Определение № 4320 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3601/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Община Благоевград, против решение № 254 от 15.05.2025 г. по в. гр. д. № 275/2025 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 929 от 09.12.2024 г. по гр. д. № 2718/2023 г. на Благоевградски районен съд с уважен положителен установителен иск за собственост по чл.124, ал. 1 ГПК. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска неговата отмяна. Няма искане за разноски. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, и при формулиране на следните правни въпроси по основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1. Може ли и при какви условия незастроен недвижим имот, предназначен за проектен незастроен жилищен парцел по приет при действието на Закона за планово изграждане на населените места (ЗПИНМ) - отм., и действащ понастоящем регулационен план да премине в собственост на общината на основание § 42 ПЗР ЗИДЗОбС; 2. Може ли отреждането на имота да се докаже с косвени доказателства при липса на изрично записване относно предназначението на даден имот в плана, и 3. При иск, основан на придобивна давност, необходимо ли е ищецът да установи начина на завладяване на имота с оглед изискването владението да е явно. В изложението към касационната жалба се поддържа, че въззивното решение противоречи на задължителната и казуална практика на Върховния касационен съд по прилагането на § 42 ПЗР ЗИДЗОбС, обективирана в решение № 900 от 17.12.2009 г. по гр. д. № 715/2009 г. на ВКС, ІI г. о., и решение № 112 от 16.03.2008 г. по гр. д. № 31/2008 г. на ВКС, I г. о., без да формулира конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд, в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о., решение № 618 от 23.10.2024 г. по гр. д. № 4328/2023 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 210 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 4866/2022 г. на ВКС, І г. о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 175 от 11.07.2012 г.по гр. д. № 1855/2010 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 202 от 08.04.2025 г. по гр. д. № 1148/2024 на ВКС, ІІ г.о., е постановил своето решение без да обсъди подробно всички събрани в хода на процеса доказателства и наведени възражения във въззивната жалба. Поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за допускането му до касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба И. Д. Д. е подала отговор, в който е изложила съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на поддържаните предпоставки на чл. 280 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение по гр. д. № 2718/2023 г. на Благоевградски районен съд, с което е уважен предявеният от И. Д. против Община Благоевград положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на принадлежността й на правото на собственост върху поземлен имот (ПИ) с идентификатор *** по кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място], с номер по преходен план *, квартал 13, парцел *, с площ от 663 кв. м, находящ се в [населено място], общ. Б., предназначение: урбанизирана, с начин на трайно ползване: „ниско застрояване (до десет метра), при граници (съседи): ***; ***; ***; ***, на основание давностно владение. За обосноваване на така предявеното искане са наведени фактически твърдения за осъществявано от 1959 г. до настоящия момент от ищеца И. Д. и семейството й владение на съседен поземлен имот с идентификатор ***, заедно с построената през 1959 г. в този имот двуетажна жилищна къща, придобити от нея въз основа на нотариален акт за дарение на недвижим имот № 139 от 08.08.2000 г. и нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 24 от 05.03.2012 г., както и на процесния имот от построяване на жилищната сграда в съседния имот от нейния дядо С. Д., ограден оттогава от него с телена мрежа и в който те отглеждали овощни дървета (круши, кайсии, сливи). Тя самостоятелно владеела процесния имот от началото на 1991 г. до настоящия момент, поради което е предприела действия по снабдяване с констативен нотариален акт, като при подаване на молба-декларация за признаване на собствеността й чрез обстоятелствена проверка от ответната община е издадено удостоверение за съставен акт за държавна собственост № 89 от 06.05.1985 г. Ответната община в срока по чл. 131 ГПК е оспорила иска, възразявайки, че е придобила собствеността върху процесния имот, на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОбС във вр. с § 42 ПЗР ЗИДЗОбС (обн. – ДВ, бр. 96 от 1999 г.), като незастроен парцел *-* в кв. 13 на [населено място] - частна държавна собственост, отреден за жилищно строителство, съгласно предвиждането на действащия към датата на влизане в сила на закона устройствен план от 1959 г., който по кадастралния план на селото от 2000 г. е имот с пл. № *. Твърди се, че по силата на Разпореждане № 404 от 28.10.1968 г., изм. с ПМС № 1 от 07.01.1981 г., процесният имот, като дворно място в границите на населеното място, е предаден от АПК „Д. Благоев“ на ОбНС и върху него с протокол на АПК е било отстъпено право на строеж в полза на Д. Д.. Въз основа на посоченото постановление и чл. 77 НДИ за имота е съставен Акт за държавна собственост № 89 от 06.05.1985 г. Общината навежда придобиване на собствеността и на основание чл. 19 ЗСПЗЗ. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът И. Д. е пряк наследник на Д. С. Д., починал на 04.11.2021 г., съгласно удостоверение за наследници от 23.11.2021 г. Въз основа на нотариален акт за дарение на недвижим имот № 139 от 2000 г. и нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 24 от 2012 г. тя е придобила от родителите си (Д. Д. и В. Д.) УПИ *-* в кв. 13 по плана на [населено място] с площ от 460 кв. м (НА от 2012 г.), заедно с построената в имота двуетажна къща (НА от 2000 г.), който е съседен на процесния имот. За последния е установено, че е съставен АДС № 89 от 06.05.1985 г. от Общински народен съвет -Благоевград, на основание ПМС № 1 от 07.01.1981 г. и чл. 77 НДИ, по регулационния план, одобрен със заповед № 3005 от 24.12.1959 г., като за незастроен жилищен парцел (ЗЗ), с площ от 650 кв. м в [населено място]. По разписния лист към проекта за дворищна регулация за имот пл. № * е посочено, че записите са разделени по парцели в различните квартали и те са следните: за всички парцели в кв. 7 и кв. 13, отредени за имот с пл. № * - записано ТКЗС, зачертано, с добавяни записи за собственици, с документи за различни парцели, като между тях е и името на Д. Д. за жилищна сграда в парцел * в кв. 13; останалата част е нечетлива, а за всички парцели в кв. 8, отредени за пл. № * - записано първоначално ТКЗС, зачертано по-късно, с добавяни записи за собственици с документи за различни парцели. Посочени са и съдържащи се в справка за имотите към плана данни за номера на имоти, площ, застрояване, година на застрояване, имена и документи за собственост, със забележка държавен или собствено, като за: парцел * в кв. 13 с площ 650 кв. м., незастроен, е отразено името на Д. Д., протокол на АПК, държавен; парцел * в кв. 13 - С. Д., и парцел * в кв. 13 с площ 600 кв. м, незастроен - С. Д., държавен. Въззивният съд е обсъдил и събраните в първоинстанционното производство гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите П. Д. и К. Т., които живеели в съседни на процесния имот имоти. Същите заявили, че имотът бил ограден и се ползвал за овощна градина и отглеждане на животни от дядо С. и баба Г. – дядо и баба на ищеца И. Д., а след това от нейните родители и от нея, като от ищеца И. Д. само за овощна градина. Процесният имот се ползвал от тях от построяването на жилищната къща на семейството, която била построена от дядо С. и баба Г. в съседния имот, когато св. П. Д. била десетгодишна (т. е. през 1959 г.). Имотът е бил ограден заедно с другия им имот и се знаел като техния имот. Посочено е, че по заключението на съдебно-техническата експертиза поземлен имот с идентификатор ***, като част от имот с пл. № * по кадастралния план на [населено място] от 1959 г., е бил земеделска земя, отбелязан като кооперативна земя по записа ТКЗС в разписния лист към регулационния план от 1959 г., по който регулационен план той е проектен парцел *-* в кв. 13; част от имот с пл. № * по КП на [населено място] от 1959 г. е внесен в ТКЗС при образуването му през 1957 г., но с одобряването на РП от 1959 г., той е влязъл в границите на [населено място], като урбанизирана територия и е загубил земеделския си характер; няма данни от кого е внесен имотът в ТКЗС и няма подавани заявления за възстановяване на собственост. Този КП е изработен през периода 1958-1959 г. при действието на ЗПИНМ (отм.), като имотът попада в границите на много голям земеделски имот (нива и част мера ) с пл. № *. Общият регулационен план на уличната и дворната регулация, задължителните застроителни линии и напречни профили на [населено място], изработен върху основата на кадастралния план, е одобрен със заповед № 3005 от 24.12.1959 г. на Окръжен народен съвет - Благоевград, на основание § 18, т. 3 от Временната наредба за приложение на Закона за планово изграждане на населените места. Изложено е, че според разясненията на вещото лице по регулационен план за имот с пл. № * са проектирани и отредени по-голяма част от дворищните парцели в кв. 7, всички дворищни парцели в кв. 13 и няколко парцела в кв. 8, а част от имота е отреден за проектни улици, като процесният имот с проектен парцел *-* в кв. 13 е с графически изчислена площ от 685 кв. м, а по съставения АДС № 89 от 06.05.1985 г. - 650 кв. м, като същото е констатирало, че няма данни за уреждане на регулационни сметки за парцелите, отредени за имот с пл. № * и за отчуждаване на части от имота за улици. По кадастралния план на [населено място], изработен през периода 1995-1997 г. и одобрен със заповед № РД-02-14-50 от 11.01.2000 г. на министъра на РРБ, на основание чл. 11 от Закона за единния кадастър на НРБ, спорният имот попада в имот с пл. № * и в границите му са заснети жилищна сграда на два етажа, две паянтови стопански сгради и един голям навес, залепен до жилищната сграда от изток. Констатирано е също от вещото лице, че имотите за проектни парцели по действащия РП от 1959 г. не са оформени в границите им, поради което към 2000 г. няма приложен регулационен план за имот с пл. № * като