Определение № 132 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4908/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 620/08.06.2021 г. по в. гр. д. № 94/2021 г. Софийският апелативен съд, гражданска колегия, 4-ти състав, е потвърдил решение № 260049/07.08.2020 г. по гр. д. № 692/2019 г. на Пернишкия окръжен съд, с което [община] е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на К. С. И. сумата 15 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди в резултат на претърпяна на 10.11.2018 г. злополука- падане на неизправна шахта, намираща се на тротоара на [улица]в [населено място], пред № 26, ведно със законната лихва, считано от 10.11.2018 г. до окончателното изплащане, както и сумата 4 323.80 лева- обезщетение за имуществени вреди, причинени от същото увреждане, ведно със законната лихва, считано от 17.10.2019 г. до окончателното изплащане, като искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 15 000 лева до пълния предявен размер от 26 000 лева.

Касационна жалба срещу въззивното решение в частите, с които исковете са уважени, е подал ответникът, който се позовава на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответника по касация - ищец по делото, не е получен отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК. В частта срещу въззивното решение по иска за обезщетение за неимуществени вреди жалбата е допустима. Не е допустима обаче в частта по иска за обезщетение за имуществени вреди предвид размера на иска - 4 323.80 лева, и съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1-во ГПК, според която не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела. Касационната жалба в тази част ще бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство - прекратено в тази част.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че на 10.11.2018 г. около 13 часа в [населено място] на тротоара на [улица]пред № 26 ищецът се спънал в дупка върху капак на шахта, загубил равновесие и паднал на дясната си страна, като получил травматична увреда. За да приеме, че именно това е причина за падането на ищеца, въззивният съд се е позовал на показанията на св. И. - дъщеря на ищеца, която е категорична, че участъкът, където баща ѝ се спънал, представлява шахта на тротоара с дупка от арматурно желязо върху нея. Съдът кредитирал показанията на свидетелката въпреки близката ѝ родствена връзка с ищеца и евентуалната ѝ заинтересованост от изхода на спора, тъй като те се основават на непосредствените ѝ впечатления от състоянието на тротоара, а и защото кореспондират с показанията на св. О. Т., според който и към момента на разпита средният капак на шахтата е изронен и е на арматурна мрежа с правоъгълничета с размери 5-8 см, както и с изводите на вещото лице д-р М., изготвил съдебно-медицинската експертиза, според която увреждането на ищеца съответства с възможно нараняване от падане върху твърди и тъпи предмети.

Ответната община не е оспорила пред въззивния съд обстоятелството, че тротоарът в процесния участък е в недобро състояние и опасно за придвижване, нито твърди и ангажира доказателства, че е изпълнила задълженията, вменени ѝ от закона, за поддръжка и ремонт на общинската улица и тротоара към нея. Твърди обаче и се домогва да докаже, че доколкото шахтата е собственост на търговско дружество, осъществяващо телекомуникационни услуги, то именно негово е задължението да я стопанисва и поддържа, съответно то следва да носи отговорност за произлезлите от падането вреди.

Въззивният съд е приел, че ответникът в качеството си на юридическо лице е правен субект, на когото е възложено по силата на закона - чл. 30, ал. 4 и 5 и чл. 31 от Закона за пътищата /ЗП/, задължението да осъществява чрез съответните служби за контрол дейностите по ремонт и поддръжка в изправно състояние на общинските пътища, подземните съоръжения, тротоарите, велосипедните алеи и др., да сигнализира за препятствията по тях, както и да отстранява препятствията и неизправностите във възможно най-кратък срок, а съгласно чл. 48, ал. 1, т. 2, б. „б“ от Правилника за прилагане на ЗП организирането на дейностите по поддържане на тротоарите, подземните съоръжения, велосипедните алеи … извън платното /платната/ за движение на републиканските пътища в границите на селата и селищните образувания е на съответната община. В нормата на чл. 167, ал. 1, изр. 1 ЗДвП е предвидено, че лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Според чл. 11 ЗОбС имотите и вещите общинска собственост се управляват в интерес на населението в общината съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин.

Въззивният съд, позовавайки се на посочената нормативна уредба, е приел, че тротоарът, на който е станал инцидентът, следва да се поддържа от ответната община чрез нейните служби и служители, поради което тя следва да носи и отговорността за неговото лошо състояние, довело до причиняването на щета. Отделно от това за общината е налице и задължение да сигнализира за наличието на препятствия по улицата - в случая изронен до арматура капак на шахта, като този участък бъде изрично отбелязан с подходящи заграждения, за да се препятства преминаване на пешеходци по него. Когато общината не е предприела предписаните от закона действия или ги е предприела без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Единствените хипотези, при които отговорността може да отпадне, са когато вредата не е причинена при или по повод възложената работа, или когато действията са били правомерни - предпоставки, които в случая не са налице. Не се касае и до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, защото такава работа изобщо не е била извършена. Касае се до невземане на необходимите мерки за осигуряване на ремонт и поддръжка на тротоара за безопасното му ползване от гражданите и предотвратяване на увреждането. В резултат на това бездействие от служители на ответника ищецът се е спънал в образуваната дупка на тротоара и е паднал, от което като пряка и непосредствена последица е настъпила посочената от вещото лице д-р М. контузия - натъртване в областта на дясната тазобедрена става. По тези съображения въззивният съд е приел, че са осъществени всички елементи от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, породили обективната гаранционно-обезпечителна отговорност на ответната община към ищеца.

Според въззивния съд този извод не се променя от установеното по делото, че шахтата е включена в баланса на „В.“ /БТК/ ЕАД. Тротоарът, на който е станал инцидентът, е с обществено предназначение, и предвид свободния достъп до него, се е налагало предприемане на обезопасителни мерки по цялата повърхност на шахтата, разположена на него. Съдът приел за неправилно разбирането, че не ответникът, а само собственикът в лицето на „В.“ /БТК/ ЕАД е имал задължение да поддържа шахтата, в която са разположени кабелните и съобщителни мрежи. Посочил, че задължението за обезопасяване на тротоара се извежда от общото задължение да не се вреди другиму с оглед местонахождението на шахтата върху него, свободния достъп на хора до нея и обичайното преминаване по това място на пешеходци. Независимо че шахтата може да е част от електронната съобщителна инфраструктура, съгласно чл. 64, ал. 3 ЗУТ общината следва да се грижи за пътната инфраструктура. Поради това и предвид нормата на чл. 167, ал. 1 ЗДвП, за ответната община е било налице задължение регулярно да осъществява, включително и по своя инициатива, необходимите проверки относно безопасността за придвижване на гражданите по тротоарите - общинска собственост.

Изложените съображения са мотивирали въззивния съд да заключи, че макар да не е собственик на вещта и да не носи отговорност по чл. 50 ЗЗД, общината отговаря на основание чл. 49 ЗЗД като лице, на което е вменено задължение по поддържането на пътищата чрез своите служители, поради бездействието си по осъществяването на контрол за осигуряване на условия за безопасно движение по пътищата, съответно неизпълнение на задълженията по чл. 31 ЗП - да осигури необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, което е в причинна връзка с настъпилата с ищеца злополука.

Въззивният съд приел, че в пряка причинна връзка с падането е претърпяната от ищеца оперативна интервенция за смяна на дясната тазобедрена става. Установено е, че преди събитието ищецът е страдал от заболяване, за което е бил информиран, че ще се наложи операция за смяна на ставата, но в резултат на падането заболяването се е обострило и именно вследствие на контузията болките са се засилили и са се увеличили неудобствата от битов характер, което от своя страна е довело и до насрочването на операцията, която не е била планирана преди инцидента. Съдът посочил, че деформиращата коксартроза, установена от рентгенографията на 24.11.2018 г., е промяна на ставата, която настъпва в продължение на дълъг период и не може да се получи за времето от травмата на 18.11.2018 г. до 24.11.2018 г., но това не променя извода да наличие на пряка причинна връзка между инцидента и извършената операция, тъй като именно увеличилите се болки и влошаването на състоянието на ищеца след падането е довело и до последвалото болнично лечение с предприемане на оперативна интервенция.

По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд взел предвид вида и броя на причинените травми- контузия/натъртване в областта на дясната тазобедрена става, продължителността и интензивността на свързаните с травмата болки и страдания, вида и продължителността на проведеното лечение - болнично за 15 дни с извършване на оперативна интервенция за смяна на ставата и домашно-амбулаторно; продължителността на лечебния и оздравителен период от около 2 месеца; обстоятелството, че в периода на възстановяването ищецът е имал затруднения при елементарното си битово обслужване, както и установената промяна в емоционалното му състояние след инцидента - изпитвал страх да излиза и да върви. Наред с това съдът съобразил и възрастта на пострадалия към деня на увреждането-57-годишен, обществено-икономическите условия в страната към същия момент, начина на настъпване на увреждането, при което счел, че справедливото обезщетение, което би възмездило ищеца за причинените вследствие на инцидента неимуществени вреди, е 15 000 лева- размер, който в най-пълна степен съответства на степента и характера на претърпените болки и страдания, както и на вида и характера на причинените увреждания. При определяне на този размер съдът съобразил и обстоятелството, че увреждането само по себе си не би довело до смяна на тазобедрената става без заболяването коксартроза, но без падането това заболяване не би се изострило и не би се стигнало до конкретната оперативна интервенция.

По иска за обезщетение за имуществени вреди въззивният съд приел, че в пряка причинна връзка с инцидента ищецът е направил разходи в общ размер 4 323.80 лева, които съответстват по период на проведеното лечение, поради което искът е уважен в посочения размер.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилно приложение на императивни материалноправни норми - чл. 49, чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД, тъй като са присъдени обезщетения за вреди, които не са в причинно-следствена връзка с действие или бездействие на служители на общината. Доказването на причинно-следствената връзка като задължение на ищеца е изисквало по пътя на пълното и главно доказване същият да установи, че падането е решаващо за смяната на тазобедрената става, че операцията закономерно произтича само от това деяние, а недоказването на тази връзка води до извод за липса на основания за отговорност от страна на общината или до намаляване на обема ѝ. Единствените данни за претърпяна от ищеца увреда в резултат на падането са получаване на контузия /натъртване/ в областта на дясната тазобедрена става с изразен болков синдром, при което изводът, че обострянето на болките на пострадалия е довело до последващото му /след 11 дни/ хоспитализиране на 21.11.2018 г. и оперативно лечение, за което общината следва напълно да го обезщети, не може да бъде споделен. Присъдено е обезщетение за имуществени вреди в размер на 4 323.80 лева при констатация на вещото лице, че направените разходи за лечение са във връзка със заболяването „деформираща коксартроза“, чието получаване е дълъг процес на увреждане на ставата, водещо до ограничаване на движенията, постоянен болков синдром и чието лечение е ендопротезирането.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите:

1. Как се доказва в настоящия случай причинно-следствената връзка между инцидента от 10.11.2018 г. и претърпяната от ищеца операция, при която му е сменена ставата;

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото и всички събрани по реда на ГПК доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните;

3. Длъжен ли е съдът да обосновава своите правни изводи и в частност да изложи съображения по свой извод за противоправно поведение при деликт; кои свидетели са заинтересовани в полза или вреда на една от страните и как следва да се преценяват дадените от тях показания;

4. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички установени по делото обстоятелства, включени в обхвата на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД;

5. Съдът, сезиран с иск по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, трябва ли да прецени поведението на пострадалия, което евентуално е в пряка причинно-следствена връзка с увреждането.

Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и посочва следната практика на ВКС: решение № 204/11.03.2019 г. по гр. д. № 586/2018 г. на ІІІ-то г. о., решение № 9/02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ІІІ-то г. о., решение № 38/07.03.2018 г. по гр. д. № 2126/2017 г. на ІV-то г. о., решение № 60155/16.08.2021 г. по гр. д. № 3441/2020 г. на ІV-то г. о., и решение № 207/17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ІV-то г. о. Представя и решение от 24.02.2016 г. по гр. д. № 45172/2017 г. на Софийския районен съд, І-во г. о., 38-ми състав.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

С решение № 9/02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., е прието, че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента; възможно е деянието да не е единствената причина за резултата, т. е. вредата да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. В разглеждания случай е установено, че причинената при падането на ищеца контузия /натъртване/ в областта на дясната тазобедрена става с изразен болков синдром, е вследствие на проявеното бездействие от служители на ответната община при изпълнение на възложената им от последния работа. Установено е наличие и на друг, съществувал преди това фактор- собственото здравословно състояние на пострадалия, страдащ от заболяването коксартроза на дясната тазобедрена става. То обаче се е влошило в резултат на травмата и е довело до необходимост от смяна на ставата. Или, както е посочено в цитираната съдебна практика, налице е комплексен каузален фактор - вредите са предпоставени от съвкупното въздействие множество явления /събития/, в случая - на два, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова. Ако поведението на деликвента бъде изключено, то вредата - смяната на тазобедрената става, не би настъпила или поне не би настъпила в този момент. Ето защо следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение съответства на посочената съдебна практика. То съответства и на решение № 204/11.03.2019 г. по гр. д. № 586/2018 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., според което законодателят предвижда, когато се ангажира гражданската отговорност на длъжника, той да отговаря само за онези вреди, които са по причина на неговото противоправно поведение /непозволено увреждане или неизпълнено договорно задължение/, за които вреди причинната връзка не се прекъсва.

В решение № 9/02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., е прието и това, че работодателят отговаря по чл. 49 ЗЗД само за обезщетяване на тези вреди, които представляват действителните, подлежащи на репарация; допринасянето от другия причинен фактор - собственото здравословно състояние на пострадалия, следва да се съобрази при определяне на обезщетението, което трябва да се намали с този каузален принос, находящ се извън условията, при които е била изпълнявана възложената от работодателя дейност. Въззивното решение съответства на така даденото разрешение, тъй като здравословното състояние на пострадалия е съобразено при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди.

Решение № 60155/16.08.2021 г. по гр. д. № 3441/2020 г. на ВКС, ІV-то г. о., е израз на трайната съдебна практика, според която в решението си съдът е длъжен да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се; съдът е длъжен да обсъди и всички изявления и доводи на страните, които имат значение за решението по делото; той не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, не може да постановява решението си въз основа на предположения или то да е необосновано - без констатациите и изводите му логически да следват от извършената съвкупна преценка на доказателствата по делото. В разглеждания случай въззивният съд е изложил подробни мотиви, в които е обсъдил в съвкупност всички доказателства, доводи и възражения, а касаторът не е посочил нито в касационната жалба, нито в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК кои от посочените са останали необсъдени, поради което не се разкрива да е налице противоречие на въззивното решение с цитираната съдебна практика.

В решение № 207/17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ВКС, ІV-то г. о., е прието, че съдът дължи мотиви дали деянието, за което се твърди, че е причинило увреждането на ищеца, е противоправно, като се обоснове защо съответното деяние е противоправно - какво е било дължимото поведение според разписаните разпоредби или обичая, морала и добросъвестността, според необходимостта от съобразяване със субективните права и законни интереси на пострадалия. В съгласие с тази практика въззивният съд в разглеждания случай е изложил подробни мотиви по въпроса дали е налице противоправно поведение на служители на ответника и в какво се изразява то. С посочено решение е даден отговор и на въпроса: кои свидетели са заинтересовани в полза или вреда на една от страните и как следва да се преценяват дадените от тях показания. Макар по настоящото дело да се поставя същият правен въпрос, нито в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нито в касационната жалба касаторът е въвел довод за това някой от свидетелите да е заинтересован от изхода на спора, което да налага преценка за съответствие на обжалваното решение със съдебната практика по въпроса за начина, по който се извършва преценка на показанията на такъв свидетел. Последният въпрос, разгледан в решение № 207/17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ВКС, ІV-то г. о., е: съдът, сезиран с иск по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, трябва ли да прецени поведение на пострадалия, което евентуално е в пряка причинно-следствена връзка с увреждането. При отговора на този въпрос съставът на касационната инстанция се е позовал на Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС, според което при разглеждане на делата за отговорността за вреди от непозволено увреждане чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се прилага правилно, като обезщетението се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване; че от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. Касаторът не е обосновал с какво в случая свързва поставянето на този въпрос, но явно има предвид здравословното състояние на пострадалия, предхождащо настъпването на травматичната увреда. Както е посочено в решение № 9/02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., допринасянето от собственото здравословно състояние на пострадалия като друг причинен фактор в общата каузална съвкупност, не е съпричиняване по смисъла на закона, което визира човешко поведение, а причинен процес извън такова поведение, за последиците от който работодателят не отговаря. Както бе посочено, тази практика е изцяло съобразена в обжалваното решение.

В решение № 38/07.03.2018 г. по гр. д. № 2126/2017 г. на ВКС, ІV-то г. о., е разгледан въпросът за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства от значение за размера на неимуществените вреди от деликт. Прието е, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или за конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска, а съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Разглежданият по настоящото дело случай е различен, тъй като не се твърди и не се установява наличие на специфични увреждания, довели до причиняване на болки и страдания над обичайните.

В обобщение - поставените въпроси не са разрешени в противоречие с представената от касатора практиката на ВКС, поради което и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Решение от 24.02.2016 г. по гр. д. № 45172/2017 г. на Софийския районен съд, І-во г. о., 38-ми състав, не съставлява практика на ВКС по смисъла на закона, поради което не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Посочената разпоредба визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. За да се допусне касационно обжалване на посоченото основание, не е достатъчно касаторът да възпроизведе законовия текст, а следва и да мотивира и обоснове с какво разглеждането на делото от касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото, както е посочено в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Това не е сторено в приложението към касационната жалба, а не може и да се извлече от текста на жалбата.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.