Определение № 81 от 02.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3882/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 793/06.07.2021 г. по гр. д. № 3166/2020 г. Софийският апелативен съд е потвърдил решение № 3686/23.06.2020 г. по гр. д. № 11572/2016 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Б. експорт импорт“ Е. срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ /А./, [община] и „Национална електрическа компания“ ЕАД /“Н.“ ЕАД/ искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане солидарно на сумата 200 000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, произтичащи от възникването на юридическо задължение за ищеца, да заплати неустойка по т. 12 от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 28.09.2010 г., поради извършените строително-монтажни работи за обект „Входна артерия на [населено място]“, в непосредствена близост до поземлен имот с идентификатор № ....., област С., [община], [населено място], с площ 4 253 кв. м., стар номер ....., квартал 92, парцел VII, представляващ „производствена сграда - цех „Горица“.

По делото е установено, че с разрешение за строеж № 15/18.03.2010 г. компетентният административен орган е разрешил осъществяването на строеж „Входна артерия на [населено място] - път III-197” с подобект в участъка от км. 89+970 до км. 90+800 и с възложители: А., [община] и „Н.” ЕАД. Този строеж е извършен в непосредствена близост до имота на ищеца „Б. експорт импорт” Е., който вече се е бил задължил по сключен предварителен договор за покупко-продажба с трето неучастващо в процеса лице - „Д. инвест” Е., да прехвърли правото на собственост върху притежавания от него урегулиран поземлен имот. В чл. 12 от предварителния договор страните уговорили акцесорно задължение за обещателя - да заплати на купувача неустойка в размер на 200 000 лв. за причинени имуществени вреди при неизпълнение на своето договорно задължение да прехвърли правото на собственост върху обекта на предварителния договор в състояние, годно да бъде използван съобразно предназначението му - складова база. При извършването на строителните работи е започнало изграждане на бетонова подпорна стена от северната страна на процесния имот с дължина 73 м. и с височина от 150 до 180 см. в отделни участъци. Тъй като по този начин се възпрепятствал транспортният достъп до складовата база, купувачът упражнил потестативно право за разваляне на предварителния договор, като поискал заплащане на уговорената между страните по предварителния договор компенсаторна неустойка (имотът е неизползваем по предназначение поради изградена подпорна стена, която препятства транспортния достъп до имота).

Първоинстанционният съд е достигнал до фактическия извод, че тази пречка е била само временна, тъй като съгласно приетото неоспорено от страните заключение на техническа експертиза впоследствие транспортният достъп е бил възстановен. Според първоинстанционния съд не само това обстоятелство прекъсва пряката причинно-следствена връзка /в случая тя е двойно опосредена/ между противоправното деяние на служители на ответниците и настъпване на твърдения вредоносен резултат, но и фактът, че ищецът е сключил предварителен договор за продажба на своя имот при наличие на вече отдавна издадено разрешение за строеж, което предвижда извършване на мащабни инфраструктурни строително-монтажни работи, както и съгласието на ищеца да поеме договорно задължение с неустоечна клауза, за задължение, което е опосредено като резултат и време от чужди действия, т. е. от срока на извършване на планираните в непосредствена близост до продавания имот строително-монтажни работи и впоследствие - да заплати доброволно на трето лице уговорената неустойка, без да направи никакво възражение и на практика доброволно.

Въззивният съд посочил, че не споделя последния правен извод за неоснователност на иска, тъй като при пораждане на договорно правоотношение страните по него нито могат, нито са длъжни да съобразяват породените от договора субективни права и правни задължения с всяко противоправно поведение на трети лица, особено когато то ще бъде осъществено след пораждане на облигационната обвързаност. Напротив, ако противоправно деяние на правен субект, който е извън породеното относително правоотношение, е в пряка причинно-следствена връзка с неизпълнението на договорно задължение, би се породила имуществена отговорност за това трето на договорното правоотношение лице - арг. чл. 21, ал. 2 ЗЗД.

Съдът посочил, че от приетата от първоинстанционния съд техническа експертиза е установено, че към момента на огледа е осигурен транспортен достъп до имота, който е директно от локалното платно, насипан и подравнен. Вещото лице е установило, че от северната страна има изградена подпорна стена, която е засипана и изравнена с равнището на пътното платно, че вследствие изграждането на подпорна стена временно транспортният достъп до имота е бил възпрепятстван, но предвид значителния период от време, изминал от осъществяването на строително-монтажните работи до момента на извършване на огледа, за вещото лице е невъзможно да се правят изводи дали точно пред входа на имота е бил започнат изкоп за изпълнение на подпорната стена. От всички обаче актове на компетентните държавни органи, извършили проверка на строежа, които представляват официални свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, ползващи се с обвързваща съда материална доказателствена сила, се установява, че строежът е изпълнен в отклонение от одобрените строителни книжа. От скицата, която е съставна част от констативен акт № 23/10.03.2011 г., издаден от контролни органи към РДНСК-сектор С., се изяснява, че подпорната стена е разположена успоредно на уличната регулационна линия - на разстояние от 3.10 м. от съществуващата масивна едноетажна сграда (основния склад, намиращ се в парцела). Но от приетата от първоинстанционния съд експертиза не може по категоричен начин да се установи, че изпълнената в отклонение от одобрените строителни книжа подпорна стена е възпрепятствала транспортния достъп до складовата база - „вероятно са били създадени обстоятелства, възпрепятстващи транспортната достъпност до имота... предвид значителния период от време, изминал от датата на гореизложените констатации до момента на извършване на огледа от вещото лице, е абсолютно невъзможно на този етап да се правят изводи за това дали точно пред входа на имота е изпълнена или е бил започнат изкоп за изпълнение на подпорна стена”.

Въззивният съд посочил, че на ищеца принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) да установи чрез пълно (по несъмнен, безспорен начин) и главно доказване, че вследствие противоправното поведение на служители при ответниците (изпълнение на подпорна стена в отклонение от одобрените строителни книжа) се е достигнало до невъзможност имотът, предмет на предварителен договор за покупко-продажба, да бъде използван съобразно своето предназначение - поради ограничаването на транспортния достъп, което обстоятелство да е в причинно-следствена връзка с пораждането и надлежното упражняване на потестативното право за разваляне на договора от изправния кредитор - купувача. А съобразно нормативните правила, уреждащи разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес (арг. чл. 154, ал. 1 ГПК), неустановените по несъмнен начин в процеса на доказване правнорелевантни факти се считат за неосъществени в обективната действителност. От заключението на приетата от първоинстанционния съд техническа експертиза се установява само една вероятност за ограничаване на транспортния достъп до складовата база на ищеца, която не е достатъчна, за да се приеме по несъмнен начин причинно-следствената връзка между противоправното поведение на служители при ответниците и твърдения вредоносен резултат. По тези съображения - неустановяване (чрез пълно доказване) на един от юридическите факти, включени във фактическия състав за пораждането на деликтната отговорност на възложителите на строително-монтажните работи, съдът приел, че деликтните искове трябва да бъдат отхвърлени.

Въззивният съд е изтъкнал още един аргумент: предявените искови претенции са изначално неоснователни - само на релевираните в исковата молба фактически твърдения. Съдът посочил, че за да възникне основание за разваляне на договора и заплащане на компенсаторна неустойка при разваляне, каквато се твърди, че е заплатена на купувача по предварителния договор и която представлявала причинената на обещателя имуществена вреда от виновното противоправно поведение на служители при ответниците, неизпълнението на поетото задължение от обещателя за прехвърляне на правото на собственост върху имота в състояние, годно за неговото обичайно предназначение, трябва да се дължи на виновна (субективна) невъзможност, а не на факти, които са извън волята и контрола на страните по предварителния договор. При безвиновна (обективна) невъзможност за изпълнение на договорно задължение длъжникът не носи имуществена отговорност за причинените на ответната страна по облигационното правоотношение вреди.

