Определение № 1251 от 07.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2753/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Терем – И.“ ЕООД, [населено място], срещу решение № 121/16.08.2022 г., постановено по т.д.№ 378/2021 г. от Великотърновски апелативен съд, с което частично е отменено решение № 106/06.08.2021 г. по т.д.№ 101/2019 г. на Великотърновски окръжен съд и касаторът е осъден да заплати на „Ситиленд“ ЕООД, [населено място], допълнително сумата от 52229,90 лв. (над присъдената с първоинстанционното решение сума от 80758,87 лв.), представляваща стойност на допълнителни СМР с укрепително предназначение по протоколи обр.19 от 07.10.2016 г., извършени по необходимост и свързани с преместване на подземна техническа инфраструктура и отвеждане на подпочвени води, извън предмета на сключения договор от 09.05.2016 г. с цел осигуряване на изпълнението му, както и допълнително сумата от 35780,96 лв., представляваща мораторна лихва. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 09.05.2016 г. между страните е сключен договор за изграждане на обект „Склад за съхранение“ при уговорена обща стойност от 855538,26 лв. В хода на изкопните работи е установен проблем, който не е бил предвиден в проекто - строителната и количествено – стойностната документация: наличие на техническа инфраструктура (проводи и други връзки), както и подпочвени води. Със заповеди на независимия строителен надзор било наредено извършването на допълнителни СМР. С допълнително споразумение от 14.10.2016 г. към договора между страните срокът на изпълнение бил удължен и била определена стойността на допълнителните СМР на сумата от 164317,05 лв. За извършените СМР били съставени три протокола обр.19 на обща стойност от 132988,77 лв. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на настоящия касатор, че протоколите са подписани от лица, които не притежават правомощието да правят това от името на дружеството. Изложени са съображения, че подписалите протоколите лица са задължени със заповед от 27.01.2016 г. на управителя на дружеството да упражняват инвеститорски контрол, включително и изработване на необходимата документация и узаконяване на отделните етапи в строителството. Решаващият състав е обсъдил всички представени по делото доказателства и е приел, че екземплярът на допълнителното споразумение от 14.10.2016 г., принадлежал на „Ситиленд“ ЕООД, е върнат на касатора, но съществуването му е установено от други косвени доказателства. Независимо от това е посочил, че дори и да се счете за недоказано сключването на допълнително споразумение, укрепителните работи са били необходими, извършени и приети са и заплащането им би се дължало на основание чл.61, ал.1 и ал.2 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касаторът въвежда довода за недопустимост на въззивното решение, тъй като бил предявен иск, без ищецът да имал правно основание за това, а съдът го е разгледал, позовавайки се на несъществуващ документ – допълнително споразумение между страните. Въззивното решение е допустимо като постановено по предявения иск за заплащане на допълнително извършени СМР. Обсъдени са всички релевантни за спора факти съобразно твърденията на ищеца. Дали съществува или не съществува правото, претендирано от ищеца, или основанието, на което се иска заплащане на паричната сума, е въпрос, по който съдът се произнася с акта по съществото на спора. Преценката на фактите, включително дали допълнително споразумение е сключено, е относима към правилността, а не към допустимостта на обжалваното решение. Основанието за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение е заявено също с оглед несъгласието на касатора с приетия за установен факт на съществуване на допълнителното споразумение и необсъждане на събраните по делото доказателства. Според основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая посочените пороци на въззивния акт не са налице. В мотивите подробно са изложени съображения по всички спорни факти и по направените оспорвания на документи. Изводът, че екземплярът на ищеца от допълнителното споразумение е върнат на ответника е аргументиран. Решаващият състав изрично е отбелязал, че извършените работи подлежат на заплащане поради обстоятелството, че са необходими за изпълнение на останалите уговорени СМР и са приети, включително и по правилата за водене на чужда работа без пълномощие. Касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но без да сочи практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи. Формулираните въпроси са заявени и по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и те са: „При липса на допълнително споразумение за допълнителни СМР дейности и непостигната писмена договореност следва ли същите да бъдат заплатени от страна на възложителя по договора?“; „Необходимо ли е възложителят по договора да бъде уведомен от изпълнителя за възникнали допълнителни СМР дейности?“; „Следва ли при възникване на допълнителни СМР дейности строежът на основния обект да бъде спрян?“ и „Допустимо ли е със свидетелски показания да се доказват задължение за плащане в размер над 5000 лв.?“. Съставът на ВКС констатира, че само първият от поставените въпроси е обсъждан от въззивния съд. Даденото разрешение не се нуждае от проверка по реда на касационното обжалване. По въпросите за формата на договора за изработка и за заплащането на извършената работа съществува константна практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено. Касаторът неточно извежда във въпроса необходимостта от писмена форма на уговорката за извършване на СМР, без да сочи разпоредба от националното право, която да разписва подобно изискване или норма, която да е неясна и да се нуждае от тълкуване, каквото е съдържанието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Тези съображения са относими и по въпроса за необходимостта от уведомяване на възложителя за необходимостта от допълнителни СМР и за спиране на строежа на основния обект. Касаторът неточно интерпретира фактите по делото, тъй като независимо от твърдението му за липса на писмено споразумение, допълнителните СМР са извършени и приети от лица, на които е възложен инвеститорският контрол от името на възложителя. Какви действия следва да се извършат, ако се налагат укрепителни работи, и дали строежът на основния обект следва да се спре не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът за допустимостта на свидетелските показания е изцяло некоректно поставен, тъй като гласни доказателства не са събирани за доказване на задължения или за погасяване на парични задължения. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за касационното производство в размер на 2800 лв. по договор №14/22 и платежен документ от 30.11.2022 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд