Определение № 3 от 07.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 279/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. В. К. срещу решение № 12 084/12.10.2020 г. по в. гр. д. № 5965/2019 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 4 521/2019 г. по гр. д. № 6 565/2017 г. на СГС за осъждане на „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ ЕАД да заплати на касатора обезщетение в размер 15 000 лв. за претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 12.06.2013 г., неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 10.05.2014 г.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителните основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират се доводи, че въззивният съд е нарушил процесуалния и материалния закон - чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, а отделно от това, не е анализирал събрания доказателствен материал, което е довело до постановяване на необосновано решение. При подадена само от ищцата въззивна жалба съставът на Апелативен съд София е приел наличие на съпричиняване в размер 50% при положение, че в решението на първостепенния съд възражението за съпричиняване, наведено от ответното застрахователно дружество, е счетено за неоснователно. Неправилно съдът е приел, че констативният протокол за ПТП е официален свидетелстващ документ. Изводите си за наличие на съпричиняване е изградил на база предположения при липса на достатъчно доказателства, които да установяват противоправно поведение от страна на пострадалата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация поради произнасяне по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие с практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Въпросите са следните:

1. „Противоречието на въззивното решение с решението на първоинстанционния съд в частта, с която е прието, че е налице съпричиняване от страна на пострадалата, основание ли е за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК?“

2. „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“

3. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни увреждания в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя; липса на посочване на лимит и на съобразяване в достатъчна степен на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение в нарушение на задължителното ППВС № 4/1968 г. Следвало ли е САС при спазване не тези изисквания да посочи точен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от увреденото лице, но и на всички онези неудобства, емоционални, физически и психически сътресения, които го съпътстват?“

4. „Следвало ли е САС да се съобрази със задължителните разяснения, дадени в ПВС № 4/1968 г. и ППВС № 5/1975 г.?“

5. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно §27 ПЗРКЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната?“

6. „Налице ли е съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД при всяко нарушение на увредения, или само когато вредоносното събитие е в пряка причинна връзка с конкретно допуснато от него нарушение?

7. „Налице ли е в настоящия случай съпричиняване от страна на пострадалата и в какво се изразява то?“

8. „Трябва ли съдът при приемане на съпричиняване от страна на пострадал да се позове на събрани по гражданското дело доказателства?

9. „Налице ли е в настоящия случай противоречие при прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с постановеното в решение на ВКС, ТК, II ТО по т. д. № 525/2008 г.?

10. „Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди поотделно и в съвкупност целия събран по делото доказателствен материал?“

11. „Може ли изводът на съда за съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно да бъде доказано по категоричен начин наличието на причинна връзка между поведението на пострадалото лице и настъпилия инцидент без каквото и да било съмнение?“

12. „Присъдата на наказателния съд може ли да се ползва за доказване на съпричиняване от гражданския съд?“

13. „Следва ли приносът на увреденото лице да е доказан при пълно и главно доказване?“

14. „Може ли приносът да е предполагаем?“

15. „Каква е проекцията на присъдата на наказателния съд в доказателствения процес пред гражданския съд с оглед правилата на доказателствената тежест?“

16. „При прието съпричиняване следва ли съдът да намали пропорционално претендираното обезщетение по чл. 52 ЗЗД и от коя величина – от заявената с иска или от определения от съда справедлив размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД или спрямо други величини?“.

От касатора е мотивирано приложението на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК с посочване на задължителна практика на ВКС - ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, ППВС № 4/1968 г. - и такава, формирана по реда на чл. 290 ГПК, относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Отделно от изложеното, е направено позоваване и на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, регламентиращ основание за директен достъп до касация поради очевидна неправилност на въззивното решение. Тя е обоснована с обстоятелството, че въззивният съд се е отклонил от задължителна съдебна практика.

От касатора се формулира искане за осъществяване на касационен контрол, отмяна на постановеното въззивно решение и уважаване на предявения иск в неговата цялост. Претендира се присъждане на разноски по реда на чл. 38 от Закон за адвокатурата.

От ответника по касация „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ ЕАД е подаден отговор на касационната жалба. С него се заявява становище за недопустимост на касационната жалба, предвид обжалваемия интерес. Отделно се сочи липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като част от въпросите са поставени с цел оценка правилността на въззивното решение. От друга страна, въззивната инстанция не се е отклонила от цитираната от касатора съдебна практика. Друга част от поставените въпроси не са обусловили изводите на въззивния съд, а посоченото основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК не е аргументирано, а е само формално посочено. В отговора се излагат и съображения по същество относно правилността на постановения от Апелативен съд София акт. Претендира се решението да бъде оставено в сила и да бъдат присъдени разноски в полза на ответника.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. с чл. 113 ГПК/, поради което същата се явява процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че пренесен за разрешаване с въззивната жалба на ищцата е въпросът за справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД, а с отговора на въззивната жалба и въпросът за основателността на възражението за наличие на съпричиняване, доколкото първостепенният съд го е отхвърлил. При кредитиране на приетото в хода на производството пред СГС заключение на съдебно-автотехническата експертиза, мотивите на постановената присъда по в.н.о.х.д. № 393/2015 г. на Окръжен съд Благоевград срещу Р. А. и съставения при ПТП констативен протокол, съставът на Апелативен съд София е приел, че вина за настъпване на автопроизшествието има в равен дял ищцата поради което е намалил с 50 % определеното обезщетение от 30 000 лв. – същото, формирано при отчитане на установените от съдебномедицинската експертиза телесни травми. При определяне размера на обезщетението съдът е съобразил възрастта на пострадалата към датата на ПТП /48 г./, вида и продължителността на лечението и възстановителния период /около 1 година/ - значително по-дълъг заради полученото от травмата в дясното коляно усложнение, необходимостта от чужда помощ, предстоящото оперативно лечение на вътрешен мениск и обществено-икономическите условия в страна към датата на застрахователното събитие.

Не са налице твърдените от касатора основания за директен или факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Многократно в своите актове касационната инстанция е имала повод да поясни, че основанието по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК не съвпада с основанията за неправилност, регламентирани в разпоредбата на чл. 280, т. 3 ГПК. Става дума за квалифицирана форма на неправилност, установима пряко и единствено от съдържанието на съдебния акт, без анализ на извършените процесуални действия от съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, драстично нарушение правилата на формалната логика, нарушение на основополагащи за производството процесуални правила. В процесната хипотеза касаторът не обосновава такъв порок на въззивния акт, а твърди допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон, което води до обикновена неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

Поставените въпроси под номер едно, две, три, четири, седем, девет и шестнадесет, за отговор на които касаторът счита, че следва да бъде осъществен достъп до факултативен касационен контрол, нямат характеристиката на правни, разяснена с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпроси две и шестнадесет не кореспондират с фактите по спора, доколкото не се твърди причиняване на смърт, нито в мотивите на въззивното решение е обсъждан въпросът за наличие на разлика между заявения размер на обезщетението и приетият за справедлив такъв размер от страна на съда. Останалите въпроси са изцяло по правилността на изводите, изложени във въззивното решение, които в производството по селекция не могат да бъдат обсъждани.

Въпросът под номер пет е обуславящ изводите на съда, но по отношение на него неудовлетворен се явява соченият допълнителен селективен критерий – да е разрешен в противоречие със задължителна практика на ВКС и такава, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Въззивната инстанция изцяло се е съобразила с критериите, приети в съдебната практика, които са значими при преценка размерът на дължимото обезщетение така, че то да бъде справедливо съобразно изискването на чл. 52 ЗЗД.

Всички останали въпроси касаят приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Те също се явяват непокриващи характеристиката, изискуема се от чл. 280, ал. 1 ГПК – да извеждат релевантен за спора проблем от материалноправен или процесуалноправен характер, доколкото не кореспондират с основното възражение, релевирано в касационната жалба, а именно относно допустимостта въззивният съд да разгледа и приеме за основателно наведено от ответника възражение за съпричиняване при положение, че същото е отхвърлено от първостепенния съд и въззивна жалба от ответника не е депозирана срещу решението. Доколкото няма нито един въпрос, който да таргетира в соченото от касатора процесуално нарушение, то самоцелно, хипотетично се явява формулирането на въпроси, касаещи доказването на принос от страна на пострадалата.

За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само формално вписано в изложението. Липсва каквато и да е обосновка коя правна норма се нуждае от тълкуване с оглед трудности по прилагането й, или поради натрупана съдебна практика по прилагането й, която вече не е актуална, или е погрешна.

При изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК при направено от ответника по касация искане, следва да бъдат присъдени разноски в размер на 120 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС