Определение № 38 от 28.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1266/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 332 от 25.02.2015 г. по в.гр.д. № 3380/2013 г. на Варненския окръжен съд е оставено в сила решение № 4779 от 30.11.2011 г. по гр.д. № 4485/2006 г. на Варненския районен съд. С него е прието за установено по отношение на А. В. В., че К. В. К. и Д. Б. К. са собственици на 1/2 ид. част от следните недвижими имоти: 1/ Част от първи етаж от триетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], представляваща самостоятелно жилище, състоящо се от входно антре, салон, две стаи, кухня с трапезария, баня- тоалет и стълбище към избата, ведно с принадлежащото към него избено помещение, съставляващ имот с идентификатор .......... по КККР на [населено място], както и 1/6 ид. част от дворното място с идентификатор ..................., в което е построена сградата; 2/ В. място, находящо се във вилната зона на [населено място], м. ”В.”, к.к. ”Св.Св. К. и Е.”, цялото с площ 600 кв.м, а по скица - 635 кв.м, съставляващо УПИ ІІІ- ..... в кв. 24 по плана на вилната зона, а по кадастрална карта - имот с идентификатор ................, ведно с построената в него върху 54 кв.м вилна сграда с идентификатор ............; отхвърлен е предявеният от К. К. и Д. К. против А. В. В. установителен иск за собственост на 1/2 ид. част от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 45 кв.м, на един етаж, състояща се от антре, две стаи, салон, лятна кухня, навес и клозет, съставляваща имот с идентификатор ................ по КККР на [населено място], както и на дворното място с идентификатор .............., в което е построена; на основание чл. 108 ЗС Т. П. Д. е осъдена да предаде на К. В. К. и Д. Б. К. владението върху 1/2 ид. част от недвижимия имот - част от първи етаж от триетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], представляваща самостоятелно жилище, състоящо се от входно антре, салон, две стаи, кухня с трапезария, баня- тоалет и стълбище към избата, ведно с принадлежащото към него избено помещение, съставляващ имот с идентификатор............ по КККР на [населено място], както и 1/6 ид. част от дворното място с идентификатор .................., в което е построена сградата; на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на Т. П. Д., че К. В. К. и Д. Б. К. са собственици на 1/2 ид. част от недвижим имот, представляващ вилно място, находящо се във вилната зона на [населено място], м. ”В.”, к.к. ”Св.Св. К. и Е.”, цялото с площ 600 кв.м, а по скица - 635 кв.м, съставляващо УПИ ІІІ- ....... в кв. 24 по плана на вилната зона, а по кадастрална карта- имот с идентификатор ................., ведно с построената в него върху 54 кв.м вилна сграда с идентификатор ................, като в осъдителната част искът за ревандикация е отхвърлен; отхвърлени са исковете на К. К. и Д. К. против Т. П. Д. за предаване на основание чл. 108 ЗС на владението върху 1/2 ид. част от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица] на дворното място, в което е построена.

С решение № 1401 от 14.07.2015 г. е отхвърлена като неоснователна молба вх.№ 19506 от 19.06.2015 г. на А. В. В. за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 332 от 25.02.2015 г., постановено по делото.

С решение № 336 от 29.09.2015 г. е оставена без разглеждане като недопустима молба вх. № 25 532 от 20.08.2015 г. за допълване по реда на чл. 250 ГПК на решението по гр.д. № 3380/2013 г.

С решение № 1938 от 24.11.2015 г. е оставена без уважение молба вх. № 28355 от 23.09.2015 г., подадена от А. В. в частта й относно поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 332 от 25.02.2015 г. и е оставена без разглеждане същата молба в частта й относно искане за допълване на постановеното решение, като в тази част производството по делото е прекратено.

С решение № 16 от 07.01.2016 г. по в.гр.д. № 3380/2013 г. на Варненския окръжен съд е оставена без уважение молба вх. № 33 898 от 13.11.2015 г., подадена от А. В. В., в частта, с която се иска поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 332 от 25.02.2015 г., както и в частта, с която се иска тълкуване на решението по реда на чл. 251 ГПК, а в частта, с която се иска допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК- същата е оставена без разглеждане.

С решение № 996 от 18.07.2016 г. по същото дело е отхвърлена като неоснователна молба вх. № 12 189 от 25.04.206 г, подадена от А. В. В. за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 332 от 25.02.2015 г.

С решение № 196 от 22.02.2017 г. по в.гр.д. № 3380/2013 г. по описа на Варненския окръжен съд е отхвърлена като неоснователна молба вх. № 29087 от 20.10.2016 г., подадена от А. В. В. за тълкуване на решение № 332 от 25.02.2015 г.

Против въззивното решение в частите, с които са отхвърлени предявените обективно и субективно съединени искова по чл. 124, ал.1 ГПК против А. В. и по чл. 108 ЗС против Т. Д. за имота, находащ се на [улица] [населено място], е подадена касационна жалба от ищците К. В. К. и Д. Б. К.. Изложени са доводи за неправилност на решението в тези части поради нарушение на материалния закон- чл. 17, ал.2 ЗЗД, тъй като съдът не е отчел обстоятелството, че те са придобили вещни права върху спорните имоти преди вписване на исковата молба против тяхната праводателка за прогласяване нищожност на договора за дарение, обективиран в нотариален акт № 198/2004 г., с който А. В. е дарил на своя брат недвижимия имот. Поддържат и доводи за необоснованост и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразили се в необсъждане на доводите им за приложение на чл. 17, ал.2 ЗС.

Иска се в тези части въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с техните твърдения. 2/Запазват ли трети лица правата върху недвижими имоти, придобити от привидния собственик преди вписване на исковата молба за прогласяване за нищожен на договор поради привидност. Когато в исковата молба за обявяване на един договор за нищожен поради привидност се твърди, че правата са прехвърлени в действителност по силата на прикритото съглашение, смята ли се, че правата са прехвърлени по силата на прикритото съглашение, ако са налице изискванията за неговата действителност.

Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба и от Т. П. Д. в частта, с която са уважени предявените против нея искове за собственост. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон- чл. 487 ГПК / отм./, чл. 148 ГПК, чл. 38, ал.1 ЗЗД, чл. 26 ЗЗД. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие със съдебната практика, в това число и практиката на ВКС по въпроса за валидността на сделката в хипотезата на чл. 38 ЗЗД, както и по приложението на чл. 101 ГПК/ отм./, чл. 183 ГПК/ отм./ и чл. 474 ГПК/ отм./

Т. П. Д. е подала жалба вх.№ 5116 от 18.02.2016 г. и срещу решение № 16 от 17.01.2016 г.

Срещу въззивното решение ответникът А. В. В. е подал касационни жалби както следва:

• Касационна жалба вх. № 13784 от 05.05.2015 г., в която са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение поради това, че делото е образувано по искова молба подадена от лица, които не са собственици на спорните имоти. Поддържа и доводи за неправилност на въззивното решение, които могат да се квалифицират като такива за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Направено е искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280 във вр. с чл. 281, т.1-3 ГПК.

• Касационна жалба вх. № 14 127 от 08.05.2015 г., подадена чрез назначения служебен защитник адв. И. В., в която се поддържа, че решенията на първата и въззивната инстанция са нищожни, защото са постановени в противоречие със събраните по делото доказателства и с правни норми на ЗЗД, ЗН, чл. 6 от КЗПЧ и Протокол № 1 към нея, както и с практиката на ВКС. С допълнителна молба от 10.03.2016 г. са конкретизирани следните въпроси, за които се твърди да осъществяват хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК: 1/Допустимо ли е прилагане на разпоредбата на чл. 10, ал.1 ЗН, когато лицата са починали едновременно, а не в последователност, която би дала възможност на починалия по- късно да приеме наследството на починалия по- рано. 2/ Ако съдът е приел, че едно лице е положило физически подпис върху даден документ, с който оправомощава друго лице, но категорично заявява, че не е имало представа за характера и целта на упълномощаването, допустимо ли е да се приеме, че формалният упълномощител е изразил съгласие по смисъла на чл. 26, ал.2 ЗЗД със сключените от упълномощеното лице сделки. 3/ Може ли да се смята и третира като наследник лице, което категорично е заявило, че не е приело наследството. 4/ Може ли да се заключи, че лице, което не е приело наследството, се е разпоредило правомерно с него.

• Касационна жалба вх. № 16 373 от 20.05.2015 г. за допълване на касационната жалба от 05.05.2015 г.

• Касационна жалба вх. №25 533 от 20.08.2015 г., с която се обжалва решение /без посочен номер и датата/, с което е отхвърлена молбата на А. В. В. за поправка на явна фактическа грешка в решение № 332 от 25.02.2015 г., уточнена с молба вх. № 10622 от 11.04.2016 г.

• Касационна жалба/ наречена „Частна жалба”/ вх. № 36 432 от 07.12.2015, против решение /без посочен номер и датата/, с което е оставена без уважение молба на А. В. В. с вх.№ 28 355 от 23.09.2015 г. за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 332 от 25.02.2015 г.

• Касационна жалба- допълнение с вх. № 36 422 от 07.12.2015 г., с която се допълва и пояснява „касационната жалба, в която е направено искане за прекратяване на делото”.

• Касационна жалба,/ наречена „Частна жалба”/ вх. № 2038 от 22.01.2016 г. против решение № 16 от 07.01.2016 г. по в.гр.д. № 3380/2013 г. на Варненския окръжен съд.

• Касационна жалба/ наречена „Частна жалба”/ с вх. № 23 027 от 19.08.2016 г. срещу решение № 996 от 18.07.2016 г. по същото дело.

• Касационна жалба вх.№ 8636 от 24.03.2017 г. срещу решение № 196 от 22.02.2017 г. по същото дело.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

По делото е установено, че с нотариален акт № ..., т.ІV, нот. дело № .... от 17.09.2004 г. А. В. В. е дарил на своя брат В. В. В. недвижим имот- жилищна сграда в [населено място], [улица], представляваща масивна жилищна сграда на един етаж, заедно с дворното място, върху което е построена, съставляващо УПИ .... в кв. 1102 по плана на [населено място].

С нотариален акт № ..., т.V, нот. дело № ... от 02.11.2004 г. И. В. К., действаща чрез своя пълномощник В. В. В., е продала на В. В. собствения си недвижим имот, представляващ част от първи етаж от триетажна жилищна сграда в [населено място], [улица], която част представлява самостоятелно жилище, заедно с принадлежащото към него избено помещение и 1/6 ид. част от дворното място, в което е построена сградата.

На 11.01.2005 г. В. В. В. е сключил граждански брак с Д. Г. Ж.. Двамата съпрузи са починали на 14.03.2005 г. вследствие на огнестрелни наранявания на мозъка, резултат от престъпление, за което А. В. е признат за виновен и осъден. Точният час на смъртта на двамата съпрузи не е установен и това обстоятелство е породило спор между страните относно последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях, а оттук - относно това дали съпругата Д. Ж. е наследник на В. В. и съответно дали е придобила права върху спорните имоти.

Направеното от ответниците А. В. и Т. Д. възражение в този смисъл е намерено за неоснователно от въззивния съд, който с оглед установената в чл. 10а ЗН презумпция е приел, че тъй като В. В. е бил по- възрастен, се счита, че е починал първи, и е бил наследен от съпругата си Д.. Затова съдът приема, че след смъртта на В. В. негови наследници по закон са майка му И. К. и съпругата му Д. В.. Наследник по закон на Д. В. е нейната майка Н. Д. И..

