Определение № 1850 от 08.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3866/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Н. В. Р., чрез адвокат А. П., срещу въззивно решение № 749/19.06.2025 г., постановено от Пловдивския окръжен съд по в.гр.д. № 3287/2024 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Е. К., чрез адвокат В. К., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Насрещната страна С. Д. Р. не изразява становище. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски окръжен съд, като отменил решението на първостепенния Асеновградски районен съд, отхвърлил иска по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, предявен от Н. В. Р. срещу С. Д. Р. и Е. К., за обявяване нищожността на договора, оформен в нотариален акт № ... от ... г. на нотариус С. К., като привиден, с който Н. В. Р. продала на С. Д. Р., по време на брака му с Е. К., 4/6 ид. ч. недвижим имот, находящ се в А.. Съдът възложил върху Н. В. Р. тежестта за съдебноделоводните разноски по делото. За да се произнесе, въззивният съд установил, че на 15. 12. 2009 г. 5/6 ид. ч. от процесният имот е бил закупен от С. Р., по време на брака му с Е. К., като продавачите са двама: майката на купувача - Н. Р., която прехвърлила своите 4/6 ид. ч., и братът М. Р., който прехвърлил своята 1/6 ид.ч. Общата продажна цена е 20984 лв., като в нотариалния акт е записано, че тя е платена от купувача и получена от продавачите изцяло и в брой. С обратно писмо с дата 15. 12. 2009 г. продавачката Н. Р. и купувачът С. Р. декларирали, че сключения между тях договор прикрива договор за дарение, като купувачът не е платил продажна цена, тъй като истинската им воля е била да сключат договор за дарение. Е. К. оспорила обратното писмо и съдът изслушал свидетелски показания, като приел, че договорът за покупко-продажба не е привиден. Съдът изложил съображения, че подписаното от Н. Р. и С. Р. писмо не може да послужи за пълно разкриване на твърдяната от продавачката симулацията, тъй като не съдържа волеизявлението на всички страни по сделката. Същата сочи само на част от фактите, необходими за съществуването на твърдяната симулация, но въз основа само на нея не може да бъде направен извод за действителните отношения между всички страни в правоотношението, доколкото не са установени останалите елементи на твърдяната симулация. Съдът приел, че за да гарантира правата си, ищцата е следвало да се снабди с обратно писмо и от неучаствалата в договора съпруга на купувача (ответницата Е. К.). Направен е извод, че представеното обратно писмо има характер на непълен обратен документ и може да послужи като начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК; така са допуснати свидетелски показания за установяване на действителните отношения между страните. Въз основа на относимите доказателства по делото, съдът приел за установено, че съпругата на купувача (ответницата Е. К.) е осигурила чрез заем средствата за закупуване на имота и тази сума е била платена на Н. Р., чието изявление в този смисъл, в нотариалния акт, не е опровергано по надлежен ред. Наред с това, съдът установил, че съпругът - купувач признал, че имотът е придобит по възмезден начин по време на брака, представлява съпружеска имуществена общност, и в утвърденото от съда споразумение за прекратяване на брака между него и Е. К.. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 288, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по три въпроса, за които поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, която сочи: решение № 19 от 13. 03. 2013 г. по гр.д. № 2159/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение № 484 от 11. 06. 2010 г. по гр.д. № 375/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 60154 от 23. 11. 2021 г. по гр.д. № 1606/2021 г., I г.о.; Въпросите са следните: неучастващият съпруг по сделката страна ли е по договора за покупко-продажба на вещи по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД; когато волята на страните е да бъдат обвързани по начин, различен от посочения в сключеното съглашение, неучастващият съпруг по съглашението следва ли да подпише обратното писмо, съдържащо волеизявлението на всички страни по прикрития договор, когато той самият не е страна по съглашението; в кои случаи “обратното писмо“ има характеристика на непълен обратен документ. Не всички въпроси са точно поставени, предвид конкретиката по делото и съществените съображения на въззивния съд – касаторът явно прави смешение между съконтрахент по договор и приобретател по договор, в условията на съпружеска имуществена общност; между страни по „обратното писмо“ и лица, на които то е противопоставимо. В разглеждания казус съпругата на купувача не е страна по сделката, но важното е, че е приобретател по същата – тя, ведно със съпруга – купувач, е станала собственик на вещта в условията на съпружеска имуществена общност. Искът по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД е насочен срещу двамата приобретатели, които са и необходими другари (ТР № 7/2020 г., обявено на 13. 