семеен съд Б. от 13.06.2018г., като Е. Д. била осъдена да заплати на Р. Ж. К. К. имуществено-правна изравнителна сума от 334 695 швейцарски франка. Въззивният съд намерил за неоснователно искането за спиране на производството до приключване на висящия спор по предявения от Е. Д. срещу процесуалният ѝ представител иск за заплащане на обезщетение за вреди от неправилно водене на процеса пред швейцарския съд, в рамките на който e постановено решението, чието признаване се претендира. Приел, че между двете дела не е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл.229 от ГПК. С оглед на установените по делото факти, съдът направил извод, че са налице предвидените в чл.117 от КМЧП предпоставки за признаване и допускане изпълнението на решението на швейцарския съд. Намерил за неоснователни възраженията за наличие на предвидените в КМЧП пречки за признаване и допускане изпълнението на влязлото в сила решение на чуждестранния съд, по следните съображения: По отношение довода за нарушено право на защита по смисъла на чл.117, т.2 от КМЧП, въззивният съд приел, че такова ще бъде налице, когато правораздавателният орган е постановил актове по движението, администрирането или по същество на спора в отклонение на процесуалния закон, което е довело до засягане правата на страна в процеса. Отбелязал, че в правомощията на съда е да извърши проверка за наличие на надлежно учредена представителна власт на адвоката и дали същата се упражнява в рамките на предоставения на защитника обем права, но не и да санкционира неговото процесуално поведение. Приел, че в производството пред чуждестранния съд, правата на ищцата били засегнати не от порочни актове на съда, а от евентуално ненадлежно осъществена адвокатска защита. В допълнение въззивният съд отбелязал и обстоятелството, че претенциите на ищцата, предмет на гр.д.№1282/2022г. на СГС не били уважени, макар и с не влезли в сила решения. Въззивният съд приел, че различието в процесуалните правила за разглеждане на брачните искове по швейцарското и българското право, респ. наличието или липсата на преклузивни процесуални срокове, не попада в приложното поле на т.2, предл. последно на чл.117 от КМЧП. Направил извод, че при разглеждане на делото пред швейцарския съд, на ищцата била предоставена реална (фактическа) възможност да участва лично и чрез процесуални представители в производството и да защитава правата си, включително чрез инстанционен контрол на решението на първостепенния съд, в съответствие с приложимите към правния спор материални и процесуални норми. Съдът направил извод за липса на пречки за признаване и допускане изпълнение на процесното чуждестранно решение по смисъла на чл.117, т.5 от КМЧП. Приел, че сам по себе си предвиденият в швейцарското законодателство различен ред за уреждане на имуществените отношения между съпрузите след прекратяване на брака, не го прави несъвместим с този по българското право. Отбелязал, че и двете правни уредби предвиждали ред за защита и гарантиране правата на страните в производството, като след произнасянето на съда Е. Д. запазила собствеността върху придобитото по време на брака имущество (което защитавало надлежно правата ѝ) и била осъдена да плати на ищеца (за защита на неговите интереси) половината от стойността на съответните активи. Приел, че този ред не е несъвместим с българския, а напротив кореспондирал с принципните постановки на чл.28 от СК вр. чл.24, ал.1, езр.1 от СК. В допълнение отбелязал и вече приетото в решенето, че на ищцата била предоставена възможност да участва в производството пред две съдебни инстанции и да представя доказателства в подкрепа на имуществения си интерес. По изложените съображения, въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение, постановено в противоречие с разясненията дадени в ТР №1/2017г. на ОСГТК на ВКС и отказа на съда да спре производството по реда на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК. Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ако въззивният съдът не приложи императивното правило на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, когато основанието за спиране е било налице към момента на постановяване на въззивното решение, то последното е недопустимо, като постановено при наличието на абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението да следи във всяко положение на делото за валидността и допустимостта на съдебните актове, съдът следва служебно да селектира жалбата поради вероятна недопустимост на въззивния акт. При установяване наличието на посочената процесуална пречка, ВКС следва да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд, с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия, с оглед етапа на разглеждане, до който се намира обуславящото дело. Трайно установена и непротиворечива е и съдебната практика, че основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 от ГПК е налице при висящо производство по спор, който е преюдициален на този, по който производството се спира. Преюдициален е спорът, решението по който ще разреши със сила на пресъдено нещо права или факти, които са обуславящи за субективното право по спряното производство /в този смисъл е и ТР №8/2014г. на ОСГТК на ВКС и ТР №2/2019г. на ОСГТК на ВКС/. Със спирането се цели съобразяване на решението по обуславящото дело, което е от значение за правилното решаване на спора по спряното производство. Така дадените разрешения са относими и към настоящото производство и са надлежно съобразени от въззивния съд. Същият е взел предвид предметните предели на висящото пред него производство за признаване и допускане изпълнение на чуждестранно решение по реда на КМЧП, в рамките на които се извършва проверка за наличието на предвидените в чл.117 от КМЧП предпоставки и изискванията на чл.119, ал.2 от КМЧП. Съобразил и предмета на висящото производство, определено от страната като „преюдициален спор“ – предявен иск за обезщетяване на претърпените от Е. Д. вреди от неправилно осъществено процесуално представителство по делото, по което е постановено решението предмет на настоящия процес. Макар и с лаконични мотиви, сведени до извода за липса на преюдициалност, съдът е съобразил обстоятелството, че с решението по иска за вреди на ищцата срещу процесуалният представител, осъществил защитата ѝ в производството пред швейцарския съд, не се разрешава със сила на пресъдено нещо материалноправен или процесуално правен въпрос, който е предмет на настоящото дело. В този смисъл е и правилото на чл.121, ал.1 от КМЧП, според което при извършване на преценката по реда на чл.117 от КМЧП, съдът не може да навлиза в разглеждане на съществото на спора, разрешен от чуждия съд. С оглед на изложеното, не са налице основания за допускане на обжалването за проверка допустимостта на въззивното решение. Касаторът е направил искане за допускане на касационното обжалване по следните правни въпроси: Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доказателства доводи и възражения на страните. Твърди, че той е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС №1/1985 г., както и с решение № 212/01.02.2012 г. по търг.д. № 1106/2010 г. на ІІ т.о.; решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на I г.о.; решение № 68/24.04.2013 г. по търг.д. № 78/2010 г. на II т.о. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, поставеният въпрос за приложението на чл.12 и чл.235 от ГПК следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения, а именно: кои доказателства, доводи и възражения въведени във въззивното производство, представляващи част от предмета на въззивния спор, не са били разгледани от въззивния съд. В изложението на касационните основания Е. Д. е навела доводи, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е формирал мотиви по въведените пред него оплаквания, както следва: 1/ за нарушено право на защита на страната в проведеното чуждестранно производство, довело до изпуснати възможности за събиране на доказателства и въвеждане на възражения; 2/ за противоречие на предвидените по швейцарското право имуществени последици от развода с концептуалните разбирания на българското семейно право, доколкото предвидената в България последица на развода съсобственост вместо парично уравняване цели не само разрешаване на имуществените въпроси, но и подсигуряване на достойно съществуване на съпрузите след брака, като им гарантира стабилни активи; 3/ изпълнението на решението ще доведе до дисбаланс в правата между страните, съответно до неоснователно обогатяване на ищеца, предвид правилата на българския изпълнителен процес; 4/ решението, чието признаване и допускане до изпълнение се претендира, признава права на ищеца, които той не може да притежава по българското право; 5/ швейцарското право съдържа преклузии, които противоречат на българския брачен процес. Доводът за нарушено право на защита на страната в проведеното чуждестранно производство е бил въведен във въззивното производство и по него е налице произнасяне в обжалваното решение. В същото съдът е изложил мотиви, че нарушението на основни принципи свързани със защитата на страните в производството се свежда до нарушения във връзка с призоваването, осигуряването на право на участие и процесуално представителство, но не и с ненадлежно упражнени права и грешки при осъществяване на защитата на страната. Съдът приел, че ищцата Е. Д. била своевременно призована в производството пред швейцарския съд, уведомена за последиците от оттегляне на иска, на същата била предоставена възможност за участие в процеса (лично и чрез пълномощник) и за защита на правата си, включително чрез обжалване на решението на първостепенния съд. Наведените от страната възражения за противоречие на