Определение № 2841 от 04.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4193/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 152/06.08.2024 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по в. гр. д. № 264/2024 г. С него въззивният съд, като изменил решението на първостепенния Пазарджишки окръжен съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на И. А. А. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 11 000 лв., на осн. чл. 2б ЗОДОВ, ведно с компенсаторно обезщетение в размер на законната лихва, считано от 26.09.2023 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като отхвърлил претенцията за разликата до претендирания размер от 100 000 лв., ведно с компенсаторното обезщетение. Ищецът И. А. А., чрез адвокат В. С., обжалва решението в частта, с която искът му по чл. 2б ЗОДОВ за разликата над 11 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв., както и за обезщетението в размер на законната лихва върху отхвърлената част от главницата. Насрещната страна по тази жалба – Прокуратурата на РБ не отговаря в срока по чл. 287 ГПК. Ответникът по иска Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Д. К. от Пловдивската апелативна прокуратура, обжалва въззивното решение в частта, с която е осъдена да заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер над 5000 лв., както и обезщетение в размер на законната лихва върху главницата над 5000 лв. до 11 000 лв., считано от 26.09.2023 г. до окончателното издължаване. Насрещната страна по тази жалба И. А. А. не отговаря в срока по чл. 287 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: За да се произнесе, въззивният съд установил, че досъдебно производство ДП № 268/07.08.2012 г. по описа на РУ на МВР - П., е било образувано на 07.08.2012 г., във връзка с извършено престъпление по отношение на сина на ищеца - А. И. А., на който била нанесена тежка черепно-мозъчна травма от нанесен удар с чук по главата, в резултат на което месец по-късно - на 08.09.2012 г. той починал; досъдебното производство е образувано първоначално срещу лицето М. Д. А. за престъпление по чл. 129 НК (за причинена средна телесна повреда); на 08.09.2012 г. пострадалият А. А. е починал; на 05.10.2012 г. делото е прието по компетентност от ОП - Пазарджик, като същото е продължило спрямо М. Д. А. по обвинение по чл.116, ал.1, т.11 от НК. Впоследствие е било установено, че извършител на деянието е С. Д. А. (брат на М. А.). На 11.02.2013 г. делото е спряно на основание чл.244, ал.1, т.1 във вр. чл.25, т.2 от НК, тъй като е установено, че лицата С. Д. А. и М. Д. А. са напуснали пределите на Република България. За двамата е издадено постановление за принудително довеждане и са обявени за общодържавно издирване с телеграма № 5167/13 г. (за С. А.) и телеграма №5173/13 г. (за М. А.). На 29.06.2016 г. делото е възобновено. Установено е, че лицата се намират във Ф.. На 09.08.2016 г. делото отново е спряно. На 02.07.2018 г. делото е възобновено. На 24.07.2018 г. лицето С. Д. А. е привлечен задочно като обвиняем по чл.116, ал.1 т.11 от НК. На 27.12.2018 г. делото отново е спряно. На 14.04.2021 г. делото е възобновено. На 11.05.2021 г. делото отново е спряно, на 29.06.2022 г. е възобновено. С постановление от 30.06.2022 г. на основание чл.269, ал.3, т.4 б.“а“ от НК С. А. е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.116, ал.1, т.11 от НК и спрямо него е издадена Европейска заповед за задържане и той е задържан за 72 часа от момента на докарване на територията на Република България. Същият е обявен за международно издирване в ШИС, както и по канала на Интерпол; съдебно производство е образувано едва през 2024 г. – н.о.х.д. № 25/2024 г. на ОС – Пазарджик; понастоящем същото е висящо; съдът установил, че през периода от образуване на наказателното производство на 07.08.2012 г. до датата на депозиране на исковата молба на 26.09.2023 г. наказателното производство е било спирано 4 пъти, и е било спряно общо за период от 8 години, 9 месеца и 4 дни; същевременно срокът на наказателното производство е бил удължаван общо 14 пъти, като в удължените срокове са извършвани малко на брой или никакви действия по разследването; прието е, че още от образуването на наказателното производство са били известни на разследващите органи вероятните извършители на деянието, оръдието на престъплението и начина на извършването му, нанесените тежки травматични увреждания на пострадалия и изпадането му в коматозно състояние, опасно за живота, и неблагоприятната медицинска прогноза за живота му; съдът е приел, че въпреки това наказателното производство е образувано с очевидно неправилна правна квалификация на извършеното престъпление и не е назначена своевременно медицинска експертиза за установяване на характера на уврежданията и прогнозата за живота на пострадалия; прието е, че до 20.08.2012 г. не се предприети никакви действия за задържане на извършителите (за чиято самоличност и адрес на местоживеене са били налице данни още на 07.08.2012 г.), с което е дадена възможност същите безпрепятствено да напуснат страната и да се укрият от органите по разследването; наред с това не са разпитани