Решение № 43 от 05.02.2026 г. на ВКС по д. № 82/2024 г.

Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Олимпик” АД, чрез ЗК „Олимпик – клон България” КЧТ срещу решение №165 от 21.09.2023 г. по в.гр.д.№129/2023 г. на АС Велико Търново, допълнено с решение №231 от 09.12.2024 г. по в.гр.д.№129/2023 г. на АС Велико Търново. С решението в допуснатата до касационно обжалване част, е потвърдено решение №559 от 16.12.2022 г. по гр.д.№23/2022 г. на ОС Плевен в частта, с която е отхвърлен предявеният от ЗК „Олимпик” АД, чрез ЗК „Олимпик – клон България” КЧТ срещу В. П. П. иск за заплащане на сумата от 7485.27 лв., мораторна лихва върху главница от 30 044.97 лв. за периодите, посочени в справка по чл.366 ГПК, като погасен по давност. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, тъй като противно на приетото от въззивния съд, вземанията за мораторна лихва не са погасени изцяло, а такава се дължи за периода от три години преди предявяване на иска. Ответникът по касация В. П. П. заявява становище за неоснователност на жалбата. С определение №2559 от 25.08.2025 г., решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: за кой период се погасяват лихвите, когато искът е предявен след изтичане на повече от три години от изискуемостта на главното вземане. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след като е счел за основателен главния иск за сумата от 30 044.97 лв., е намерил за основателно възражението на ответника за погасяване по давност на претендираното вземане за мораторна лихва, като е посочил, че претенцията за лихви (за сума в общ размер от 7485.27 лв., представляваща сбор от обезщетение за забава върху отделните части от главницата, дължимо за различни периоди, с начало на всеки от периодите през 2018 г. и крайна дата на всеки от тях – 07.01.2021 г.) се погасява с изтичането на кратката погасителна давност по чл.111 б.В от ЗЗД, задължението е изискуемо на падежа на главното задължение по договора за застрахователно посредничество и в случая погасителната давност за лихви е изтекла преди предявяване на исковата молба на 12.01.2022 г. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е постановено решение №20 от 30.06.2010 г. по т.д.№484/2009 г. на ВКС, ТК, Второ отделение. В посоченото решение е прието, че съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като лихви се дължат за всеки изминал ден след изпадане на длъжника в забава, а когато искът за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва е предявен след изтичане на три години от изискуемостта на главното вземане, се погасяват лихвите, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска, респективно вземането за лихви за период от три години преди предявяване на исковата молба не е погасено по давност. В отклонение от разрешението, дадено в посочената практика, въззивният съд не е взел предвид, че за изпълнение на различните части от главното задължение в общ размер от 30 044.97 лв., забавата е настъпвала на различни дати през 2018 г., като за периодите от всяка от тези дати до 12.01.2019 г. (три години преди предявяване на исковата молба), вземанията за обезщетения за забава са погасени по давност, но за периода от 12.01.2019 г. до 07.01.2021 г. (крайната дата, до която ищецът, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, претендира присъждане на обезщетение за забава), обезщетението, което е в размер на 6067.41 лв. (законната лихва върху цялата изискуема вече главница от 30 044.97 лв.), не е погасено по давност и ответникът дължи заплащането му. Предвид изложеното решението в обжалваната част се явява частично неправилно, и доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, на основание чл.293, ал.2, вр. ал.1 от ГПК, спорът следва да бъде решен по същество, като въззивното решение в частта, потвърждаваща първоинстанционното решение, с което искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за сумата от 6067.47 лв. и за периода 12.01.2019 г. – 07.01.2021 г., следва да бъде отменено, а искът в тази част – уважен. В частта, потвърждаваща първоинстанционното решение, с което искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 6067.47 лв. до сумата от 7485.27 лв. и за периодите до 12.01.2019 г., въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която ЗК „Олимпик” АД, чрез ЗК „Олимпик – клон България” КЧТ е осъдено да заплати: на основание чл.38, ал.2 ЗА на адвокат Б. Л., адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ пред първата инстанция над сумата от 136.41 лв.; на основание чл.38, ал.2 ЗА на адвокат Б. Л., адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ пред въззивната инстанция над сумата от 136.41 лв.; по сметка на ОС Плевен държавна такса над сумата от 56.71 лв.; по сметка на АС Велико Търново държавна такса над сумата от 28.36 лв. В. П. П. следва да бъде осъден да заплати: на ЗК „Олимпик” АД, чрез ЗК „Олимпик – клон България” КЧТ сумата от 246.66 лв., разноски за първата инстанция; по сметка на ОС Плевен, сумата от 242.70 лв. държавна такса, по сметка на АС Велико Търново сумата от 121.35 лв., държавна такса и по сметка на ВКС сумата от 121.35 лв., държавна такса. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,