01. 2023 г., по ТД № 7/2020 г. на ОСГТК на ВКС). „Обратното писмо“ представлява признание на страните, че привидната сделка не отразява действителната им воля - т.е. в случая такова признание има между продавача и съпруга-купувач. Тъй като съпругата не е страна по сделката и не е подписала писмото, тя има положението на трето лице и волеизявленията в обратното писмо са й непротивопоставими; обратното писмо в подобен случай може да бъде съставено и само с оглед нуждите на процеса, за да се злепоставят интересите на съпругата – трето лице, доколкото продавачът и купувачът – съпруг, имат общ житейски интерес. Основен правен принцип е защитата на добросъвестността, поради което законът пази правата на третите лица, вкл. съпруга, който не е участвал в симулацията. За него важи това, което е записано в нотариалния акт, в който е обективирана продажбата, за която се твърди, че е привидна. Частният документ (обратното писмо), подписан само от единия съпруг, не може да ограничи или отнеме правата на другия съпруг, придобити по силата на закона, освен ако не се докаже, че неучаствалият съпруг също е знаел за симулацията и е бил част от „съглашението за привидност“. Тежестта да го докаже е за страната в процеса, която прави правоизключващото възражение – симулативност на волеизявленията. Както стана ясно, пълно главно доказване, каквото е нужно в случая, не може да бъде постигнато единствено с обратно писмо, непротивопоставимо на съпруга – приобретател, който не участвал при сключване на сделката. На следващо място, в цитираната от касатора съдебна практика е застъпено именно становището, възприето и от въззивния съд в обжалваното въззивно решение – обратният документ, подписан от единия съпруг, не обвързва другия съпруг, т.е. не може само въз основа на него да се установи твърдяната симулативност. Подобен документ има само характеристиката на начало на писмено доказателство, което е условие за допускане на гласни доказателства за установяване на твърдяната симулация, както е сторено в случая. Съдът е направил извод относно действителната воля на страните по сделката между Н. Р. и С. Р. при анализ на всички относими обстоятелства, при анализ на всички доказателствени средства. Без значение е дали другият продавач – братът М. Р. е участвал при съставянето на „обратното писмо“, защото продажбата на неговата 1/6 ид.ч. не е предмет на иска, нито се твърди, че продажбата на тази част от недвижимия имот е също симулативно. В допълнение, част от цитираните решения в изложението нямат и пряко отношение към съществения въпрос за обвързаността от обратното писмо на съпруга, който не е участвал в сделката, комуто се противопоставя твърдяната симулация. Така напр. в решение № 50154 от 23.11.2021 г. по гр.д. № 1605/2021 г. на I г.о. на ВКС и решение № 484/11.06.2010 г. по гр.д. № 375 от 2010 г. на IV г.о. на ВКС, посочени в изложението, се разглеждат хипотези на едностранно съставено обратно писмо само от страната по сделката, на която се противопоставя привидността/която оспорва привидността, като е разяснено, че не е нужно обратното писмо да е подписано в подобен случай и от другите страни по сделката (насрещните и тези, които признават симулацията или, на които тя не се противопоставя). В разглеждания казус страните по сделката са продавачът Н. Р. и купувачът – съпруг;, обратното писмо е съставено между тях, но не и от приобретателя Е. К. – трето лице, на което, както вече стана ясно, обратното писмо не може да се противопостави. При така изложеното, няма основания за допускане на касационно обжалване поради наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението се поддържа в евентуалност, че горните въпроси са от значение и за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, като касаторът само цитира разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излага правни съображения – това само по себе си изключва възможността за допускане на касационно обжалване - срв. изрично ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, чийто разрешения са задължителни по силата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Цитирането на правна норма или възпроизвеждане текста на хипотеза от чл. 280, ал. 1 ГПГ не е достатъчно, за да обоснове наличието на някое от допълнителните условия, предвидени от законодателя; гражданският процес е диспозитивен и страната трябва да изложи сама доводите си. Не са налице основания, които да водят до извод за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. От съдържанието му не се констатира превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводтвени действия. Всяка друга неправилност представлява касационен довод по см. чл. 281 ГПК и е допустимо да бъде преценяван от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът служебно не установи основания за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна Е. К. сторените в инстанцията съдебни разноски – 511,29 евро, заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът