Определение № 2817 от 04.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 600/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. А. И. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пернишки окръжен съд № 392 от 20.10.2022 г. по гр.д.№ 482/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Пернишки районен съд по гр.д.№ 5593/ 2021 г. и по този начин е прието за установено в отношенията между жалбоподателя и „Строй Билдинг 2012“ ЕООД и И. А. П., че Ц. И. дължи на И. П., в качеството й на цесионер по договор за цесия от 04.06.2021 г., сключен със “Строй Билдинг 2012” ЕООД, гр.Перник, сумите по издадения по ч.гр.д.№ 509 / 2021 г. на Пернишки районен съд изпълнителен лист, а именно: 5 470 лв. - главница, ведно със законната лихва върху сумата, от 04.02.2021 г. до окончателното й изплащане; сумата 111,96 лв. - държавна такса и сумата 340 лв. - адвокатско възнаграждение и жалбоподателката е осъдена да заплати разноските по делото. Жалбоподателката претендира въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по правните въпроси: „Длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на материалноправния спор и обстоятелствата, които подлежат на изясняване относно изискуемостта на вземането, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи?“; „При плащане на сума под отлагателно условие от кой момент настъпва изискуемостта на вземането - от датата на издаване на документа от държавна институция или от датата на уведомяване на страната по договора за наличието на съответния административен акт?“; и „Допустимо ли е съдът да разкрие действителната воля на страните не по пътя на тълкуването на уговореното между тях, а като им дава наставления как би трябвало да звучат договорните клаузи на сключения помежду им писмен договор, съобразно субективното мнение на решаващия съдебен състав досежно съдържанието им, като по този начин изменя договора?“. Жалбоподателката счита, че първият и третият от тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за втория поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответните страни „Строй Билдинг 2012“ ЕООД и И. А. П. оспорват допустимостта на жалбата с доводи, че вземането, което е предмет на делото, произтича от търговска продажба, образуваното по спор за съществуването му дело е търговско и тъй като е с цена под 20 000 лв, то въззивното решение по такова дело не подлежи на касационно обжалване. Евентуално поддържат, че няма основания за допускане на касационното обжалване, тъй като първият поставен от жалбоподателката правен въпрос е разрешен в съответствие с установената от ВКС съдебна практика, а останалите са неотносими към обстоятелствата по делото. Съдът намира жалбата за допустима Вземането, за установяването на което е предявен искът, по който е образувано основното производство, произтича от договор за продажба на право на строеж върху недвижим имот, по който страна - продавач е „Строй Билдинг 2012“ ЕООД, а купувач - ответницата И.. Въззивният съд обаче е установил и правоотношение между ищцата И. П. и ответницата Ц. И., което поизтича от договор за цесия, съобщена на длъжника. Това е спор между гражданскоправни субекти, по който са релевирани твърдения за недействителност на договора за цесия и образуваното по този спор дело е гражданско по своя характер, независимо от естеството на цедираното вземане. Неговият размер е над 5 000 лв, а за граждански дела, които имат за предмет вземания над 5 000 лв, законът не ограничава достъпа до касационен контрол. Искането за допускане на касационното обжалване обаче е неоснователно. За да уважи предявения иск, въззивният съд приел за установено, че между „Строй Билдинг 2012“ ЕООД и Ц. И. бил сключен договор за покупко-продажба, по силата на който продавачът прехвърлил на купувача право на строеж за построяване на самостоятелен обект в пететажна сграда - апартамент № 11. Заплащането на цената по договора било уговорено на части, като 5 470 лв следвало да бъде платена „при снабдяване с акт 14“. Акт 14 за сградата бил издаден на 18.06.2019 г., като това не било съобщено на ответницата. Срещу нея, по заявление на „Строй Билдинг 2012“ ЕООД от 04.02.2021 г., била издадена заповед № 260777/ 24.03.2021 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителен лист за заплащане на сумата 5 470 лв. - представляваща част от продажната цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот, законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и направените по делото разноски. За събиране на вземането било образувано изпълнително производство, по което на 29.07.2021 г. на длъжника било връчено съобщение за заповедта и въз основа на постъпило от него възражение в срока по чл.414 ГПК кредиторите предявили иск за установяване на вземането. Междувременно с договор за цесия от 04.06.2021 г. „Строй Билдинг 2012“ ЕООД, като цедент, прехвърлило безвъзмездно на И. П., като цесионер, вземанията си по заповедта за изпълнение. Договорът за цесия бил съобщен от кредитора - цедент на Ц. И. на 30.06.2021 г. чрез нотариална покана. При тези фактически установявания от правна страна съдът посочил, че при частно правоприемство - при прехвърляне на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение чрез договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска за установяването му, легитимиран да участва в производството е цедентът, като намира приложение нормата на чл.226 ГПК. Легитимиран да предяви иска е и цесионерът. Прехвърленото вземане възникнало от договор за продажба на сграда, по който купувачът се задължил да плати част от цената при издаване на акт 14 за строителството. Продавачът „Строй Билдинг 2012“ ЕООД се е снабдил с този акт на 18.06.2019 г. и от този момент за ответницата възникнало задължението да плати исковата сума. Без значение било дали тя е уведомена за издаването на акта. Това би имало значение единствено за наличието на забава. За неоснователни били счетени и доводите в жалбата, че въпреки издадения акт 14 постройката не била завършена до степен на „груб строеж“. Актът бил съставен от компетентни за това лица, при спазване на установената от закона форма и правила, и в кръга на правомощия на съставителите. Доказателства опровергаващи доказателствената му сила не били представени. За неоснователно било намерено и възражението в жалбата, че по отношение на правото на строеж, учредено в полза на „Строй Билдинг 2012“ ЕООД е изтекла давността по чл.67 ЗС. Правото да се позове на погасителната давност по чл.67 ЗС в конкретния случай не принадлежало на ответницата, а на собственика на земята. Отхвърлени били и доводите на ответницата, че не е обвързана с правните последици на договора за цесия, тъй като същият не й бил съобщен. В приложената като писмено доказателство по делото нотариална покана било удостоверено, че цесията е съобщена от кредитора - цедент на Ц. И. на 30.06.2021 г. Това било официално удостоверяване, което също не било оспорено и опровергано. С оглед тези мотиви на въззивния съд, от поставените от касатора въпроси единствено първият процесуалноправен въпрос е обуславящ. Той обаче е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС, включително сочената от самия касатор. Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., I т.о. и цитираните в него/. Така установената практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол по обуславящия процесуалноправен въпрос. Останалите въпроси са необуславящи, тъй като не са били поставени във въззивната жалба. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд, ако не се касае до нищожност или недопустимост на обжалваното пред него първоинстанционно решение, се произнася само по доводите в жалбата. Вторият и третият от формулираните от жалбоподателката въпроси не са свързани с валидността и допустимостта на обжалваното пред въззивния съд съдебно решение, а с неговата правилност. Затова съдът не е могъл да се произнесе служебно по тях и не ги е разрешил в акта си. Поставянето на въпросите за първи път пред касационната инстанция е недопустимо, тъй като те са неотносими към правните разрешения на въззивния съд. По необуславящи правни въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и