Определение № 411 от 22.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 366/2015 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 и ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от адв. М. Н. от Пловдивска адвокатска колегия, в качеството му на процесуален представител на шест физически лица, частна касационна жалба срещу определение № 1960, постановено на 31. 07. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Десети състав по ч.гр.д. № 2971 по описа на съда за 2014 г. в неговата цялост. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 6530, постановено на 20. 05. 2014 г. от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-12 състав по т.д. № 568 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която е върната исковата молба на частните жалбоподатели вх. № 1455/08. 01. 2014 г. по отношение на предявения от тях осъдителен иск за връщане на 296800 т. баритен концентрат в масата на несъстоятелността на [фирма] – в несъстоятелност, и е оставена без разглеждане, като недопустима въззивната частна жалба на същите, срещу първоинстанционното определение на СГС в частта му, с която е оставена без движение, на основание чл. 129, ал. 2 от ГПК, исковата им молба в частта по иск с правно основание чл. 717з, ал. 4, вр. с чл. 717г от ТЗ, и е прекратено частното въззивно производство в тази му част. В частната жалба и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, по препращане от чл. 278, ал. 4 от ГПК се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение и основания за допускане на касационно обжалване на същото. Противната страна не взема становище по жалбата. Частната касационна жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В частта й срещу въззивното определение в неговата част, с която е оставена без разглеждане въззивната частна жалба на жалбоподателите срещу първоинстанционното определение на СГС в частта му, с която първоинстанционният съд е оставил без движение исковата молба с указания, частната касационна жалба, с която настоящата инстанция е сезирана, е такава по чл. 274, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК и по отношение на същата нито са приложими изискванията, нито се дължи преценка на основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В тази й част частната касационна жалба е неоснователна, а в частта му, с която е оставена без разглеждане въззивната частна жалба срещу първоинстанционното определение в неговата част, с която е оставена без движение исковата молба на жалбоподателите, с указания, и въззивният съд е прекратил частното въззивно производство, обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. Според изричната разпоредба на чл. 274, ал. 1 от ГПК, срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби, когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото и в случаите, изрично посочени в закона. По отношение на първоинстанционното определение в неговата част, с която исковата молба е оставена без движение и са дадени указания на ищците, не е налице която и да било от двете, законоустановени хипотези, обосноваващи обжалваемост на определението в тази му част. Оставянето на исковата молба без движение не прегражда по-нататъшния ход на делото, поради което и не подлежи на самостоятелно обжалване на това основание (чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК), а защитата срещу същото се осъществява в рамките на обжалването на същото законово основание, но на евентуалното, последващо разпореждане на съда за връщане на исковата молба в случаите, в които съдът счете, че указанията му не са изпълнени. Изрична обжалваемост на първоинстанционното определението в частта му за оставяне на исковата молба без движение, не е и предвидена в закона, поради което и в частта му, с която е приел частната жалба срещу първоинстанционното определение в тази й част за недопустима, и е прекратил частното въззивно производство в същата негова част, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. В останалата й част – срещу въззивното определение в неговата част, с която е потвърдено първоинстанционното такова за частично връщане на исковата молба на жалбоподателите, частната касационна жалба е такава с правно основание чл. 274, ал. 3 от ГПК. По въпроса за допускането, в конкретния процесен случай, на касационно обжалване на въззивното определение в тази му част, съобразно изложените в частната касационна жалба оплаквания за неговата незаконосъобразност и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, намира следното: За да потвърди първоинстанционното определение в частта му, с която е върната исковата молба на жалбоподателите в частта й досежно предявения от жалбоподателите осъдителен иск, въззивният съд, като повтаря мотивите на първоинстанционния такъв, е приел в решаващите си мотиви, които са относими към тази част от обжалваното въззивно определение, че посочените лица (явно ищците – бел. на съдията-докладчик в касационната инстанция) нямат правен интерес от предявяването на такъв иск, тъй като той съществува единствено в специалната хипотеза на чл. 649, ал. 2 от ТЗ – когато е в зависимост от някои от исковете, посочени в чл. 649, ал. 1 от ТЗ, която хипотеза не е налице по делото, както и че в случая ищците не притежават право да предявяват чужди права в процеса. В изложението си за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, без да формулират въобще правен въпрос (още по-малко такъв с ясна и точна формулировка) по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както е разяснен в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., общо и неконкретно заявени, само допълнителни селекционни критерии по т.т. 1 и 3 от ал. 1 на чл. 280, ГПК, както следва: Противоречие на обжалваното определение с определение № 796/22. 11. 2013 г. по ч.т.д. № 4094/2013 г. – допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и наличието на такъв критерий по т. 3 от същия законов текст, също само общо обоснован с необходимост от осъвременяване на съдебната практика по чл. 646, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 717г, ал. 2, вр. с чл. 717з, ал. 4 от ТЗ, както и (в допълнителна молба) – липса на практика на ВКС точно по такъв казус. На първо място, както се посочи и по-горе в настоящите мотиви, както от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, така и от съдържанието на частната касационна жалба, въобще не може нито да се извлече, нито да се уточни и/или конкретизира от настоящия касационен състав, релевантен правен въпрос, като общ селекционен критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, и в светлината на т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. При пълната липса на такъв, формулиран или поне годен за конкретизация и/или уточняване от страна на касационния съд правен въпрос, допускане на касационно обжалване следва да бъде отказано дори и само на това основание. На следващо място, оплакванията както в касационната жалба, така и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, са развити изцяло и само, не като такива срещу въззивното определение в частта му, която е предмет на тук разглежданата част от частната касационна жалба, като такава по чл. 274, ал. 3 от ГПК (за потвърждаване на първоинстанционното определение в неговата част, с която е върната исковата молба на жалбоподателите), но само като такива срещу въззивното определение в преграждащата производството му част - за частично оставяне без разглеждане на въззивната частна жалба и прекратяване на въззивното производство, в частта срещу първоинстанционното определение за оставяне на исковата молба без движение. В тази му част, срещу която са развити оплакванията на касаторите в частната им жалба, както и досежно която са изложените основания за допускане на касационно обжалване, въззивното определение е предмет на разгледаната по-горе в настоящите мотиви, част от частната касационна жалба, като такава по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Поради изложеното и видно от съдържанието, както на касационната жалба, така и на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, срещу определението в частта му – предмет на касационната частна жалба по чл. 274, ал. 3 от ГПК, не са изложени както оплаквания - касационни основания по чл. 281, по препращане от чл. 278, ал. 4 от ГПК, така и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въобще, поради което и на собствено основание, такова обжалване, не следва да бъде допускано. За пълнота на изложението следва да се посочи, че са правно необосновани твърденията и за наличието по делото на заявените от касаторите, само допълнителни селекционни критерии по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 от ГПК. По отношение на релевираното противоречие на въззивното определение с цитираното и приложено определение на ВКС, твърдяният допълнителен критерий по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК не е налице, доколкото същото определение не е сред вида съдебни актове, съставляващи задължителна съдебна практика, съобразно т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. По отношение на същото не може да се обоснове и допълнителен критерий по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, доколкото обжалваното въззивно определение и приложеното определение на касационната инстанция са постановени при различни, обуславящи правните изводи, респ. – отговорите на релевантните по двете дела правни въпроси, факти. В определението на ВКС е разгледан случай, в който искът е заведен от съдружник в несъстоятелното дружество и се атакува сделка, сключена от синдика, чрез пряко договаряне по реда на чл. 718 от ТЗ, докато в процесния случай кредитори на несъстоятелността атакуват възлагателно постановление по чл. 717з, ал. 1 от ТЗ, издадено като заключителен съдебен акт в приключила процедура по реда на чл. 717а и сл. от ТЗ. Не е налице и твърдяният допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ТЗ. От една страна, част от сочените законови разпоредби (чл. 646, ал. 1, т. 3 и чл. 649 от ТЗ), осъвременяване на практиката по които, чрез тълкуване по настоящото дело се претендира, са въобще неприложими към процесното атакуване по исков ред на издадено по реда на чл. 717з, ал. 1 от ТЗ, съдебно постановление за възлагане. Същите са приложими само за извършени от длъжника, извън производството по осребряване на имуществото, сделки и действия с имуществени права и/или обекти от масата на несъстоятелността, и нямат нищо общо с разглеждания, процесен случай. От друга страна, по делото не е налице и която и да било от предпоставките за допускане на касационно обжалване, законоустановени в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както същите са разяснени с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., а липсата на практика на ВКС точно по такъв казус, също не съставлява такава предпоставка. С оглед изложеното и доколкото в конкретния процесен случай по делото не се установява да са налице, както общият, така и допълнителните селекционни критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова обжалване на въззивното определение в частта му, атакувана с частната касационна жалба по чл. 274, ал. 3 от ГПК, не следва да бъде допускано. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение