Определение № 223 от 11.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1367/2017 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена частна касационна жалба от ищеца Е. Д. М., чрез особения представител адв.С. Б. против определение № 756/02.03.2017 г. по ч.гр.дело № 4759/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на Е. Д. М., подадена чрез адв.Б. срещу определение от 17.09.2016 г. по гр.дело № 8308/2015 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото. Поддържаните основания за неправилност на определението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. В изложението, което е част от касационната частна жалба жалбоподателят твърди, че са налице касационните основания, посочени в чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото двете съдебни инстанции са се произнесли със съдебните си актове по материалноправни и процесуалноправни въпроси които са решени съгласно т.1 в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата в страната и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С обжалваното определение от 02.03.2017 г. по ч.гр.дело № 4759/2016 г. на Софийски апелативен съд е оставена без уважение частната жалба на Е. Д. М., чрез адв.Б. срещу определение от 17.09.2016 г. по гр.дело № 8308/2015 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото. За да постанови този резултат съдът е приел, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от Е. Д. М. срещу Министерство на правосъдието-ГДО-ГДИН-О. иск за обезщетение за неимуществени вреди. С разпореждане от 07.11.2015 г., редовно връчено на ищеца - лично на 18.11.2015 г., както и чрез особения представител адв.Б. на 21.06.2016 г. съдът е оставил исковата молба без движение с указание до ищеца да посочи дали претендира обезщетението за вреди, претърпени при и по повод изпълнение от страна на ответника на наложена на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража”, както и да конкретизира действията и бездействията на служители на ответника. Прието е за безспорно, че указанията не са изпълнени. Посочил е, че с определение от 17.09.2016 г. по гр.дело № 8308/2015 г. на Софийски градски съд, обжалвано пред Софийски апелативен съд исковата молба е върната поради неизпълнение на указанията в срок. Въззивният съд е преценил за правилен извода на Софийски градски съд, че ищецът не е отстранил констатираните нередовности на исковата молба. Прието е, че обстоятелствата, за които са дадени указания, са задължителни реквизити на исковата молба, доколкото представляват основание на иска и са необходими за определяне на правната му квалификация. Прието е също, че тяхната липса е нередовност, за отстраняването на която съдът следи служебно. Според въззивния съд указанията, дадени от първоинстанционния съд са законосъобразни и неизпълнението им води до последиците на чл.129, ал.3 от ГПК – връщане на исковата молба. Приет е за неоснователен доводът на жалбоподателя, че указанията не били изпълнени по вина на съда, който не издал и не връчил на процесуалния представител исканите преписи. Посочил е, че с разпореждане от 30.06.2016 г. същите са издадени и предоставени на разположение на назначения процесуален представител, който в молба от 28.06.2016 г. е заявил, че ще получи преписите в деловодството на съда. Прието е, че съдът няма процесуално задължение да връчва на страните преписи от представени по делото молби, освен в изрично посочените в процесуалния закон случаи – чл.7, ал.2 от ГПК, чл.131, ал.1 от ГПК, чл.247, ал.2 от ГПК, чл.248, ал.2 от ГПК, чл.263, ал.1 от ГПК и др. При тези съображения въззивният съд е формирал извод, че определението на първоистанционния съд е правилно и следва да бъде потвърдено, а частната жалба срещу него, като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението, което е част от касационната частна жалба. Съгласно т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение/определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение/определение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че поставените въпроси от жалбоподателя Е. М. не са правни. В изложението, инкорпорирано в частната жалба само са възпроизведени разпоредбите на чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК и не е формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора, и е обусловил решаващите правни изводи на съда в обжалваното определение. Следователно въпросите не са правни и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, визирани в чл.280,ал.1,т.1, т.2 и т.3-та ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение