Определение № 242 от 12.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6813/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. К. С. ,С. С. Б. и А. С. С. срещу решение № ІІ-94 от 16.07.2013г. по гр.дело № 1094/2013г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение №325 от 04.03.2013г на Бургаски районен съд ,с което са отхвърлени субективно съединените искове на касаторите с правно основани чл. 55 ал.1 от ЗЗД ,предявени за връщане на общо 13770 лв главница ,платени на отпаднало основание и лихва съгласно чл. 86 ЗЗД. В приложеното към жалбата изложение на основанията по допускане се обсъждат изводите на съда като се посочва, че обжалваното решение е в противоречие с практика на Върховния касационен съд относно наличието на отпаднало основание при състава на чл. 55 ал.1 предл. трето ЗЗД. За да е налице съставът, основанието за даване следва да е съществувало при получаване на престацията, в този смисъл е ППВС № 1/ 1979г. Касаторите се позовават на хипотезата по отношение на процесното плащане към момента на издаване на нотариалния акт като ползуватели по §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Общината, предоставила им правото на ползване, е признала правото им на собственост ,прието е извършеното плащане и преписката е изпратена на нотариус, като придобиването на собствеността е основанието за плащане на процесната сума, в този смисъл е и реш. №106 от 2011г по гр.д № 1326/2010г на ВКС ІІ г.о. Също така Общината е установила предпоставките за плащането на земята ,за превеждане на определената стойност на имота по оценителен протокол и е издала свидетестващ документ за това, описан в съставения констативен нотариален акт. При завършен фактически състав по този ред (заплащане земята на собственика чрез Общинския съвет до 30.09.1994г по цени, определени съгл §4а ЗСПЗЗ), въззивният съд е приел, че ищците не са доказали правното основание за плащането съгласно законовата разпоредба на §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ ,поради това то е при начална липса на основание ,в който връзка се изтъква противоречието. Тезата на касаторите е, че от наличния и представен по делото констативен нотариален акт следва обратното, на основание чл. 179 ГПК. В него е описано заплащането на сумата в полза на [община], като базисна цена и е налице доказателство както за нейното получаване, така и за основанието, на което е дадена .Като е приел обратното, Бургаски окръжен съд е постановил решение в противоречие с редица цитирани решения от практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК ( реш.№157/2013г гр.д №103/2012г ВКС І г.о, реш.149/2013г гр. д№647/2012 ІV г.о реш.№261/2010 гр.д № 362/2009 І г.о). При горната обосновка се сочи основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. От ответника [община] не е постъпил отговор След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В аргументиране на основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК защитата на касаторите на първо място е следвало да изпълни изискването да формулира ясно и точно правните си въпроси, за да обоснове в конкретна връзка значението, което отговорът им има за изхода на делото, при изложените от въззивния съд решаващи съображения за отхвърляне на иска с правно основание чл. 55 ал.1 ЗЗД. Решаващите съображения на въззивния съд са няколко, всяко от тях съдържа фактическа и правна обосновка за отхвърляне на иска спрямо общината за връщане на даденото по плащания, извършени през 1993г от ползуватели по реда на §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, включително поради погасяване на исковете по давност. Въззивният съд е изложил ясни и конкретни съображения защо хипотезата на „ отпаднало основание”, с оглед началният момент на погасителната давност ,не може да бъде обвързан с влизане в сила на съдебното решение от 2009г по отрицателния установителен иск за правото на собственост, успешно проведен срещу касаторите от правоимащите по реституция. В тази връзка няма формулиран правен въпрос. По съображението за начална липса на основание при плащането на цената на земята към 16.12.1993г в размер на 9750 лева (неденоминирани) и започналата да тече погасителна давност за вземането по чл. 55 ал.1 ЗЗД, съображенията на въззивния съд от правна страна не са тези ,с които касаторите сврзват доводите си в изложението. Начална липса на основание е приета поради това ,че за ищците изобщо не е съществувало правото да придобият по този ред, при самото извършване на престацията включително. Не става ясно къде касаторите съзират противоречие с указанията по ППВС № 1/ 1979г., на която практика въззивният съд се е позовал. Решение №106 от 2011г по гр.д № 1326/2010г на ВКС ІІ г.о не е приложено към изложението, но и същото дава отговор на въпроса дали решение на Поземлената комисия, постановено при действието на §4к ПЗР ЗСПЗЗ и чл. 28 ППЗСПЗЗ в редакциите им от ДВ бр. 98 от 1997г., е достатъчно, за да легитимира правото на собственост на бившите собственици. Не става ясно защо защитата счита, че отговорът на този въпрос има решаващо за изхода на делото значение в настоящия случай. Не става ясно и защо разрешените с останалите приложени съдебни решения на ВКС правни въпроси се възприемат като решаващи за изхода да делото, който е обусловен от съображенията на въззивния съд за погасяване на иска по давност ,за прилагане разпоредбите на Закона за деноминацията на лева (ДВ бр.20/1999г ) с оглед правилото, че връщане на парична сума съгласно чл. 55 ал.1 ЗЗД може да бъде присъдено в нейния номинален размер и съобразно постановеното в този закон, а не както е претендирано от ищците. Тъй като противоречие на обжалваното решение с установена практика на ВКС по правен въпрос не е налице, касационно обжалване не следва да се допуска. Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.