Определение № 2840 от 31.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1293/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Уникредит Булбанк“ АД чрез адв. С. А. обжалва решение № 133 от 07.04.2023 г. по т.д. 632/22 г., по описа на АС-Пловдив, с което след отмяна на решение на първоинстанционния съд в частта, с която се признава за установено по отношение на К. Г. Т. съществуване на вземането на „Уникредит Булбанк“ АД за сумата от 12 123,48 евро, представляваща главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 304/161/26234123 от 20.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за образуване на заповедно производство от 31.07.2020 г. до окончателното изплащане, както и за сумата от 110,44 евро, разноски за връчване на покана при условията на солидарност, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 100 /27.08.2020 г. по ч.гр.д. 211/20 г., по описа на РС – Генерал Тошево, както и в частта за разноските и вместо това е отхвърлен предявеният иск от банката срещу Т. за съществуване на вземане от 12 123,80 евро, представляваща главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението и за сумата от 110,44 евро, разноски за връчване на покана при условията на солидарност, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение № 100 /27.08.2020 г. по ч.гр.д. 211/20 г., по описа на РС – Генерал Тошево и е потвърдено постановеното решение в частта, с която е отхвърлен иска за сумата от 2 202,69 евро, представляващи договорна лихва за периода от 15.04.2019 г. до 31.07.2020 г.

Излага съображения относно допуснати съществени процесуални нарушения, конкретно нарушение на чл. 269 от ГПК, както и че делото не е било изяснено от фактическа страна. Липсвало оспорване, че ответникът Т. дължи заплащане на чистата стойност на кредита. Счита, че в случая въззивният съд е нарушил посочената норма, произнасяйки се извън оплакванията, формулирани във въззивната жалба.

Твърди нарушения на материалния закон. Твърди, че решението е постановено в нарушение на Директива 2008/48, съответно тълкуването по дело С-42/15 на СЕС. Счита, че не били поставени изисквания за изготвяне на погасителен план.

Съдът бил пренебрегнал нормата на чл. 23 ЗПК, като не бил осъдил поръчителя да плати чистата стойност на кредита.

Излага съображения че решението е необосновано, защото има налице противоречие в мотивите на съда. Въпреки че посочва, че е посочен годишния процент на разходите, съдът бил приел, че договорът е недействителен, поставяйки условие да бъде посочена сумата на ГПР.

Моли да се отмени решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта/ в обжалваната част/на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

2. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 от ГПК, респ. когато докладът е непълен или неточен?

3. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, или това е допустимо само при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото?

4. При какви предпоставки могат да се релевират за първи път пред въззивния съд нови възражения?

5. Ако условията за издължаване на кредита могат да се извлекат на база договора и Общите условия и е налице посочен годишен процент на разходите, непосочването в договора за кредит на общата дължима сума от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, води ли до недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК? Твърди наличие на допълнително основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като конкретно сочи решение С-42/15 г на СЕС. Също така и наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1 ,т. 1 от ГПК – практиката, изразена в решение № 50 174/26.10.2022 г. по гр.д. 385/22 г, IV ГО на ВКС.

6. Разпоредбите на ЗПК, уреждащи изискванията за действителност на потребителския кредит, имат ли отражение относно действителността на договора за поръчителство, инкорпориран в договора за кредит, до степен отговорността на поръчителя да отпадне изцяло само на това основание? Твърди, че е налице допълнително основание съгласно т. 1, чл. 280, ал. 1 от ГПК, конкретно тълкуването в решение № 60 260 от 19.08.2022 г. по гр.д. 490/21 г., IV ГО.

7. Допустимо ли е предявеният иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 430 от ТЗ да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК? Счита, че по този правен въпрос касаторът се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС – решение № 50 174 от 26.10.2022 г. по гр.д. 385/22 г., IV ГО на ВКС, както и решение № 50 259 от 12.01.2023 г. по гр.д. 3620/21 г, III ГО на ВКС, решение № 60 186/28.11.2022 г., т.д. 1023/20, I ТО на ВКС, с което счита ,че е обосновано допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът К. Г. Т. чрез адв. И. С. оспорва касационната жалба. Излага съображения за липса на основание за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната част и да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, въззивният съд е приел, че по реда на чл. 417, т. 2 от ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на извлечение от счетоводството на банката относно вземанията на банката от неизпълнение на задължение по посочен договор за кредит от 20.02.2014 г., сключен между банката, С. Г. С., като кредитополучател, Г. Г. С. като солидарен длъжник и К. Г. Т. като поръчител.

Въззивният съд е констатирал, че ГПР към момента на сключване на договора е 12,4253 %, съгласно чл. 4 А от договора. В чл. 4 Б, не била посочена общо дължимата сума за срока по кредита. Същата се определяла в погасителния план, неразделна част от процесния договор.

Въззивният съд е приел, че е сключен договор за потребителски кредит, към който е приложим ЗПК. В конкретния случай не били спазени изискванията на чл. 11 т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК. Договорът за кредит бил недействителен, поради неспазване на изискванията на чл. 11 т. 10 от ЗПК. Общата сума дължима от потребителя и ГПР не били посочени. Съгласно легалната дефиниции, ГПР били разходи по кредита за потребителя, настоящи, бъдещи, лихви, други преки и косвени разходи, комисиони, възнаграждения, вкл. и тези за посредници при сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Изчислявали се по специална формула, като се вземели предвид общи положения и допълнителни допускания. Изрично били посочени разходи по кредита в договора, които не се включвали в ГПР. Целта била да се даде точна и пълна информация на потребителя за разходите на кредита, за да може да се направи информиран и обоснован избор дали да се сключи договор за кредит или не, както да се разбере реалният процент на оскъпяване на ползвания финансов продукт. В договора ГПР не бил посочен, не била посочена общата дължима сума, изчислена към момента на сключване на договора. В чл. 5 от договора били посочени такси, комисиони, дължими по договора, но за размер се препращало към тарифа, за разходи за поддържане на сметка във връзка с договора по чл. 5.4. не се включвали в изчисляване на ГПР. Допусканията (т. 3 от Приложение 1 към ЗПК) не можели да се извлекат от ОУ и погасителния план, доколкото последният не включвал условията към момента на сключване на договора. Прието е, че не е спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК (чието изискване било при определяне на ГПР да се посочат и допусканията съгласно формулата, посочена в Приложение 1 към ЗПК) и е направен извод, че договорът за потребителски кредит е недействителен. Този извод е обусловил и последващия извод, на основание чл. 23 от ЗПК, че потребителят дължи чистата стойност на кредита. Тази чиста стойност е прието, че се дължи на основание неоснователно обогатяване. Този извод е послужил за основа за формиране на следващия извод, за липса на отговорност на поръчителя. Прието е, че съгласно чл. 138 от ЗЗД поръчителят отговаря на основание сключен договор, само доколкото е валидно възникнало задължение по договор за кредит. Липсата на валидно задължение изключвала възникване на отговорност на поръчителя.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка на обжалваното въззивно съдебно решение, не се установява наличието на основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК. Установява се от данните по делото, че заповед за изпълнение на парично задължение, на основание чл. 417, т. 2 от ГПК е била издадена срещу солидарните длъжници, като исковото производство с оглед възражението му по чл. 415 от ГПК е образувано в предвидения в чл. 422, ал. 1 от ГПК срок, срещу ответника К. Г. Т..

Извън посочените основания касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване.

При преценка на поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК правни въпроси от касатора „УниКредит Булбанк“ АД, настоящият съдебен състав взема предвид следното.

Поставеният първи правен въпрос е свързан с оплакванията в касационната жалба относно нарушенията на процесуалните правила и произнасянето на въззивния съд извън доводите, изложени във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба. Настоящият съдебен състав намира, че липсва разрешение на поставения правен въпрос, поради обстоятелството, че въззивният съд е преценил действителността на договора за кредит, за който е въведено твърдение, че ответникът се е задължил като поръчител. Изрично в отговора на исковата молба е въведено възражение, както и във въззивната жалба са изложени оплаквания за несъответствие на извода за дължимост на сумата, на основание чл. 23 от ЗПК от поръчителя. Освен това съдът дължи и служебна проверка относно действителността на договора за потребителски кредит. Поради това не може да се приеме, че въззивният съд е разрешил поставения по делото правен въпрос.

По поставения втори правен въпрос относно задължението на въззивния съд при оплакване във въззивната жалба относно непълен или неточен доклад, извършен от първоинстанционния съд, на основание чл. 146 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че така формулираният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд. Липсват изложени оплаквания от „Уникредит Булбанк“ АД в подадената от него насрещна въззивна жалба относно извършени процесуални нарушения и в частност, неизпълнение на задължения на първоинстанционния съд, предвидени в чл. 146 от ГПК. Поради това не може да се приеме, че с поставения правен въпрос касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на третия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд. На първо място, не са изложени оплаквания, които могат да обусловят разглеждането на поставения правен въпрос. Имплицитно съдът може да направи заключение относно определени доказателства, но без ясна формулировка от страна на касатора, не може да се прецени релевантността на посочения правен въпрос. С оглед данните по делото следва да се посочи, че изрично в т.3.3 от отговора на исковата молба, ответникът, чиято отговорност се търси на основание учредено поръчителство е направил довод за недействителност на договора за потребителски кредит, относно наличието на неспазване изискванията на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Поради това не може да се приеме, че за първи път е направено това възражение пред въззивния съд. Във въззивната жалба също са изложени доводи за недействителност на договора за кредит поради неспазване на норми от ЗПК със сключването на договор за потребителски кредит и следователно и за недължимост на основание чл. 23 от ЗПК на сумата, така както е прието от въззивния съд. Поради изложените съображения касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване.

Изрично следва да се отбележи, че въпреки влязлата в сила заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК, по отношение на част от длъжниците, включително кредитополучателя, не може да се препятства разглеждането на възражението на поръчителя срещу кредитополучателя, включително относно нарушение правата на потребителите и включване на клаузи в нарушение на директива 93/13 за защита на потребителите и относно защита правата на договорите за потребителски кредит, съгласно директива 2008/48 г., приложима към процесния договор, сключен на 20.02.2014 г. Това следва от специалната защита съгласно директива 93/13 г., така както е разяснено в т. 52 от решение по дело С-600/19 г. СЕС. С оглед осъществяване полезното действие на чл. 6 и чл. 7 от директива 93/13 г., не може да се зачете влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение, формираща нещо като сила на пресъдено нещо, когато съдът не е извършил проверка за неравноправния характер на договора, за което е бил задължен и служебно и липсват мотиви в акта, свидетелстващи за извършване на такава проверка, когато с оглед вече осъществената проверка не може да се извърши последваща такава. В случая, в заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК, липсват мотиви за извършване на проверка относно действителността на договора за потребителски кредит. Поръчителят е направил изрично изявление във връзка с нарушенията, предвидени в директива 2008/48 и доколкото следва да му се признае право да направи всички възражения, които би могъл и кредитополучателят.

По отношение на поставения пети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е разрешен от въззивния съд, по формулирания от касатора начин. Въззивният съд е приел, че ГПР е от изключително значение, както за определяне дали клаузата, която го определя не е неравноправна, така и с оглед възможността кредитополучателят да прецени действителната стойност на кредита, за който се задължава, което е от значение за свободното движение във вътрешния пазар на ЕС. С оглед анализа на доказателствата по делото и при приложение на релевантните норми на чл. 22 и чл. 11, т. 10 от ЗПК, въззивният съд е приел, че липсва изискуемо от нормативния акт съдържание на определяне на ГПР, освен цифровия израз. Именно неяснотата и липсата на допусканията, включени във формулата за определяне на ГПР, предвидена в Приложение 1 към ЗПК, както и препращането на договора към тарифа за таксите на банката, без изрично включване на тези такси в ГПР, са дали основание на въззивния съд да приеме, че с нарушението на чл. 11 т. 10 от ЗПК е налице предвидената в чл. 22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Изрично е подчертано, че допусканията, включени във формулата, не могат да се извлекат от Общите условия към договора за потребителски кредит. Не може да се приеме, че поставеният правен въпрос представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е възприел доказателствата, направил е извод, че липсва точно отразяване на всички компоненти съгласно изискуемото от закона съдържание, определено в Приложение 1 към ЗПК относно ГПК, липсва. Това е обусловило извод, че не е налице точно определяне на ГПР и съответно прието, че е налице незаконосъобразност на условията в закона на ГПК. Формулираният правен въпрос за несъответствие на разрешението с решение С 42/15 г. на СЕС, не съответства на мотивите на въззивния съд. Напротив, следвайки разрешението в чл. 11, т. 10 и чл.22 ЗПК и Приложение 1 към ЗПК, които са транспонирани с оглед произтичащото от директива 2008/48, чл. 10, т. 2 и Приложение 1, задължение, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с решение С-42/15, т. 64-71.

Следва да се посочи, че съгласно разясненията в решения С-42/15 г., член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 (която е транспонирана в българското законодателство със ЗПК, на който въззивният съд е основал решението си), националният съд следва служебно да проверява дали е изпълнено изискването на тази разпоредба, когато е сезиран със спор относно дължимостта на суми, въз основа на потребителски договор. В случаите, когато прецени, че липсва предвидената в посочената норма информация, националният съд следва да вземе предвид всички мерки, които се предвиждат в националното право при неизпълнение на това задължение, за да осигури, че тази клауза няма да бъде приложена. Целта на неприложението на посочените клаузи, е да има възпиращ ефект спрямо финансовата институция, да се въздържа от неизпълнение на задължението, произтичащо от посочената норма на директивата, с цел защита на потребителя и осигуряване на информираността му относно ГПР и възможността да извършва сравнение между различните кредити. СЕС разглежда и значимостта на обявяване на ГПР с оглед развитието на вътрешния пазар на кредитиране и на защита на потребителите. Въззивният съд е акцентирал върху необходимостта, произтичаща от ЗПК, транспониращ посочената норма на чл. 10, пар. 2 от Директива 2008/48, всички данни, посочени във формулата на закона за определяне на ГПР да са посочени на потребителя, като е ясно какво е ГПК към момента на сключване на договора и какви са допусканията относно изменението на договора за банков кредит, от значение за определяне на ГПР. Посочването на ГПР и начина на формиране е от значение за потребителя, з ада може да определи и обхвата на задължението си. Неизпълнението на това изискване, според директивата, може да се свърже с отпадане на задължението за заплащане на лихви и разноски. В българското законодателство е предвидено, че договорът, при който не са спазени изискванията за посочване на елементите от ГПР, е недействителен. Това разрешение е дадено и от въззивния съд, след анализ на доказателствата.

Съгласно т. 90 от решение по дело C-377/14 г., СЕС, определянето на общия разход по кредита е от основно значение за потребителя, за да се получи информация, под формата на процент, изчислен съобразно единна формула, посочена в директивата. Това позволява на потребителя да сравни офертите и от друга страна да определи обхвата на задълженията си. Целта е да се установи функционирането на вътрешния пазар в ЕС и да се гарантират правата на потребителите. От значение е използването на еднаква математическа формула за определяне на ГПР. При неизпълнение на посочените задължения, произтичащи от директивата, имаща директен ефект и транспонирана в чл. 11, т. 10 от ЗПК, е прието от СЕС, че е допустимо договорът да бъде обявен за недействителен съгласно вътрешното законодателство, което ще съответства на по-засилената защита, допустима да се осъществи от националния законодател с цел постигане целите на директивата, възпиращ ефект спрямо финансовите институции и защита на потребителите.

Не може да се приеме, че както сочи касаторът решението на въззивния съд по поставения правен въпрос е в противоречие с решение С-42/15 г. Изрично в същото, т. 68 е прието, че директивата позволява на националния съд служебно да прилага разпоредбите от директивата, които са транспорнирани във вътрешното законодателство относно непосочване на ГПР в договора или неточно посочване, като в тези случаи кредитите следва да се счита за освободени от лихви и разноски. В този смисъл, изводът на въззивния съд, основан на посочените разпоредби на ЗПК, транспониращи директивата, е съответен на посоченото решение.

Поставеният шести правен въпрос е разрешен от въззивния съд. С оглед поетото поръчителство по договор за потребителски кредит (основание на иска), въззивният съд е преценил, че не може да се породи задължение по договор за поръчителство, въз основа на недействителен договор за потребителски кредит, на основание чл. 138, ал. 2 от ЗЗД. Не може да се приеме, че е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, именно посоченото решение на ВКС № 60 260 от 19.08.2022 г. по гр.д. 490/21 г., IV ГО на ВКС. С посоченото решение, не е разрешен правния въпрос по приложение на чл. 138, ал. 2 от ЗЗД. С това решение, ВКС е определил действителността на договора за поръчителство с оглед спазване на формата за действителност и за доказване на условията на договора за поръчителство. Изцяло съответни на тълкуването на чл. 138 ал. 2 от ЗЗД, изразено в трайната практика на ВКС са изложените от въззивния съд съображения. Няма съмнение, че при недействителност на договора за потребителски кредит, каквато е установена от въззивния съд на основание чл. 22 от ЗПК, в неговата цялост, а не на отделни клаузи, не може да доведе до различен извод относно извода за липса на съществуване на поръчителство, въз основа на недействителен договор за потребителски кредит. Поръчителството обезпечава чуждо задължение, произтичащо от договор за кредит и има акцесорен характер, като поръчителят се задължава за същото или за по-малко от длъжника. Поръчителят отговаря само при валидност на договора, от който произтича задължението. Отговорността по чл. 23 от ЗПК е особен вид отговорност, която е предвидена за възстановяване на правното положение от преди сключване на договора. Както бе посочено въпреки произнасянето на въззивния съд по поставения правен въпрос, то не е налице допълнително соченото основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

По отношение на формулирания седми правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с поставения правен въпрос касаторът не обосновава общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване, поставеният правен въпрос следва да е включен в предмета на делото и разрешен от вззивния съд, и обуславящ изхода на спора. В случая, след отмяна на решението на първоинстанционния съд, искът на банката срещу поръчителя, е отхвърлен. Поради това не може да се приеме, че въпросът допустимо ли е осъждане на основание чл. 23 от ЗПК, е обусловил изхода на спора. Действително въпросът за дължимостта на главницата на чл. 23 от ЗПК е посочен в мотивите на съдебното решение, с оглед определяне недължимостта на сумата от поръчителя поради недействителност на договор за кредит. Както вече бе посочено, нормата на чл. 23 ЗПК предвижда възмездяване на кредитора, но само до размера на чистата стойност на актива и то от длъжника. Изрично следва да се посочи, че въззивният съд се е позовал на липсата на задължение, за да отхвърли иска. Посоченото противоречие с разрешението съгласно решение № 50 174/26.10.2022 г. по гр.д. 385/22 г., 4 ГО, не може да се установи, поради факта, че в случая става въпрос не за информация относно погасяване на главница, както в посоченото решение и допуснато нарушение на изискванията на чл. 11 т. 11 от ЗПК, става въпрос за непосочване на ГПР и всички необходими компоненти, включени в него.

По изложените съображения не следва да се допуска до касационно обжалване въззивното съдебно решение.

При този изход на делото, на ответника по касационната жалба се дължат разноски, изразяващи се в заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България