Определение № 468 от 17.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1696/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. Г., чрез процесуален представител, против Решение № 71 от 23.01.2025 г. по в. гр. д. № 1744/2024 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 261132 от 12.09.2023 г. по гр. д. № 150/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която първоинстанционният съд на основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ е признал за установено по отношение на касатора В. И. Г., че в полза на „Юробанк България“ АД съществуват следните вземания, предмет на издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 46825/2017г. на Софийски районен съд: - 19 617, 44 швейцарски франкове (CHF), представляващи непогасена главница за периода от 10.04.2014г. до 09.07.2017г., дължима по Договор за банков кредит № НК 35142 от 24.03.2008г., сключен с кредитополучателя Б. И. Ф., по който солидарно задължено лице е В. И. Г., ведно със законната лихва, считано от 11.07.2017г. до окончателното плащане; - 3 201, 64 швейцарски франкове (CHF), договорна лихва за периода 11.07.2014 г. до 04.05.2017 г.; - 136,37 швейцарски франкове (CHF), мораторна неустойка за периода от 10.04.2014г. до 09.07. 2017г., както и 328, 70 швейцарски франкове (CHF), представляващи такси и застрахователни премии за застраховка на ипотекирания в обезпечение на задължението на имот за периода от 10.04.2014г. до 09.07.2017г.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, с оглед на което се претендира неговата отмяна, отхвърляне като неоснователни на предявените искови претенции в уважената им част, както и присъждане на адв. възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси, по отношение на които се твърди, че са формирали правните изводи на въззивния съд и обуславят необходимостта от допускане на атакуваното решение до касационен контрол в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, а именно:

1. „Редовно ли е уведомяването за извършена цесия, ако е посочен несъществуващ или некасаещ длъжника договор ?“;

2. „Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички искания и възражения на страната, дори когато уважава едно от тях, което е достатъчно за произнасяне изцяло в полза на страната ?“;

3. „Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички искания и възражения на страната ?“;

4. „Погасява ли се по давност потестативното право на банката да направи кредита предсрочно изискуем ?“;

По въпрос № 1 се твърди, че изводите на въззивния съд противоречат на - решения по т. д. № 1605/2019 г. на ВКС, I т.о.; по гр.д. № 3901/2021г. на ВКС, IV г.о. и по гр. д. № 2632/2022 г. на ВКС, III г. о.; по въпрос № 2 - решение по гр.д. № 5119/2015г. на ВКС, IV г. о.; ППВС № 7 от 30.12.1959 г. и ППВС № 1 от 13.07. 1953 г.; по въпрос № 3 - Решение № 77 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 2332/2018 г. на ВКС II г. о.; по въпрос № 4 – решения на ВКС по гр. д. № 60073/2016 г. на III г. о.; по гр. д. № 53684/2015 г. на IV г. о.; по т. д. № 1672/2014 г. на I т. о.; по гр. д. № 2654/2014 г. на II г. о.; по гр. д. № 1055/2010 г. на III г.о. и по гр. д. № 503/2010 г.на IV г. о. При условията на евентуалност, по въпрос № 4 се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че отговорът на същия е от значение за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК е обосновано с твърдението за допуснат от въззивния съд пропуск да извърши самостоятелна преценка дали клаузите от договора са индивидуално договорени и да изследва елементите на валутния риск, довело до необоснованост на извода, че кредитополучателят се е съгласил да носи риска от промяната във валутните курсове.