парцел *-*. В регистъра на имотите към КП от 2000 г. записванията за имот с пл. № * са като дворно място с площ от 1258.82 кв. м (по скица 1259 кв. м), със собственик Д. С. Д. по н. а. № 145. По одобрените със заповед № РД-18-176 от 24.10.2022 г. кадастрална карта и кадастрални регистри за цялата урбанизирана територия на [населено място], общ. Б., процесният имот е поземлен имот с идентификатор ***, с начин на трайно ползване - „ниско застрояване (до 10 м)“, с площ на имота от 662.97 кв. м (по скица 663 кв. м), без запис за собственик (липсват данни за собственост), с номер по предходен план: *, кв. 13, парцел *. Въз основа на тези данни е направен експертен извод, че поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 663 кв. м по кадастралната карта и с площ по проектен парцел (УПИ) *-* в кв. 13 по РП от 1959 г. от 687 кв. м е частично идентичен с имота, описан в АДС № 89 от 06.05.1985 г., като парцел (УПИ) * в кв. 13, с площ от 650 кв. м, за тези площи. Регулационният статус на процесния имот с идентификатор ***, с площ от 663 кв. м, според действащия регулационен план на [населено място] от 1959 г., е проектен жилищен парцел (УПИ) *-* в кв. 13, с площ на парцела (УПИ) от 687 кв. м, като това отреждане е валидно към 05.11.1999 г. и към 25.03.2024 г. Посочено е също, че през целия период от 1959 г. имотът е владян като дворно място - част от имот на Д. Д.. Същият от 1959 г. е включен в границите на урбанизирана територия и не представлява остатъчен фонд земеделска земя по ЗСПЗЗ. При така установените фактически данни, въззивният съд е приел, че за процесния имот няма надлежно издаден акт за държавна собственост поради неспазване на изискванията на чл. 78 и 79 НДИ (отм.) за неговото съставяне (неподписването му от съставител и председател на ИК на ОбНС – Благоевград) и като такъв не притежава белезите на официален свидетелстващ документ за отразените в него факти. Същият обаче е послужил на ответната община за оспорване на претендираното право на собственост на ищеца И. Д., поради което за нея е налице правен интерес да установи по отношение на общината, че е собственик на имота. Посочено е, че ищецът носи доказателствената тежест да установи всички елементи на наведеното основание за придобиване на собствеността върху имота – придобивна давност, включително и чрез присъединяване на владение на праводателите, като наследодатели, а ответната община - осъществяването на вписаното в процесния АДС придобивно основание и придобиване на имота от държавата, а впоследствие трансформиране на собствеността от държавна в общинска. Прието е, че не се установява придобиване на спорния имот от държавата въз основа на вписаното в акта и поддържано от ответната община основание, тъй като въз основа на § 1 ЗР на ПМС № 1 от 07.01.1981 г. за по-нататъшно усъвършенстване на системата за задоволяване на населението на селищните системи с месо, яйца, риба, плодове, зеленчуци и фасул, отменено към датата на съставяне на акта с параграф единствен от ЗР на ПМС № 11 от 02.03.1982 г., на съответните общински народни се предоставя само правото на ползване на земи в строителните граници на населените места, включени в блокове на ТКЗС, но не се прехвърля право на собственост. Въззивният съд, въпреки приетата липса на доказателствената сила на акта за отразените в него факти, както и за включването на спорния имот в ТКЗС, въз основа на записите в разписния лист към плана, макар и със зачертаване, е направил косвен извод, че същият е бил в ТКЗС преди включването му в регулационния план от 1959 г. При липсата обаче на други планове, карти и разписни листове, в които да се съдържат данни за предходен собственик на имота преди включването му в ТКЗС, е направен извод, че до неговото включване в регулационния план на населеното място (с. Б.), като имот с неустановен преди кооперирането собственик, същият е станал държавна собственост по силата на самия закон – чл. 3 ЗДИ (1941 г., отм.), а впоследствие и по силата на чл. 6 (ред. – Изв., бр. 92 от 1951 г.). Изложени са също съображения, че при липсата на данни преди включването му в ТКСЗ имотът да е бил собственост на определено лице, не е налице основание за възстановяване на собствеността му по реда на ЗСПЗЗ (чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ), респ. за неговото определяне като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ. Същият с влизане в сила на регулационния план на [населено място] през 1959 г., по който той е включен в границите на населеното място, е загубил земеделския си характер и е станал имот в урбанизирана територия – държавна собственост. Прието е, че съгласно чл. 2, ал. 3 ЗДС имотът е частна държавна собственост, както и че по делото не е установено отреждане на имота по регулационния план от 1959 г. за някое от изброените в § 42 ПЗР ЗИДЗОбС мероприятия, за да настъпи трансформиране на собствеността на имота от частна държавна собственост в частна общинска собственост. Прието е, че от ищеца И. Д. при пълно и главно доказване в процеса са установени всички елементи на посочения от нея придобивен способ на собствеността върху процесния имот - давностно владение. Доказани са обективни действия по установяване на фактическа власт върху вещта, обективиране на действия по установяване на намерение за своене на вещта, осъществяване на това владение явно, спокойно, непрекъснато и за период от време по чл. 79, ал. 1 ЗС, през който давност по отношение на придобиване на имота е могла да тече - от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г. и от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., и през който период са изтекли необходимите десет години за недобросъвестната придобивна давност, за която е направено изрично позоваване от ищеца И. Д.. Изложени са съображения, че вещите - частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС с ДВ, бр. 33 от 1996 г., могат да се придобиват по давност най-рано от 01.06.1996 г. Десетгодишният срок на недобросъвестното владение е спрян с § 1 ЗДЗС в последния ден преди изтичането му и с последващите изменения на правната норма спирането на давностния срок е продължено до 31.12.2022 г. С решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. Конституционният съд (КС) е обявил за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн. - ДВ, бр. 46 от 2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18 от 2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн. – ДВ, бр. 7 от 2018 г.). Посочено е, че съгласно мотивите на посоченото решение на КС, по отношение на давностните срокове, които са започнали да текат от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г., какъвто е и разглежданият случай, както и за тези, за които давността е изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. след обявяването за противоконституционен на § 2 ЗР ЗИЗС, с който е придадено обратно действие на продължаването на срока, следва да се зачетат придобитите права при позоваване на придобивна давност. Изложени са мотиви, че ищецът И. Д. изрично се е позовала на осъществявано от нея владение и присъединяване на такова от праводателите й, основано на наследяване. Съдът е взел предвид, че свидетелските показания са категорични, че от 1959 г. нейните праводатели (възходящи – дядо, а след това родители) са започнали да ползват имота, да го стопанисват, обработват и дори са го оградили, с което те са ограничили достъпа на трети лица и са ги обективирали явно, открито и спрямо неограничен кръг лица, като са изразили собственически намерения, като към настоящия момент това владение е продължено и от ищеца И. Д.. Въз основа на тези съображения е приел предявения иск за собственост за основателен и е потвърдил първоинстанционното решение. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. при формулиран от него материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства - т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Едновременно с формулиране на въпроса е необходимо касаторът да обоснове и наличието на някоя от специалните предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Независимо от тези предпоставки касационно обжалване се допуска и при някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК - вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поддържаното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване не е налице, доколкото въпреки позоваването на тази специална предпоставка за допускане на касационното обжалване и посочването на задължителна и казуална практика на ВКС, касаторът не е формулирал конкретен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос в съответствие със задължителните разяснения, дадени в посоченото тълкувателно решение. Касационният съд няма правомощието да изведе сам правен въпрос въз основа на оплакванията в касационната жалба, когато такъв въпрос не е формулиран от касатора, а евентуално би могъл само да конкретизира, уточни и квалифицира, съобразявайки доводите в изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Липсата на правен въпрос от значение за изхода по предмета на спора е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, без да се разглежда поддържаната от касатора специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За пълнота следва да отбележи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на посочената от касатора практика, част от която (решение № 112 от 16.03.2009 г. по гр. д. № 31/2008 г. на ВКС, I г. о.) дори не представлява такава по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд в съответствие с установената практика, включително и с посочената в изложението към касационната жалба, при разглеждане на въведения спор за собственост върху процесния имот, е обсъдил в съвкупност всички допустими и относими доказателства, доводи и възражения на страните и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, опитни и логични правила. Изложени са съображения и за условията на § 42 ПЗР ЗИДЗОбС (обн. – ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г. и в сила от 09.11.1999 г.) за трансформиране на частната държавна собственост в частна общинска собственост и за установяването на давностното владение върху процесния имот. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в производството по чл. 288 ГПК. При поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви не е налице основание за допускане на касационното му обжалване и по формулираните от касатора въпроси, по отношение на които се поддържа наличието на специалната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първите два въпроса, свързани с отреждането на имота по плана, са поставени така, че те не представляват принципни правни въпроси, а са свързани с преценка на конкретните факти по спора и на събраните доказателства, което е релевантно не за настоящата фаза на касационното производство, а при разглеждане на касационната жалба по същество, в случай че касационното обжалване бъде допуснато. По следващия (трети) въпрос, свързан с необходимостта, при позоваване на придобивна давност, да се установи начинът на завладяване на имота, с оглед изискването владението да е явно, също не е налице поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС (решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 197 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 1024/2017 г. на ВКС, І г. о., решение № 18 от 24.03.2021 г. по гр. д. № 418/2020 г. на ВКС, IV г. о.), с която въззивното решение е съобразено. Прието е, че за да се придобие право на собственост върху имот на основание давностно владение, то трябва да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено. Владението, като елемент на придобивната давност, трябва да е явно и несъмнено и да се осъществява постоянно, т. е. да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят имота. Не е достатъчно само манифестирането на собственическо отношение към имота пред трети лица, а е необходимо владелецът да си служи с недвижимия имот по предназначението му, да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва действия по стопанисването му. Тези действия трябва да бъдат такива, че ясно, явно и несъмнено да сочат, че владелецът счита имота за свой и да дават възможност на собственика да узнае, че трето лице владее имота му и да предприеме действия по защита на правото си на собственост. Владението трябва да бъде установено явно спрямо собственика на вещта и фактът на установяване, както и моментът, в който е установено владението, трябва да бъде доказан по делото. В съответствие с тази практика въззивният съд въз основа на приетите за установени факти за ограждане на процесния имот от 1959 г. от дядото на ищеца И. Д., заедно със съседния и застроен от него имот, и стопанисването му с отглеждането на овощни дървета и животни в него, осъществяване впоследствие от нейните родители и от самата нея, е извел извод за явно и несъмнено изразяване на собственическото им намерение и за възможността владението чрез тези действия да се узнае от всички, включително и от действителния собственик. Релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради вероятност за очевидна неправилност на въззивното решение също не е налице. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми - явно нарушение на материалния или процесуалния закон, или явна необоснованост по правилата на формалната логика, която неправилност може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Такъв порок на обжалваното въззивно решение не се констатира от касационната инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение. Не водят до извод за очевидна неправилност на въззивното решение и доводите на касатора, с които същата се обосновава с невъзможността за придобиване по давност на имот, чиято собственост на основание § 42 ПЗР ЗИДЗОбС е била трансформирана от частна държавна в частна общинска собственост. С разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗОбС, в сила от 01.06.1996 г., е въведена законова забрана за придобиване по давност на имоти общинска собственост - публична и частна. Към този момент и до 09.11.1999 г. обаче, когато влиза в сила поддържаното от ответната община (понастоящем касатор) придобивно основание по § 42 ПЗР ЗИДЗОбС и редакцията на чл. 7, ал. 1 ЗС (обн. – ДВ, бр. 96 от 05.11.1999 г. и в сила от 09.11.1999 г.), регламентиращ забрана за придобиване по давност само на имоти – публична общинска собственост, въззивният съд е приел процесния имот за частна държавна собственост. За нея до въвеждане на мораториума с § 1 ЗДЗС (обн. – ДВ, бр. от 2006 г.) не е действала забрана за придобиване по давност. Такава до този момент не е действала и за имоти, собствеността върху които на основание § 42 ПЗР ЗИДЗОбС (в сила от 09.11.1999 г.) е трансформирана от частна държавна собственост в частна общинска собственост. Липсва и друга хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице вероятност то да е нищожно или недопустимо. В заключение касационно обжалване на решението не следва да се допуска. Независимо от изхода на производството, на ответника по касационната жалба не следва да бъдат присъждани разноски, предвид липсата на доказателства за действителното извършване на такива (т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Доказването на разноските е в тежест на страната, която ги претендира, като в касационното производство по чл. 288 ГПК доказателствата за тях следва да бъдат представени най-късно до датата, на която е насрочено закритото заседание. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.