Определение № 471 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3351/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 2214/16.03.2020 г., подадена от П. В. С. и Е. З. П., чрез адв. В. Н. против определение № 77/24.02.2020 г., постановено по в. ч. гр. д. № 77/2020 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1149/12.12.2019 г., постановено по гр. д. № 159/2017 г. на Старозагорския окръжен съд, оставящ без уважение молбата на П. В. С. за освобождавнае от държавна такса за въззивно обжалване в размер на 6828,83 лв.

Частните касационни жалбоподатели считат обжалваното определение за неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърдят, че въззивният съд не е извършил пълен и обективен анализ на фактическите обстоятелства, относими към предмета на направеното искане. Неправилно и необосновано било оценено здравословното състояние, трудоспособността, грижите за отглеждането на роденото от брака дете и наличието на запорирано имущество, обезпечаващо предявения иск. В заключение посочват, че определената държавна такса би била непосилна и за хора с нормални трудови доходи и съдът неправилно не е обсъдил обстоятелството, че единият от жалбоподателите изтърпява наказание „лишаване от свобода“.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставените три правни въпроси, за които се посочва допълнителния селективен критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е посочена следната практика: решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., на 3-то Г.О. на ВКС; решение № 69/09.07.2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г., на 4 Г.О. на ВКС; решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на 3-то Г.О. на ВКС; определение № 37/04.02.2016 г. по ч. гр. д. № 159/2016 г. на 1-во Г.О. на ВКС; определение № 171/13.04.2016 г. по ч. т. д. № 208/2016 г. на 1-во Т.О. на ВКС; определение № 97/01.03.2016 г. по ч. гр. д. № 407/2016 г. на 4-то Г.О. на ВКС. Твърди се и наличието и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Поставените правни въпроси са следните:

1. Има ли процесуално задължение съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него и то съвкупно ( в тяхната взаимна връзка и зависимост) и да изхожда от съдържащите се в тях сведения, без да им приписва съдържание, каквото няма ?

2. Съдът, който се произнася по молба с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК, има ли процесуално задължение да извърши преценка относно имуществената и финансова възможност на молителя, въз основа на събрания по делото доказателствен материал, и наличието на дялове от търговско дружество обосновава ли извод, че молителят разполага с достатъчно средства ?

Върховният касационен съд, състав на трето г. о., при произнасяне по частната касационна жалба намира следното:

Частната касационна жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирани страни, срещу определение, което подлежи на обжалване и при наличието на правен интерес, поради което е процесуално допустима.

С определение № 1149/12.12.2019 г., постановено по гр. д. № 159/2017 г., Старозагорският окръжен съд е приел, че молителите – ответници по разглежданото от него дело, притежават достатъчно значително имущество от недвижими имоти, търговски дялове и парични средства и ответницата е в добро здраве, и е трудоспособна. Спрямо ответника, изтърпяващ наказание лишаване от свобода, съдът приел, че дори и да не получава доходи, е налице значително имущество, включително и парични суми от продажба на имоти, които въпреки, че са от преди години, с оглед техния размер сочат на добра материална обезпеченост на лицето и към настоящия момент. В заключение съдът посочил, че при условията на чл. 23, ал. 4, т. 7 ЗОПДИППД заплащането на разноските, произхождащи от производството по този закон може да бъде извършено и с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки по реда на същия закон в разумен срок.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд приел, че изтърпяваното наказание „лишаване от свобода“ в затвор и трайна безработност на другия молител, не обосновават извод за липса на имущество за заплащане на таксите по производството, и подлежат на преценка наред с всички останали обстоятелства по чл. 83, ал. 2, т. 1- т. 7 ГПК.

От фактическа страна е установил, че е допуснато обезпечение на бъдещ иск спрямо мотелителите за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, чрез налагане на запор върху 4 броя овчарници, върху дружествени дялови и акции, банкови сметки и иззетите от молителя С. банкноти с номинална стойнсот 12000 евро. Съдът установил още, че молителят С. е управител и едноличен собственик на дружества, които не са заличени, и заключил, че наложеният запор върху дяловете не представлявало пречка за осъществяване на дейност. По отношение на молителката П., съдът е изложил решаващ извод, че не са налице обективни пречки, препятстващи възможността ѝ да полага труд и да реализира доходи. До този извод достигнал въз основа на обстоятелството, че молителката не била регистирана като безработна и лице, активно търсещо работа. Липсата на обективни пречки за трудово ангажираност, сочела на финансова обезпеченост, позволяваща ѝ да задоволява личните си и на детето потребности, без да реализира собствени доходи. Съдът, отчитайки обстоятелствата по делото и най-вече това, че молителите са съпрузи, както и участието на единия от тях в пет търговски дружества, изложил решаващ извод, че те разполагат със средства за заплащане на държавна такса за въззивно обжалване. В допълнение посочил и че иззетите банкноти с номинална стойност от 12 000 евро, също биха могли да послужат за заплащане на дължимата държавна такса.

Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение като взе предвид заявените в изложението по чл. 284, ал. 3 от ГПК основания, намира че не са налице предпоставките за допускане на въззивното определение до касационен контрол.

По така поставените въпроси не е налице твърдяната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е достигнал до решаващия извод въз основа на съвкупната преценка на доказателствения материал, събран във връзка с инициираното производство по гр. д. № 159/2017 г. на Старозагорския окръжен съд. Задължението на съда, разглеждащ спора по същество, да обсъди цялата фактическа обстановка, да съобрази твърденията на страните и да се извърши цялостна преценка на правнорелевантните факти, както и да изложи мотиви, произтича от разпоредбата на чл. 235 ГПК. Жалбоподателите не са посочили конкретно нарушение на това процесуално правило от въззивния съд. Всички въведени доводи са обвързани с оплакванията по приетите разрешения от въззивната инстанция по фактическата и правна страна на спора, доколкото съдът не е възприел поддържаната от жалбопадателя теза. Цитираната от жалбоподателите практика, обективирана в определение № 37/04.02.2016 г. по ч. гр. д. № 159/2016 г. на 1-во Г.О. на ВКС; определение № 171/13.04.2016 г. по ч. т. д. № 208/2016 г. на 1-во Т.О. на ВКС; определение № 97/01.03.2016 г. по ч. гр. д. № 407/2016 г. на 4-то Г.О. на ВКС, не е относима към настоящия спор, поради разлика във фактическата страна, налагаща и различни правни изводи. Това е така, защото в нея не се касае за възбранени и запорирани по реда ЗОПДИППД имущества.

Съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК основанието за освобождаване на страната от дължимата държавна такса е липсата на достатъчно средства за заплащането им. Доходите могат да бъдат от пенсия, стипендия, заплата, хонорари и други възнаграждения за работа, доходи от несеквестируемо или по друга причина неотчуждаемо имущество и др. Имуществото се състои от права върху секвестируеми вещи, дялови участия и други имуществени права. Имуществото също може да дава доход, напр. наем, аренда, друго възнаграждение за ползване, дивиденти, лихви и др. При преценката на имущественото състояние на страната се вземат предвид: 1) действителните доходи от пенсия, стипендия, заплата, хонорари и други възнаграждения за работа; 2) доходите, които може да бъдат реализирани от несеквестируемо или по друга причина неотчуждаемо имущество и 3) правата върху секвестируеми вещи, дялови участия и други имуществени права. Следователно преценката на съда следва да бъде основана винаги на конкретните данни за имущественото и финансовото състояние на страната. В разглеждания случай предмет на иска по чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./ е имущество на стойност 361 888,01 лв. Имущественото състояние на лицето се установява не само с декларация, но и с всички други доказателствени средства. Именно от данни по делото се установява наличието на възбранено и запорирано имущество на посочената стойност. Установено е също, че молителят С. е управител и едноличен собственик в дружества, които не са заличени и могат да реализират доход. Освен това молителите разполагат и със значително по стойност движимо имущество /банкноти в размер от 12 000 евро/, и други, които са предмет на наложени обезпечителни мерки. В чл. 23, ал. 4, т. 7 ЗОПДИППД (отм.) е предвидена възможност за заплащане на разноски по делото от стойността на възбраненото или запорирано имущество, когато ответникът не разполага със средства за това. Такова искане по делото не е направено.

При тези решаващи правни изводи на въззивния съд, настоящият състав счита, че обжалваното определение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, както жалбоподателят твърди. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и предпоставя необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г.о,