Ответникът – „Юробанк България“ АД, в законоустановения срок по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат, Апелативен съд – София е установил, че на 24.03.2008г. между „Юробанк И Еф Джи България“ АД (с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД, а понастоящем - „Юробанк България“ АД) и кредитополучателя Б. И. Ф. / по отношение на който първоинстанционното решение в уважената част не е обжалвано и е влязло в сила/, е сключен Договор за рефинансиране на жилищен кредит № HL 35142, с който ищецът се е задължил да предостави целеви кредит на кредитополучателя, със средствата по който е следвало да се погасят задължения на ответника Б. Ф. към „Банка Пиреос“ АД; Вземанията на банката кредитор са обезпечени с договорна ипотека; С чл. 1 от договора страните се споразумели размерът на предоставените средства да бъде в равностойността в швейцарски франкове на сумата от 24 950, 00 лв., която следвало да се преведе по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове в деня на усвояване на средствата, респективно да бъдат предоставени в лева след служебното им превалутиране от страна на банката ищец, съгласно чл. 2, ал. 2 и чл. 4 от договора; Погасяването на кредита следвало да се осъществява в швейцарски франкове - чл. 6, ал. 2, а с чл. 5 срокът за погасяване бил определен на 420 месеца; С чл.3 е договорено, че предоставената сума ще се олихвява с годишния лихвен процент на кредитора, формиран от БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, която е променлива величина, ведно с фиксирана надбавка от 1.15 пункта, както и че в случай на просрочие, кредитополучателят дължи неустойка върху просрочената сума в размер на ГЛП, завишен с 10 пункта; Съгласно чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от договора банката ищец има правото да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем в случай на неизпълнение на което и да е било договорно задължение от страна на кредитополучателя, в това число и при неплащане на месечна погасителна вноска; Според чл. 21, кредитополучателят има право да поиска средствата, отпуснати в швейцарски франкове, да бъдат предоставени в лева или евро, като превалутирането се осъществява от кредитиращата банка; В чл. 23 кредитополучателят Б. И. Ф. декларира, че е запознат, разбира икономическия смисъл и е съгласен с обстоятелството, че обслужването на договора в швейцарски франкове, съответно превалутирането на средствата в лева или евро, в това число и на тези за погасяване на вноска, може да има за последица повишаване на погасителната вноска в лева или евро, но приема да носи риска от промяната във валутните курсове; Видно от представеното по делото Приложение № 1 към договора сумата от 20 637, 47 швейцарски франка е усвоена от кредитополучателя на 07.04.2008г. в лева, за което е подал съответна молба. От сключения на 15.05.2008 г. между „Юробанк България“ АД и „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД договор за цесия и Приложение № 1 към него, съдът е установил, че вземанията на банката ищец по договора с ответника Б. И. Ф. са били предмет на прехвърлителна сделка. Въпреки липсата на доказателства за връчване на нарочно съобщение до кредитополучателя, било от цедента или от цесионера, с допълнително споразумение от 25.08.2009 г., сключено между „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД и Б. И. Ф., страните по същото са установили, че процесният договор за кредит не е бил срочно обслужван от длъжника, поради което му е бил предоставен едногодишен гратисен период на облекчени условия за плащане, но при промяна на главницата по договора и на ГЛП; Междувременно, с договор за встъпване в дълг от 29.12.2010г. ответницата В. И. Г. дала съгласие да отговаря солидарно с ответника Б. И. Ф. за задълженията му по договора за кредит № НL 35142 от 24.03.2008 г., за което встъпване кредиторът „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД дал своето съгласие; Впоследствие, с поредица от допълнителни споразумения от 30.12.2010г., 31.08.2012г. и 30.09.2013г. на ответниците, в качеството им на солидарно отговорни и задължени лица, от техния кредитор в лицето на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД са предоставяни облекчени условия за погасяване на вноските, което било свързано с промяна и на лихвения процент; Със сключен на 25.02.2015 г. между „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД и „Юробанк България“ АД договор за цесия вземанията срещу ответниците по процесния договор за кредит, ведно с всички обезпечения, били прехвърлени обратно на банката ищец, за което обстоятелство длъжниците били уведомени с нотариални покани, връчени съответно на 04.05.2017 г. на В. И. Г. и на 19.06.2017 г. на Б. И. Ф.; С отделни покани, връчени по същия ред и на същите дати, банката кредитор уведомила длъжниците за допуснати от тях просрочия в плащането на погасителните вноски и обявила кредита за изцяло предсрочно изискуем. От представените по делото извлечения от счетоводните книги на банката - ищец е прието за установено, че към 09.07.2017г. били просрочени 39 броя погасителни вноски за главница и също толкова за възнаградителна лихва, като считано от 10. 04.2014г. длъжниците са изпаднали в забава, а натрупаните до този момент задължения възлизат на: 21 947, 89 CHF - главница, дължима за периода от 10.04.2014г. до 09.07. 2017г.; 4 942,01 CHF - възнаградителна лихва, дължима за периода от 10. 04. 2014 г. до 04.05.2017 г.; 448, 82 CHF - мораторна лихва, дължима за периода от 10.04.2014г. до 09.07.2017г. и 598, 32 CHF - такси за управление и застрахователни премии, дължими за периода от 07.04.2014г. до 09.07.2017г.; На 11.07.2017г. банката ищец депозирала пред Софийския районен съд заявление по чл. 417 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за просрочените вземания срещу двамата длъжници при условията на пасивна солидарност; На 08.09.2017 г. по ч. гр. д. № 46825/2017г. Софийският районен съд издал заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на който било образувано изпълнително дело № 234/2018 г. по описа на ЧСИ М. П., с рег. № 851 в КЧСИ.

По спорните обстоятелства досежно размера на евентуално дължимите суми от ответниците по процесния договор за кредит и допълнителните споразумения към него, въззивният съд се е позовал на приетите в първоинстанционното производство заключения на основна и допълнителни съдебно-счетоводна експертизи, според които ответниците не са обслужвали кредита, като просрочието на вноските за главница и възнаградителна лихва възлиза на 37 месеца за периода от 10.04.2014г. до 04.05.2017г.; при запазване на първоначално договорения ГЛП от 5.65 %, дължимите суми по договора за кредит възлизат на: главница в размер на 19 617, 44 CHF, от които 1 258, 11 CHF - просрочена главница за периода от 07.02.2013г. до 07.07.2017 г. и 18 359,33 CHF предсрочно изискуема главница, възнаградителна лихва в размер на 4 829, 65 CHF за периода от 07.02.2013г. до 11.07.2017г., неустойка в размер на 370, 24 CHF за периода 13.08.2014г. до 11.07.2017г. и такси в размер на 285, 19 CHF за периода от 07.04.2013г. до 07.04.2017г., към които следва да се прибавят и 240 CHF за неплатени застрахователни премии. След обсъждане показанията на св. Ю. Б., служител при банката - ищец, е прието за установено, че макар и да не си спомня за конкретния потребител, договорът с него е бил индивидуално уговорен, доколкото практиката в банката позволявала на всеки клиент преди подписване да променя клаузи от договора при писмено подадена молба до банката, а в конкретния случай подобно искане за предоговаряне на условията нямало.

От правна страна за неоснователни решаващият съд е намерил поддържаните във въззивната жалба възражения за нищожност, респективно- за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор. В тази връзка е изложено, че доколкото в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута - лева, или резервната валута на страната - евро, а не във валутата, уговорена с договора - швейцарски франк, съответно кредитът е бил остойностен в швейцарски франкове и задължението е за погасяване в швейцарски франкове, то договорът не се счита сключен в лева, респективно в евро, и връщането на кредита се дължи в уговорената чуждестранна валута - швейцарски франкове. Според съда, в съдържанието на договора за кредит по ясен и недвусмислен начин е посочено, че кредитът се договаря в швейцарски франкове (CHF), а клаузите, в които това е разписано не пораждат съмнение относно действителната воля на страните кредитът да се предостави именно в тази чуждестранна валута, съответно да се върне в същата; Касаещите основния предмет на договора клаузи не са нищожни, нито неравноправни по аргумент от чл. 145 ЗЗП, както и тези на чл. 2, ал. 2 и ал. 4, съответно чл. 6, ал. 2 от договора за кредит не са нищожни като неясни и/или неразбираеми относно вида и размера на валутата на кредита, нито пък са нищожни като неравноправни. Такъв порок, според въззивния съд, не е налице и за клаузите на чл. 21 и чл. 23 от договора, предвиждащи възможност за кредитополучателя да поиска реално усвояване на кредитните средства в различна от уговорената валута, което дава право на банката да извърши превалутиране по валутния курс към датата на усвояването, съответно на погасяване. Съдът е акцентирал на обстоятелството, че не може да се счита за неравноправна декларативната клауза на чл. 23 от договора, тъй като с нея банката не е прехвърлила валутния риск от сделката на потребителя недобросъвестно, предвид факта, че процесният договор е дългосрочен - за 420 месеца, през който период колебанията на валутния пазар не може да бъдат напълно предвидени; Освен това преценката за неравноправност, несправедливост и значително неравновесие в правата и задълженията на страните се дължи кам датата на сключването му - 24.03.2008 г., когато договорите за банкови кредити в швейцарски франкове са били с изключително ниски нива на лихвения процент, поради което и кредит в тази валута е бил масово предпочитан от потребителите; Тоест към момента на сключване на процесния договор и постигнатото съгласие между страните, че средствата ще се усвояват в швейцарски франкове и ще се погасяват в тази валута, е нямало неравнопоставеност между кредитора и длъжника. Според съда, не е налице и твърдяната недобросъвестност на банката, респективно въвеждане в заблуда на кредитополучателя, тъй като към датата на подписване на договора на кредитополучателя е била предоставена достатъчна по обем информация относно условията на договора, като в същото време ответникът Б. И. Ф. сам е декларирал, че е запознат, разбира икономическия смисъл и е съгласен с обстоятелството, че обслужването на договора в швейцарски франкове, съответно превалутирането на средствата в лева или евро, в това число и на тези за погасяване на вноска, може да има за последица повишаване на погасителната вноска в лева или евро. Наред с това, съдът е приел, че съдържанието на процесния договор за банков кредит не е в противоречие с действалите към момента на сключването му разпоредби на чл. 6, чл. 7, т. 4 - 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9 и чл. 10 от Закона за потребителски кредит (обн. ДВ бр.53 от 30.06.2006 г., отменен понастоящем).

Досежно извършената цесия на 15.05.2008 г. между „Юробанк България“ АД и „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД и във връзка с наведеното възражение във въззивната жалба, че същата не е доказана, както и че кредитополучателят не бил уведомен за нея, въззивният съд е приел, че законът не поставя изискване с какъв документ да бъде извършено известяването, стига да е налице писмено потвърждение за цесията, по аргумент от чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Според съда, посочването на цесията в договора за встъпване в дълг от 29.12.2010 г., по който страни са и двамата ответници, изпълнява изискването за писмено потвърждаване пред длъжниците за извършеното цедиране и от този момент същото е породило правно действие по отношение на тях. Именно като кредитор на процесните вземания „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД е подписвал и допълнителните споразумения с ответниците, поради което съдът е отрекъл тезата на последните, че не са знаели за цесията при посочен нов кредитор. С оглед установената последваща цесия от 25.02.2015 г. между „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД и „Юробанк България“ АД, носител на вземанията, предмет на делото, както към момента на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК, така и към момента на подаване на исковата молба, се явява банката – ищец, като за втората цесия ответниците са били уведомени с нотариални покани, връчени съответно на 04.05.2017г. и на 19.06.2017г.

По съображения, че към 04.05.2017 г. задълженията за заплащане на главница и лихви по процесния банков кредит са били просрочени, е прието, че в полза на ищцовата банка е възникнало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, за което обстоятелство ответниците са били надлежно уведомени. Апелативен съд – София е посочил също така, че съгласно чл. 3 от процесния договор за банков кредит, кредитополучателят се е задължил към банката - ищец да заплати възнаградителна лихва, формирана от два компонента - променлив компонент, който е БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, и фиксирана надбавка от 1.15 пункта. Тоест, БЛП в конкретния случай е възлизал на 5.65 % (4.5 % + 1.15 %). По подробно изложени съображения за неравноправност на клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 12 от договора, уреждащи право на банката да измени едностранно лихвения процент при изменение на променливия компонент, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за приложимост на първонално договорения лихвен процент. Позовавайки се на заключенията на основната и допълнителната съдебно-счетоводна експертизи, въззивният съд е приел, че към датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК, просрочените задължения по договора за банков кредит и при възнаградителна лихва от 5.65 % са: главница в размер на 19 617, 44CHF, договорна лихва в размер на 4 829, 65 CHF, неустойка (наказателна лихва) в размер на 370, 24 CHF, такси за управление в размер на 285, 19 CHF и застрахователни премии в размер на 240, 00 CHF. Поради основателност на своевременно заявеното възражение от ответниците за погасяване по давност на вземанията за лихви по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, Апелативен съд – София е споделил крайния извод на първоинстанционния съд досежно дължимия размер на претенциите.

За неоснователни поради настъпила преклузия са намерени наведените във въззивната жалба възражения за погасеност по давност на всички вземания на банката, респективно, че последната не е имала право да обяви процесния банков кредит за предсрочно изискуем, както и възражение за прихващане.

Настоящият състав на ВКС намира следното по приложното поле на касационното обжалване.

Въз основа на мотивите съставът на ВКС не преценява обжалваното съдебно решение като очевидно неправилно. От съдържанието на същото не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/ изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Твърденията, с които е аргументирано основанието по чл.280, ал.2,предл.3 ГПК, не обосновават нито една от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност. По характера си същите представляват оплаквания за неправилност, попадащи в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася.

Първият и четвъртият въпрос от изложението не удовлетворяват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК съгласно задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно да са включени в предмета на конкретния правен спор и да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Първият въпрос не съответства на приетото в мотивите на въззивния съд, в които липсва установяване на соченото в същия обстоятелство за посочване на несъществуващ или некасаещ длъжника договор при уведомяването за извършена цесия. По следващия въпрос изобщо няма произнасяне с оглед извода на рещаващия съд, неоспорен от касатора, за настъпила преклузия на част от възраженията на ответната страна, между които и това за погасяване по давност на потестативното право на банката да направи кредита предсрочно изискуем.

Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че обобщен от т.2 и т.3 от изложението правен въпрос: за задължението на въззивния съд в решението си да обсъди и се произнесе по всички доводи във въззивната жалба, е относим към правния спор, доколкото ответницата е релевирала оплаквания срещу първоинстанционното решение и възражения, по които въззивният съд не се е произнесъл. Касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на Върховния касационен съд.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 486.70 евро.

Водим от горното, ВКС