предвидените в швейцарското законодателство имуществени последици от развода с концептуалните разбирания на българското семейно право; за предвидени в швейцарското право преклузии, които противоречат на българския брачен процес, както и за последиците от изпълнението на решението свързани с неоснователното обогатяване на ответника и за признаване на права, които той не може да притежава по българското право, представляват възражения за противоречие на чуждестранното решение с материални и процесуални норми от обществен интерес по смисъла на чл.117, т.5 от КМЧП. За да е налице посочената пречка за признаване и допускане изпълнението на чуждестранно решение, е необходимо да е налице такова противоречие между решението, чието признаване се претендира и националния правопорядък, което би довело до недопустимо нарушаване на обществения и личния интерес на гражданите, както и до засягане на основни ценности в обществото. В конкретния случай, макар и с кратки мотиви, въззивният съд е изложил съображения за различния начин, по който са уредени последиците от прекратяването на брака по швейцарското и българското право, като е приел, че и в двете законодателства е предвиден ред защита на правата на съпрузите, проведена и в решението, предмет на производството. Посочил, че със същото на единия съпруг била предоставена собствеността върху придобитото по време на брака имущество, находящо се на територията на Република България, срещу задължението му да заплати на другия съпруг половината от стойността на съответните активи. Приел, че този ефект не е несъвместим с българския правен порядък, а кореспондира с принципните постановки на чл.28 от СК и чл.24, ал.1, изр.1 от СК, според които една от последиците на прекратяване на брака е трансформиране на съществувалата между съпрузите семейна имуществена общност в обикновена съсобственост (която може да бъде прекратена по всяко време). Изводът на съда, че резултатите от приложение на влязлото в сила решение не противоречат на българския обществен ред, нито признават права на ответника несъвместими с вътрешния правов ред е в съответствие и с разпоредбата на чл.45 от КМЧП. Действително, въззивният съд не се е произнесъл по довода, че изпълнението на решението ще доведе до дисбаланс в правата между страните, съответно до неоснователно обогатяване на ищеца, предвид правилата на българския изпълнителен процес, но това не би се отразило на крайния резултат по спора, доколкото съдът е разгледал и се е произнесъл за наличието на предвидените в чл.117 от КМЧП предпоставки за признаване и допускане изпълнението на чуждестранни съдебни решения, за които следи служебно (чл.120, ал.1 от КМЧП). Начинът на изпълнение на решението (доброволно или принудително) зависи от поведението на самия длъжник и не е относимо към предмета на производството. Ето защо, по този въпрос не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК Поставени са и въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като касаят множество на брой хипотетични бъдещи процеси на същото основание и биха спомогнали за цялостното изясняване на основанията по чл.117 от КМЧП; не съществува съдебна практика, която да дава модерен прочит на разпоредбата на чл.117 от КМЧП, отчитащ всички специфики на чуждестранните съдебни производства и потенциалните им противоречия с установените в България разбирания. Формулираните въпроси са: От значение ли е поведението на процесуалния представител на страната в чуждестранния процес, респ. крайния резултат на това поведение при преценката за съответствие на чуждестранното решение с изискванията на чл.117, т.2 от КМЧП. Във връзка с този въпрос страната е навела доводи, че мотивите на въззивния съд, че хипотезата на чл.117, т.2 от КМЧП е налице само, когато е налице неправомерно поведение на чуждестранния съд, са в противоречие с фундаменталните принципи на българския граждански процес и обстоятелството, че ненадлежното процесуално представителство е основание за отмяна на влязлото в сила решение по реда на чл.303 от ГПК. Трайно установена е практиката по приложение на разпоредбата на чл.117, т.2 от КМЧП относно „нарушеното право на участие“, което е свързано с непредоставена възможност на страната да се яви пред съответния съд, да участва в производството (лично или чрез процесуален представител), да упражни предоставените ѝ от процесуалния закон права и защити интересите си, включително чрез обжалване на съдебното решение. Допуснатите от пълномощника грешки, неточно упражнени права или ненадлежно осъществена защита, не представляват нарушено право на участие на страната. Последната е тази, която сама избира своя процесуален представител, на когото има доверие да осъществи представителството ѝ. В конкретния случай, въззивното решение е постановено в съответствие с дадените разрешения. Съдът изрично е посочил, че Е. Д. е била редовно призована в образуваното пред швейцарския съд производство, уведомена за последиците от оттегляне на предявените искове; на същата е била предоставена възможност за събиране на доказателства за стойността на имотите, както и за осъществен инстанционен контрол на постановеното решение. Наличието на съдебна практика по поставения въпрос, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обосновава и липса на посоченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че в този смисъл е и практиката на ВКС по приложение на чл.303, ал.1, т.5 от ГПК, според която вътрешните отношения между представител и представляван не могат да обосноват извод за нарушено право на участие и представителство в производството. Поставен е и въпросът: Попада ли в обхвата на понятието „обществен ред“ по смисъла на чл.117, т.5 от КМЧП механизмът за уреждане на имуществени отношения след развод по българското право с оглед характерните му цели и спецификите му. Наведен е довод, че изводът на съда за предметните предели на понятието обществения ред и изключването на въпросите за имуществените отношения между бившите съпрузи след развода, е несправедлив и несъответен на българския обществен ред, а размерът на определеното от чуждестранния съд обезщетение за уравняване на дяловете на страните – несправедливо. В практиката на ВКС е разяснено, че под „обществен ред“ следва да се разбират онези повелителни норми от публичен порядък, които са основополагащи, имат универсално значение, формират принципите и основите на съвременния правен и обществен ред в държавата. Норми, чието неспазване би довело до ограничаване на признати от този ред основни права и свободи на гражданите или би препятствало тяхното реализиране; би довело до нарушаване, както на обществения, така и на личния интерес на отделните граждани, до недопустимо засягане на основни ценности в обществото. За да се прецени във всеки конкретен случай дали не е нарушен "общественият ред" при допускане и признаване на съответен чуждестранен съдебен акт, следва да се изхожда от основните начала на правото, въз основа на които е уредена българската правна система, като се има предвид, че не всяко нарушение на материалния и/ или процесуален закон е свързано с нарушаване на обществения ред по смисъла на чл.117, т.5 от КМЧП. Такова ще е налице, когато с чуждестранното решение, чието признаване се претендира, е установено неравновесие в легитимните интереси на страните в производството, ограничаване на признати основни права и свободи на гражданите или ограничаване възможността за реализирането им. Въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. В същото съдът е отчел различните правни уредби на брачните искове в швейцарското и българското право, но е направил извод, че същите са насочени към уреждане на имуществените последици след развода при съблюдаване правата и интересите на всеки от съпрузите. Посочил е, че двата правопорядъка не са несъвместими, нито чуждестранното съдебно решение, предмет на производството създава неравнопоставеност и дисбланс в интересите на съпрузите, поради което не са налице основания за допускане на обжалването по този въпрос. В допълнение следва да бъде посочено, че при отговора на поставения от касатора въпрос не могат да бъдат съобразени всички специфики на чуждестранните съдебни производства и потенциалните им противоречия с установените в Република България разбирания, тъй като противоречието с обществения ред се преценява във всеки конкретен случай. Касаторът е направил искане за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като съдът не е обсъдил последиците от нарушеното право на защита за признаване на чуждестранното съдебно решение; не се е произнесъл по ключови възражения на страната, което води до очевидна необоснованост на решението; не е разгледал въпросът с преклузиите в швейцарския брачен процес, съществено различаващи се от българските; липсата на предвидена възможност и метод за плащане на приспадащата се стойност от общите недвижими имоти, както и санкционният характер, който има съдебното решение по отношение на ищцата/касатор, което е в противоречие с обществения ред. Приложил е погрешно основанията за отказ от признаване и допускане до изпълнение на процесното решение. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на обжалването и на това основание, тъй като при постановяване на решението въззивната инстанция не е приложила отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. Искането е обосновано с несъгласието на страната с крайните изводи на съда, което по естеството си представлява оплакване за неправилност и необоснованост на решението. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторът Е. Б. Д. следва да бъде осъдена да заплати на Р. Ж. К. К. сумата от 5867, 49 лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,