За да обоснове предявените искове, ищецът е навел фактическо твърдение, че поради противоправното поведение на служители, на които ответниците са възложили допускането и извършването на подпорна стена в отклонение от строителните книжа, не е изпълнил своето основно правно задължение - да прехвърли правото на собственост върху имота в състояние, годно за ползване съобразно неговото предназначение, т. е. купувачът - „Д. инвест” Е. би бил възпрепятстван да ползва имота като складова база.

Въззивният съд посочил, че самите твърдения на ищеца обосновават неговата безвиновна отговорност, тъй като невъзможността да се използва имотът съобразно неговото предназначение (като складова база, транспортният достъп до която е възпрепятстван след незаконното изграждане на подпорната стена) не се дължи на неговото виновно поведение, а на действия на трети лица - извън неговата воля и контрол (той е изпълнил своите договорни задължения, като своевременно е сезирал и компетентните контролни държавни органи по законността на строителството - при РДНСК-сектор С., които към релевантния период са били компетентни да установят незаконния строеж, като началникът на Регионалната дирекция е следвало да издаде заповед за неговото спиране и премахване).

В случай, че изпълнението стане обективно невъзможно, т. е. когато не се дължи на субективните способности и волята на длъжника, респ. когато възможността за изпълнение не е под негов контрол - например вследствие на случайно събитие и непреодолима сила (форсмажор), е налице обективна невъзможност за осъществяване на уговорената престация, поради което договорът се разваля по право (арг. чл. 89 ЗЗД), като между страните по материалното правоотношение се прилагат правилата за носенето на риска - рискът се носи от длъжника; респ. - рискът се носи от собственика. В този случай неизпълнението не е следствие на неполагане на дължимата грижа от страна на длъжника, а се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, и която го освобождава от отговорност - арг. чл. 81, ал. 1 ЗЗД. Следователно, обективната невъзможност не трябва да е предизвикана от длъжника, който нито е могъл, нито е бил длъжен да я предвиди.

В настоящия случай в породеното между страните по предварителния договор относително правоотношение трети лица са интервенирали чрез своите противоправни действия, поради което е била налице обективна невъзможност за изпълнение на поетото договорно задължение (тъй като страните по предварителния договор са търговци, приложима е правната норма на чл. 306 ТЗ, регламентираща института на непреодолимата сила).

Обещателят не е могъл и не е бил длъжен да знае (при пораждане на договорното правоотношение), че в отклонение от одобрените строителни книжа служители при ответниците ще изградят - без негово съгласие, подпорна стена, която ще възпрепятства достъпа до неговия имот. Ето защо твърдяната невъзможност за изпълнение се дължи на обективни причини - извън волята и контрола на ищеца, поради което предварителният договор е следвало да бъде прекратен на основание чл. 306, ал. 5 ТЗ, респ. ако се приеме, че е приложима разпоредбата на чл. 89 ЗЗД - договорът се разваля по право, но в никой случай не се дължи твърдяното компенсаторно обезщетение - неустойка. Това акцесорно парично задължение би възникнало само при причинени имуществени вреди при виновно неизпълнение на договорно задължение - арг. чл. 81 ЗЗД.

При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд заключил, че съобразно наведените в исковата молба фактически твърдения, обосноваващи предявените искове, не е възникнало потестативното право на купувача по предварителния договор с едностранно волеизявление да развали двустранния договор поради виновно неизпълнение на договорно задължение от обещателя, поради което не се е породило и добавъчното задължение за заплащане на уговорената в чл. 12 от договора компенсаторна неустойка при разваляне. В този смисъл платеното от ищеца е без правно основание и не представлява за него имуществена вреда, която да е в причинно-следствена връзка с противоправното поведение на служители, полагащи труд при ответниците.

Въззивният съд добавил и това, че страните по едно относително правоотношение - арг. чл. 21, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, могат да уговорят свободно имуществената отговорност за причинени имуществени вреди при неизпълнение на договорно задължение (вкл. и компенсаторна неустойка при разваляне на двустранен договор поради виновно неизпълнение на договорно задължение), но тази тяхна уговорка по никакъв начин не обвързва третите лица, дори когато те неправомерно са се намесели в чуждо правоотношение, вследствие на което са причинени имуществени вреди на страните по чуждата договорна обвързаност. Те дължат поправяне на вредите в техния действителен обем, когато те са в причинно-следствена връзка с тяхното виновно противоправно поведение- арг. чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Ищецът не е установил точно какви имуществени вреди би претърпял при развалянето на договора и техния размер, но този факт и е ирелевантен за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), решаващата дейност на съда се съсредоточава само върху обема и вида на търсената съдебна защита. Тъй като от събраните по делото доказателства не се установява нито че противоправното поведение на служители при ответниците е в пряка причинно-следствена връзка с ограничаването на достъпа до процесния имот, нито че е възникнало акцесорно задължение за заплащане на компенсаторна неустойка при разваляне на предварителния договор при виновно неизпълнение на договорно задължение от обещателя в размер на исковата сума, предявените деликтни искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Касационна жалба срещу въззивното решение подадена от ищеца, който иска то да бъде отменено при основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответниците по касация - ответници по исковете, са подадени отговори със становища за недопускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. Относно правомощията на въззивната инстанция по чл. 269, изр. 2 ГПК, като в обжалвания акт съдът се е произнесъл по въпроси, по които не е бил сезиран, нито има наведени доводи по тях от някоя от страните - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 54/03.07.2020 г. по гр. д. № 1991/2019 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 261/10.02.2020 г. по гр. д. № 758/2019 г. на ВКС, III-то г. о.; поддържа се и основание по чл. 280, ал. 2 ГПК.

В изложението, както и в касационната жалба, касаторът сочи, че нито ишецът, нито ответниците са въвели в производството въпрос относно наличие на безвиновна /обективна / невъзможност за изпълнение на договорно задължение по чл. 81 ЗЗД и тази разпоредба не е била предмет на спора; този факт е виден и от доклада по делото на първоинстанционния съд; не е указано да бъдат събирани доказателства в тази насока; въззивният съд се е произнесъл по въпроси, с които не е бил сезиран и по които не са наведени доводи от страните; соченият порок води до недопустимост на съдебния акт - въззивната инстанция се е произнесла извън предмета на иска.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос не е налице. Данните по делото сочат, че въпросът относно приложението на разпоредбата на чл. 81 ЗЗД е бил въведен в процеса с отговора на исковата молба на ответника „Н.“ ЕАД /л. 106 от първоинстанционното дело/, поради което твърдението на касатора, с което е обосновано поставянето на въпроса, е некоректно. Отделно от това следва да се посочи, че нормата на чл. 81, ал. 1 ЗЗД е от императивен порядък и поради това тя следва задължително да се приложи, ако са налице предпоставките за това, след установяване на фактическата обстановка по конкретното дело. Ето защо, като е приложил посочената разпоредба, въззивният съд не е допуснал противоречцие със задължителната съдебна практика - ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според т. 1 на което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не е налице противоречие и с останалата съдебна практика, на която касаторът се позовава.

Не може да се приеме и, че е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо поради произнасяне извън предмета на иска като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК.

2. Задължен ли е въззивният съд да постанови акт след анализ на всички представени по делото доказателства или може да изгради крайните си изводи само въз основа на едно от тях - и по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 163/03.02.2021 г. по гр. д. № 123/2020 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 140/08.03.2021 г. по т. д. № 2601/2019 г. на ВКС, I-во т. о., решение № 54/03.07.2020 г. по гр. д. № 1991/2019 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 100/08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019 г. на ВКС, IV-то г. о.; поддържа се и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК;

В изложението, както и в касационната жалба, касаторът сочи, че липсва съвкупен анализ на събраните редица писмени доказателства за неправомерно поведение на служители на ответниците - актове на ДНСК, писма, разменена кореспонденция между продавача и купувача, акт СМ 19 и акт СМ 20 на ДНСК от 07.06.2011 г., писмо изх. № ЮЦР-СМ-321-01-377/30.08.2021 г. на ДНСК, и др.; изслушани са две технически експертизи, които са обосновали, че е налице осуетяване на достъпа до сградата от всички страни; въззивният съд е обосновал правните си изводи само на един от отговорите на вещото лице в експертизата пред първоинстанционния съд, в който експертът не е използвал категоричност, а думата „вероятно“, която е послужила за основание на съдебния състав да изгради в цялост своите крайни изводи; извън полезрението на съда са останали обясненията на вещото лице в съдебно заседание; въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, която не отрича, че достъпът до имота е възпрепятстван, но не се мотивира защо събраните пред втората инстанция доказателства не променят крайния изход на спора; не са взети предвид всички наведени в жалбата доводи за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на първоинстанционния акт.

Константна е съдебната практика на ВКС, обективирана и в посочените от касатора решения, че, за да формира вътрешното си убеждение, въззивният съд е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства за всички правнорелевантни факти и посочи кои от тях намира за установени и кои намира за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните

Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика, тъй като е подложил на съвкупен анализ данните по делото и е обсъдил доводите и възраженията на страните. Тук следва да се посочи, че обсъждането на доказателства не означава тяхното изброяване и излагане изрично на мотиви по всяко едно от тях. Достатъчно е от мотивите и от крайните изводи да е видно тяхното съобразяване /че те са взети предвид/, което в случая е сторено, предвид приетото от въззивния съд противоправно поведение на служители при ответниците. Следва да се отбележи и това, че във въззивното производство служебно е допусната техническа експертиза, според която към момента на разваляне на предварителния договор транспортен достъп до имота от неговата южна част (от улицата от южната страна) не е бил възможен така, че да бъдат обслужвани основните производствени сгради, намиращи се в северната част на парцела. Действително, това заключение не е обсъдено в мотивите към обжалваното решение. В него има позоваване само на приетото в първата инстанция заключение, от което въззивният съд е формирал извод за наличие само на една вероятност за ограничаване на транспортния достъп, която не е достатъчна, за да се приеме по несъмнен начин причинно-следствената връзка между противоправното поведение на служители при ответниците и твърдения вредоносен резултат. Това обаче не единственото съображение на въззивния съд за отхвърляне на предявените претенции. При наличие и на друг решаващ извод за неоснователност на исковете касационното разглеждане на поставения втори въпрос не би могло да доведе до резултат, различен от постановения с обжалваното решение.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК- очевидна неправилност. Очевидната неправилност се отнася до квалифицирани състави на неправилността от такова естество, че неправилността да може да бъде констатирана при обикновен прочит на съдебния акт, а такава /видима/ тя може да бъде при тежко нарушение на закона /материален или процесуален/ или при явна необоснованост. Тежко нарушение на закона е налице, когато законът е приложен в неговия обратен, отменен или несъществуващ смисъл, в резултат на нарушена относима императивна материалноправна норма или на нарушени основополагащи съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор. Явната необоснованост предполага грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В случая нито един от тези квалифицирани състави не е налице.

3. Към кой момент трябва да е съществувала обективната невъзможност за сключване на окончателен договор по смисъла на чл. 81 ЗЗД и

4. Чия е доказателствената тежест за доказване на обстоятелствата във връзка с твърдяната обективна невъзможност за изпълнение.

По тези два въпроса се твърди, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 383/29.01.2016 г. по гр. д. № 2225/2015 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 374/08.06.2010 г. по гр. д. № 1037/2009 г. на ВКС, III-то г. о., и решение № 189/14.01.2016 г. по т. д. № 3672/2014 г. на ВКС, II-ро т. о.

В решение № 374/08.06.2010 г. по гр. д. № 1037/2009 г. на ВКС, III-то г. о., е прието, че, з а да е налице обективна невъзможност за сключване на окончателен договор по смисъла на чл. 81 ЗЗД, тя трябва да е съществувала към момента на сключване на договора, а не след това. В разглеждания случай въззивният съд не е изложил конкретни мотиви в тази насока, но явно е изхождал от същото разбиране, след като е обсъждал обстоятелства, настъпили след сключване на предварителния договор и предшестващи изпълнението на задължението на длъжника по този договор да прехвърли имота в състояние, годно да бъде използвано по предназначение като складова база при безпрепятствен транспортен достъп, като необходимо условие за сключване на окончателен договор. Ето защо не може да се приеме, че третият въпрос е разрешен в противоречие със съдебната практика.

В решение № 189/14.01.2016 г. по т. д. № 3672/2014 г. на ВКС, II-ро т. о., е прието, че по силата на законовата презумпция по чл. 81, ал. 1 ЗЗД вината на изпадналия в забава длъжник се предполага, като именно последният следва да докаже обстоятелствата във връзка с твърдяната обективна невъзможност за изпълнение. Не се установява въззивният съд да е разглеждал тези въпроси в обратна на това разрешение посока, както се твърди от касатора. Това е така, защото съдът е приел, че самите твърдения на ищеца обосновават неговата безвиновна отговорност, тъй като невъзможността да се използва имотът съобразно неговото предназначение не се дължи на неговото виновно поведение, а на действия на трети лица - извън неговата воля и контрол. Следователно и по четвъртия поставен въпрос не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

При поставянето на третия и четвъртия въпроси касаторът се е позовал и на решение № 383/29.01.2016 г. по гр. д. № 2225/2015 г. на ВКС, IV-то г. о. В него е прието, че за да е налице невъзможност за изпълнение, която да освободи длъжника от всякаква отговорност по смисъла на чл. 81, ал. 1 ЗЗД, е необходимо да се констатира и докаже, че изпълнението е неосъществимо поради практически или правно непреодолимо препятствие, настъпването на което не може да бъде вменено във вина на длъжника; за да бъде едно събитие непреодолима пречка за престиране, то следва да е създало такова състояние, че с оглед добросъвестността и достъпните способи за изпълнение всички усилия на длъжника да осъществи задължението си са били лишени от практически резултат. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е придал друг смисъл на понятието за обективна невъзможност за изпълнение. Напротив - приел е наличие на извършени действия от трети лица, които са извън волята и контрола на длъжника, като последният от своя страна е изпълнил задълженията си своевременно да сезира компетентните контролни органи по законността на строителството. Ето защо не се констатира противоречие на въззивното решение с посочената съдебна практика.

При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставен въпросът: представляват ли непреодолима сила действия на изпълнител, състоящи се в изграждане на бетонова подпорна стена в отклонение от одобрени инвестиционни проекти, съобразно влязло в сила разрешение за строеж, от които действия са причинени вреди - касаторът твърди, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по гр. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да се допусне по правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Казано с други думи - въпросът следва да е свързан с решаващ изхода на спора извод на въззивния съд. В разглеждания случай въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че се касае за временно състояние /впоследствие транспортният достъп е бил възстановен/, което не може да се приеме като основание за разваляне на предварителния договор. Именно временният характер на възникналата пречка е едно от решаващите съображения за отхвърляне на исковете, но поставеният въпрос не е по това съображение. А след като въпросът не е свързан с решаващите изводи на съда в обжалваното решение, то и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Освен това така, както е зададен, въпросът е половинчат, защото не свързва наличието на непреодолима сила с това в какво се състои неизпълнението от страна на продавача по предварителния договор, което да даде основание за претендиране на неустойка.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационната жалба по разглеждане по същество.

С оглед изхода на спора и предвид заявените искания, на ответниците по касация Агенция „Пътна инфраструктура“, защитаван в производството пред Върховния касационен съд от юрк. С. Б. М., и на „Национална електрическа компания“ ЕАД, защитаван в производството пред Върховния касационен съд от юрк. С. Каладжиев, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на по 100 лева; на [община], защитавана от адв. А. И. А. съгласно договор за правна защита и съдействие серия СМ, № [ЕГН]/07.09.2021 г., следва да се присъдят разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 4 620 лева, заплатени по банков път.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.