всички свидетели - очевидци, и не е обезпечено запазването на техните показания чрез разпит пред съдия; съдът е отбелязал, че това е предприето 10 години по-късно, когато свидетелите вече са били напуснали страната, и се е наложило обявяването им за общодържавно издирване, за да бъдат разпитани пред съдия; съдът е отбелязал, че при събрани данни още през м. септември 2012 г., че уличените лица се намират във Ф., не са предприети действия чрез установените механизми за международно сътрудничество в рамките на Европейския съюз за издирването на лицата, и за издаването на Европейска заповед за арест за задържането им - такива действия са били предприети едва след 05.07.2022 г. - почти десет години след постъпването на данните за тяхното местоживеене и месторабота във Ф.. Съдът е приел, че от доказателствата по делото е видно, че всички ефективни действия по разследването и събирането на доказателства във връзка с извършеното престъпление са осъществени в периода до 05.02.2013 г., когато за пръв път производството е било изпратено на наблюдаващия прокурор с мнение за спиране; в последващите постановления за спиране, както и в тези за удължаване на срока на разследването, неизменно присъства констатация, че по досъдебното производство са извършени „многобройни действия по разследването“, които в действителност се изчерпват с разпит на 8 свидетели, една изготвена съдебно-медицинска експертиза, 2 броя разпознавания, 2 броя справки за съдимост, няколко служебни справки от АИС на МВР, една справка от Службата по вписванията, и няколко на брой посещения на едни и същи адреси, за призоваване на свидетелите и на уличените лица. Прието е, че е налице очевидно неефективното разследване, а наблюдаващият прокурор от районната, а впоследствие - и от окръжната прокуратура, не е дал адекватни указания за последващи действия, не е установил липсата на действителна процесуална активност на разследващите органи, и не е предприел своевременно съответни действия за ангажиране на съществуващите международни механизми за издирване на извършителите, задържането им и ангажиране на наказателната им отговорност; Съдът приел, че наказателното производство е продължило неразумно дълъг срок - повече от 11 години в неговата досъдебна фаза, преминало е в съдебната си фаза едва в течение на настоящото исково производство, и понастоящем няма данни да е приключило и да е ангажирана наказателната отговорност на извършителя с влязла в сила присъда; прието е, че от срока на наказателното производство не следва да се изключват периодите, през които наказателното производство е било спряно - през периода на спиране именно ответникът е бил длъжен да обезпечи извършването на ефективни действия за откриване на уличените лица и свидетелите-очевидци, чрез ангажиране на съществуващите европейски механизми за международно сътрудничество по наказателни дела, което е сторено 10 години след постъпване на данни, че същите са се установили на територията на конкретна страна от ЕС. Съдът приел още, че при многократните искания за удължаване на срока на разследването наблюдаващият прокурор е бил длъжен да констатира липсата на действително извършени действия по разследването, или неефективните такива, и да даде съответни указания на разследващите органи за действията, които следва да бъдат предприети, което не е сторено. Направен е извод, че е налице нарушаване на правото на ищеца на разглеждане в разумен срок на ДП №268/27.08.2012 г. по описа на РУ - П., преписка №2882/2012 г. на ОП - Пазарджик, за ангажиране на наказателната отговорност на виновните лица за убийството на неговия син А. И. А., като видно от събраните доказателства, и до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция няма данни наказателното производство да е приключило; по отношение на претърпените вреди съдът приел, че в случая са налице обичайните вреди, настъпващи в резултат на неразумната продължителност на наказателното производство; в случая не са установени извънредни вреди, отличаващи делото от други такива от същия вид; направено е заключение, че ищецът е претърпял обичайните неимуществени вреди от продължилото извън разумния срок наказателно производство, за които ответникът му дължи обезвреда; съдът приел, че справедливото обезщетение за вредите, претърпени от ищеца, за продължилото повече от 11 години неефективно проведено досъдебно производство, с множество необосновани спирания и удължавания на срока на разследването, следва да бъде определено в размер на 11 000 лв. Прието е, че този размер кореспондира на съществените накърнени от престъплението права, и съответно - съществения интерес на ищеца от разкриването на извършителите и ангажирането на наказателната им отговорност, на накърненото му чувство за справедливост, разочарованието от бездействието на компетентните органи да накажат виновните за смъртта на сина му лица, накърненото доверие в разследващите органи и в способността на държавата действително да защити правото на живот и правото на справедлив съдебен процес. По касационната жалба на ищеца И. А. А.: Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, съгласно чл. чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД. Въпросът по тълкуването на цитираната процесуалноправна разпоредба е от значение за всяко исково производство. Не е изяснено нито в касационната жалба, нито в изложението, кои доводи и възражения на страната са игнорирани от въззивния съд, поради което и няма възможност да се прецени, доколко поставеният процесуално-правен въпрос е съществен за резултата по спора – действително ли въззивният съд не е взел отношение към конкретния довод или възражение на И. А.; ако това е така, този довод или възражение относим ли е към делото и, съответно, би ли се отразил върху резултата по делото в полза на А.. Касационната инстанция, която е контролно-отменителна извършва проверка само в рамките на конкретните касационни доводи (чл. 290, ал. 2 ГПК). При подобна неяснота, само принципното поставяне на въпрос по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване. Съдът няма как да предполага според страната кои нейни доводи и възражения въззивната инстанция е трябвало, но не е обсъдила. Следващият правен въпрос е извън предмета на спора – има отношение към тълкуването на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ - кои са критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от наказателно преследване и за съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, с оглед конкретно установените по делото обстоятелства. Цитираната към въпроса съдебна практика също касае приложението на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Предмет на иска по настоящото дело е обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ, като в текста на правната норма изрично са очертани специфичните критерии, от които съдът изхожда при преценката за справедливото обезщетение. Независимо, че питане няма, следва да се посочи, че въззивният съд не се е отклонил от точното приложение на правната норма, както и от приетото в съдебната практика нейно тълкуване. По касационната жалба на Прокуратурата на Република България: Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпроси по тълкуване на чл. 52 ЗЗД: „относно съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 от ЗОДОВ; при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост - обща икономическа среда, жизнен стандарт и за общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата. Поставен е и въпросът: относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното конкретно значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение. Така, както е формулиран, въпросът се отнася към приложението на чл. 2, ал. 1 ЗДОВ, докато предмет на спора е претенция по чл. 2б ЗОДОВ. В първата си част питането е принципно, има отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД по всички деликтни искове и се явява включено във въпроса по-горе относно понятието „справедливост“, вложено в съдържанието на цитираната разпоредба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване по поставените от ПРБ правни въпроси. Не се установява поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС относно даденото от въззивния съд тълкуването на понятието „справедлвивост“ по см. на чл. 52 ЗЗД, нито с трайно установеното разбиране по приложението на правната норма - справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, от които се гради заключение и за това в каки морални вреди реално са причинени на увреденото лице; в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. Така е сторил и въззивният съд. Справедливостта изисква от съда да извършва преценка на обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства, от които се гради заключение за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. Няма оплакване, че въззивната инстанция е ценила обстоятелство, което не носи обективни характеристики за приетите увреждания. Единственото твърдение е, че апелативният съд не е съобразил общата икономическа среда и жизнен стандарт в страната, но сам касаторът не сочи, как това би довело до намаляване размера на присъдената сума, нито сам излага по делото в инстанциите по същество или в касационната факти във връзка с икономическата конюнктура. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма причини за определяне на обезщетение в размер под 11000 лв., до 5000 лв. (в тази част въззивния съдебен акт е влязъл в сила) само на база жизненият стандарт в страната, ценен към датата на устните състезания във въззивната инстанция (искът е за заплащане на обезщетение за вреди от бавно правосъдие по неприключило дело, т.е. увреждането от значение за настоящия спор е продължавало към посочената дата). Няма оплаквания за несъобразени други релевантни обстоятелства, които биха занижили размера на присъденото обезщетение. При така изложеното, въпросът дали, прилагайки чл. 52 ЗЗД съдът трябва да държи сметка и за икономическата среда и жизнен стандарт в страната, се явява без значение за целения от касатора резултат по спора – разглеждането му не би могло да обуслови извод за дължимо по казуса обезщетение в размер под 11 000 лв. до 5000 лв. Няма основания за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК. Мотивиран от горното, съдът