Определение № 3994 от 10.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3663/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. В. П., против решение № 344 от 17.03.2023 г. по гр. дело № 2706/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260384 от 29.06.2022 г. по гр. дело № 15525/2020 г. на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Община Пловдив иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че е собственик въз основа на давностно владение в периода от 1957 г. – 2020 г. и наследяване на: 1. сграда с идентификатор ** по кадастралната карта (КК) на [населено място], одобрена със заповед РД-18-48 от 03.06.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, със застроена площ 91 кв.м, на един етаж, с жилищно предназначение, и 2. сграда с идентификатор по КК, одобрена със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, със застроена площ 24 кв.м, на един етаж, със жилищно предназначение, и двете разположени в поземлен имот с идентификатор *, с административен адрес: [населено място], район „Ю.“, [улица].

Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост на направените с него изводи за придобиване на собствеността върху съществуващата сграда по силата на отчуждаването на дворното място и неприложимост на давностното владение, упражнявано от неговия баща от 1956 г. до смъртта му през 1995 г., след което от неговите наследници. Иска отмяна на решението. Претендира разноски.

Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с очевидната му неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК и със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като поставя следните правни въпроса:

1. Изтекла ли е 10-годишната придобивна давност в полза на ищеца в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. въз основа на обявената с решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. дело № 16/2021 г. на Конституционния съд противоконституционност на разпоредбата на пар. 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността. Подържа, че същият въпрос е решен в противоречие с акт на Конституционния съд на Република България и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото;

2. Прекъсва ли се придобивната давност с предявяване на иск за собственост от владелец, който се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност. Твърди, че така поставеният въпрос е решен в противоречие с решение № 177 от 09.11.2016 г. по гр. дело № 2803/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр. дело № 681/2012 г. на ВКС, I г. о., и решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр. дело № 895/2010 г. на ВКС, II г. о.;

3. Следва ли да се считат за приращение по смисъла на чл. 92 ЗС сгради, построени върху земя - държавна/общинска собственост, в случай че в актовете за държавна/общинска собственост на земята има изрично отбелязване „в имота има изградени частни сгради“. Обосновава, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответната страна по касация – Община Пловдив, е подала писмен отговор на касационната жалба, в който се излагат съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в жалбата. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител, с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищецът И. П. (сега касатор) е наследник по закон – син, на В. П. В., починал на 03 март 1995 г. Наследници на починалия В. В. освен ищецът са били също преживялата съпруга - П. В., и другият му син - С. П., като и двамата починали и техен единствен наследник бил ищецът И. П.. Процесните две сгради били изградени в имот с идентификатор *** по КК, който бил собственост на М. П. Г. и отчужден с решение от 02.06.1956 г. на ГНС като празно дворно място. Към момента на отчуждаването в имота е имало построено паянтово едноетажно жилище с площ от 33 кв.м, за което бившият собственик М. Г. декларирал, че се задължава да го събори и да прибере материалите от него, но вместо това с писмен договор от 15.09.1956 г. е продал материалите от неразрушената постройка на бащата на ищеца - В. В., което се установявало от писмо от 09.03.1966 г. на началник отдел Финанси при СП Жилфонд. Сградата в дворното място не била съборена, като след подписване на писмения договор бащата на ищеца заживял в нея. Изложеното следвало от събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетелите С. З. и Е. Ч., въз основа на последните въззивният съд е приел за установено и че старата сграда в дворното място не съществувала в същия й вид, тъй като била ремонтирана и пристроена, като по този начин се получили две слети едноетажни жилищни сгради, които били ползвани от семейството на ищеца, и че през 1970 г. – 1971 г. в същия имот бил изграден и гараж.

Посочил е въззивният съд, че имотът бил актуван като държавен и предоставен на „Жилфонд“ през 1966 г. с АДС № 1014/7773 (стар). През 1972 г. В. В. поискал да му бъде издадено строително разрешение, но молбата му не била уважена, тъй като не бил собственик на дворното място. В периода от 1972 г. до 1997 г. първоначално бащата на ищеца И. П., а впоследствие самият ищец, са депозирали молби до общината за признаване на правото им на строеж за изградените в имота сгради, в които живеели и обитавали след 1956 г. Последната такава молба била подадена на 18.06.1997 г., на която ответната община отговорила, че съществувалата в имота сграда не била в застроителен режим и подлежала на премахване, а и липсвало основание ищецът да се ползвал от реда за признаване на право на строеж върху общински имот, уреден в ЗУПЛЗПДДМ.

При така възприетите факти въззивният съд е приел, че към момента на установяване на фактическата власт върху съществувалата в имота сграда, бащата на ищеца е знаел, че тя заедно с дворното място била предмет на отчуждаване и че закупувал не сграда, а материалите за нея, като е поел задължение и да я разруши, поради което липсвало намерение да държи сградата отделно от имота като своя, което намерение е един от елементите на давностното владение. Посочил е, че дори да е било налице намерение за своене, включително и чрез промяна на намерението, сградата като приращение върху държавен имот на основание чл. 92 ЗС станала държавна собственост с отчуждаването му и нито В. В., нито впоследствие синът му са я придобили въз основа на давностно владение, упражнявано в периода след 1956 г., поради забраната на чл. 86 ЗС в различните му редакции от този период, според която не може да се придобива по давност вещ, която е държавна собственост, респективно държавна или общинска собственост във времето от 1990 г. до 1996 г., а след изменението на чл. 86 ЗС, обн., ДВ, бр. 33 от 1996 г., и влязло в сила от 01.06.1996 г., публична държавна или общинска собственост. Отбелязал е, че след 01.06.1996 г. е възможно вещ частна общинска собственост да бъде придобита по давност, ако се докажат предпоставките за упражняване на владение и изтичане на предвидения в чл. 79 ЗС десетгодишен давностен срок, които в случая не били налице, тъй като с пар. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, обн., ДВ, бр. 46/2006 г., считано от 01.06.2006 г., е спряла да тече придобивната давност за имоти частна общинска собственост, а от влизане на тази разпоредба в сила до датата на предявяване на настоящата искова молба - 24.11.2020 г., водещо до прекъсване и спиране на давността съгласно чл. 115, б. „ж“ и чл. 116, б. „б“ ЗЗД, предвидената десетгодишна придобивна давност не е изтекла. Този извод не се променял и от обявяване на разпоредбите на пар. 1, ал. 1 от ЗДЗС и пар. 2 от ЗР на ЗИЗС за противоконституционни с решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. дело № 16/2021 г. на Конституционния съд, тъй като съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията на Република България актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане на решението в сила, а в случая решението на Конституционния съд е влязло в сила след датата на завеждане на делото и прекъсване на придобивната давност за сградите. Извел е извод, че поради неизпълнение на фактическия състав, ищецът И. П. не е придобил по давност правото на строеж върху дворното място, а оттам и правото на собственост върху процесните сгради в него.

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актове на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Допускането му до касационен контрол е предпоставено съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение.

При тези мотиви на въззивния съд, обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория посочен от касатора материалноправен въпрос: прекъсва ли се придобивната давност с предявяване на иск за собственост от владелец, който се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност. Този въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата воля на въззивния съд, обективирана в обжалвания съдебен акт. По него е налице и постановена по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, включително и посочената от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК – решение № 177 от 09.11.2016 г. по гр. дело № 2803/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр. дело № 681/2012 г. на ВКС, I г. о., и решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр. дело № 895/2010 г. на ВКС, II г. о., поради което на даденото му от въззивния съд разрешение в обжалваното решение следва да се извърши преценка за съответствие с така установената практика на ВКС. Останалите въпроси съдът ще вземе предвид при разглеждане на касационната жалба в производството по чл. 290 ГПК.

Тъй като обжалваното въззивното решение се допуска до касационен контрол, държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи и следва се внесе от касатора, която възлиза в размер на 187.50 лева - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.