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към подадените от А. В. касационни жалби е поставен въпрос допустимо ли е прилагане на разпоредбата на чл. 10, ал.1 ЗН, когато лицата са починали едновременно, а не в последователност, която би дала възможност на починалия по - късно да приеме наследството на починалия по- рано, като се твърди, че този въпрос е значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав приема, че въпросът не осъществява хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е вътрешно противоречив и не е съобразен с разпоредбата на чл. 10а ЗН, установяваща оборимата презумпция, приложима именно в случаите на т. нар. едновременна смърт, когато не може да се установи последователността, в която няколко лица са починали. Приема, че по- възрастния е починал преди по- младия и в тази хипотеза наследството на по- възрастния се включва в наследството на по- младия и се наследява по общите правила за наследяване по закон и по завещание. Това становище, съобразено и от въззивния съд, е трайно възприето в съдебната практика и в правната доктрина. Съгласно чл. 57 ЗН, когато наследникът умре преди да е приел наследството или да се е отказал от него, всеки от неговите наследници може да приеме това наследство, ако приеме и наследството на своя наследодател. Въпросът относно начините за приемане на наследство също е изяснен в правната доктрина и в съдебната практика и няма спор, че освен изрично, то може да бъде прието и мълчаливо, чрез извършване на конклудентни действия, които несъмнено сочат намерение на наследника за приемане на наследството. Извършването на разпоредителни сделки с наследството като цяло или с отделни наследствени имущества представлява правно действие, сочещо недвусмислено на приемане на наследството. Поради това и поставените в изложението към касационните жалби на А. В. В. правни въпроси може ли да се смята и третира като наследник лице, което категорично е заявило, че не е приело наследството, и може ли да се заключи, че лице, което не е приело наследството, се е разпоредило правомерно с него, не обосновават наличие на основание за достъп до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

С нотариални актове № ..., т.ІІ, дело № ... от 07.11.2005 г., № ..., т.ІІ, дело № ... от 23.06.2005 г. и № ..., т.І, дело № ... от 31.05.2005 г. И. В. К. е прехвърлила процесните имоти на Т. П. Д..

И. К. е починала на 28.11.2006 г. Неин наследник по закон е касаторът А. В. В..

С нотариален акт за замяна № ..., т.І, дело № 41 от 24.02.2006 г. Н. Д. И., действаща чрез своя пълномощник К. Г. К., е прехвърлила на К. В. К. и Д. Б. К., действащи чрез същия пълномощник, придобитата от нея по наследяване от Д. В. 1/2 ид. част от трите процесни имоти, в замяна на което К. и Д. К. са й прехвърлили недвижим имот, находящ се в [населено място], м. ”Г. б.”, целият с площ 550 кв.м, ведно с построените в него две еднофамилни вилни сгради, и за уравнение са й заплатили сумата от 7 500 лв. Установено е по делото, че с пълномощно с нотариална заверка на подписа от 23.12.2005 г. Н. Д. И. е упълномощила своята дъщеря С. Г. П. с правото да я представлява и да извършва разпоредителни сделки с тези имоти, каквито намери за добре, на лица, които прецени и при цени, които намери за добре. С пълномощно с нотариална заверка на подписа от 23.02.2006 г. С. П. е преупълномощила К. К. с правото да подпише нотариалния акт за замяна на тези имоти с К. и Д. К.. В пълномощното са посочени конкретните условия на сделката, в това число и имотът, който прехвърлителката следва да получи в замяна, и сумата за уравнение на стойността, която приобретателите следва да й заплатят.

Ответницата Т. Д. е оспорила валидността на договора за замяна, като е твърдяла, че същият е нищожен поради липса на съгласие, тъй като Н. Д. е била недееспособна, не е знаела за извършване на сделката и не е желаела настъпването на нейните правни последици. На следващо място- че сделката е нищожна като абсолютно симулативна, тъй като правата са прехвърлени само привидно. При условията на евентуалност са твърдяли, че сделката е унищожаема, тъй като договорът е сключен без да са спазени условията по него, тъй като тя е упълномощила дъщеря си преди К. да придобият имота в [населено място].

Н. Д. е разпитана като свидетел по делото и е заявила, че пенсионер по болест, че е давала пълномощно на дъщеря си за някакъв имот в [населено място], който тя и съпругът й били закупили за нея, но след това продали, както и че не е живяла във В..

Въззивният съд е обсъдил тези възражения и ги е намерил за неоснователни. Приел е, че по делото не са събрани доказателства, от които да се направи извод, че страните по договора за замяна не са желали настъпването на неговите правни последици, което би го квалифицирало като абсолютно симулативен, а напротив - с предявяваването на иск за собственост, основан на този договор, приобретателите К. демонстрират, че желаят да се ползват от неговите последици. По отношение твърдението за нищожност поради липса на съгласие е приел, че такава в случая не е налице, тъй като упълномощаването и преупълномощаването са извършени в предвидената от закона форма и ред, а авторството на подписа на Н. Д. върху пълномощното, с което е упълномощила своята дъщеря, е установено от назначената по делото съдебно- графическа експертиза. По отношение на твърдението, че същата не е могла да извършва валидно правни действия, съдът е приел, че по делото няма данни Н. Д. да е поставена под пълно или ограничено запрещение, а ако същата не е могла да разбира свойството и значението на извършените действия, това би било основание за унищожаване на сделката, но то не може да се релевира чрез възражение. Намерил е за неоснователно и възражението за нищожност на договора за замяна поради нарушение на чл. 472 във вр. с чл. 470 ГПК, обосновано с твърдението, че нотариалното действие е извършено от нотариус, който е съдружник на пълномощника К. К., която също е нотариус и с когото е в съдружие по смисъла на чл. 34а ЗННД, като е приел, че по делото не е установено такова съдружие, и че К. не е в кръга на субектите по чл. 471 ГПК/ отм./.

В обобщение въззивният съд е направил извод, че договорът за замяна е произвел вещнопрехвърлително действие по отношение на имота, находящ се в [населено място], [улица] вилния имот в м.”В.”, к.к.”Св.Св. константин и Е.”, поради което ищците К. К. и Д. К. се легитимират като собственици на прехвърлената им от Н. Д. 1/2 ид. част.

Въззивния съд не се е произнесъл по възражението на Т. Д. за нищожност на договора за замяна на основание чл. 38, ал.1 ЗЗД - поради това, че двете страни по сделката са били представлявани от едно и също лице, за което липсва тяхното съгласие. В тази връзка в касационната жалба на Т. Д. е направено искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която предявените против нея ревандикационни искове са уважени, на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК/ в редакция преди изменението в ДВ бр. 86/2017 г./ по въпроса за валидността на сделката, сключена в нарушение на забраната на чл. 38, ал.1 ЗЗД представителят да договаря от името на представлявания с друго лице, което той също представлява, освен ако от овластяването не следва друго. Тъй като жалбоподателката Т. Д. не е страна по договора за замяна, значението на поставения материалноправен въпрос за изхода на настоящото дело по отношение на нея е предпоставен от разрешаването на въпроса дали нарушаването на забраната по чл. 38, ал.1, предл.2 ЗЗД обуславя абсолютна нищожност на сделката, на която може да се позове всяко трето лице. Такъв въпрос обаче не е формулиран, и не може да бъде повдиган служебно от касационната инстанция съобразно правомощията й, разяснени в т.1 от ТР № 1/ 19.01.2009 г. на ОСГТК на ВКС. Позоваването на решение № 266 от 04.08.2010 г. по гр.д. № 652/09 г. на ВКС, І г.о., не може да обоснове твърдяното противоречие, тъй като не съдържа произнасяне по този въпрос. В него е прието само, че забраната на чл. 38, ал.1 ЗЗД представителят да договаря от името на представлявания лично със себе си или с друго лице, което той също представлява, ако представляваният не е дал съгласие за това, е релативна / относителна/ и цели да защити от увреждане интересите на представлявания. Самата жалбоподателка в подадената касационна жалба поддържа, че при нарушение на чл. 38, ал.1, предл.2 ЗЗД се касае не за абсолютна, а за висяща недействителност. Съдебната практика обаче приема, че в тази хипотеза, ако сделката е висящо недействителна и липсва потвърждаване, на тази недействителност може са де позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. Поради това по така поставения от жалбоподателката правен въпрос не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.

В изложението е направено позоваване на съдебна практика по приложението на чл. 101 ГПК/ отм./, чл. 183 ГПК/ отм./ и чл. 474 ГПК /отм./, но в тази връзка не е формулиран конкретен правен въпрос, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.

Установено е по делото, че с решение № 326 от 22.03.2011 г. по гр.д. № 1200/2009 г. на Варненския окръжен съд, постановено по реда на чл. 239 ГПК /неприсъствено решение/ е обявена за нищожна сделката за дарение, обективирана в нотариален акт № 198, т.ІV, дело № 705/2004 г., с която А. В. В. дарил на В. В. В. недвижимия имот, находящ се в [населено място], [улица], на основание чл. 26, ал.2 ЗЗД- поради привидност. Искът е бил предявен срещу Н. Д. И.. Като се е позовал на това решение въззивният съд е приел, че след като договорът за дарение е нищожен, спорният имот е останал в патримониума на дарителя А. В., следователно към датата на откриване на наследството на В. В. не е бил собственост на същия и неговите наследници не са придобили по наследяване право на собственост върху този имот, поради което и извършеното от тях разпореждане не е произвело вещнопрехвърлително действие.

Предвид данните по делото, че исковата молба за обявяване на договора за дарение за нищожен като симулативен е постъпила в съда на 23.02.2009 г./ искова молба № 4 по гр.д. № 2218/2009 г. по описа на Варненския районен съд/, т.е. след като И. К. и Н. Д. са се разпоредили с него в полза на страните по делото, въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по подадената от К. К. и Д. К. касационна жалба против въззивното решение в частта му, с която предявените от тях искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК против А. В. В. и по чл. 108 ЗС против Т. П. Д. за установяване правото им на собственост и предаване на владението върху 1/2 ид. част от недвижимия имот, находящ се в [населено място], [улица], са отхвърлени като неоснователни, поради противоречие с практиката на ВКС по въпроса за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните, които са от значение за спорното право.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по подадените от А. В. В. касационни жалби вх. № 25 533 от 20.08.2015 г., вх. № 36 432 от 07.12.2015 г., вх. № 2038 от 22.01.2016 г., вх. № 23027 от 19.08.2016 г. и вх.№ 8636 от 24.03.2017 г., тъй като не е налице соченото в тях основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Понятието „фактическа грешка” по смисъла на чл. 247 ГПК е изяснено в съдебната практика, която последователно и безпротиворечиво приема, че такава е налице, когато е има несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, или когато има противоречие между мотивите и диспозитива на решението. Допуснатите грешки при формиране на волята на съда, която е ясно изразена в диспозитива на решението, макар и водещи до неправилност на съдебния акт, не подлежат на отстраняване по реда на чл. 247 ГПК. Налице е и трайно установена съдебна практика по приложението на чл. 250 ГПК, според която решението подлежи на допълване по този ред, когато съдът не се е произнесъл по цялото искане. Непълно е решението, което не обхваща целият спорен предмет, поради липсата на формирана воля на съда относно част от спорното право или един от съединените искове. Пропускът на съда да обсъди в мотивите на решението всички доказателства и доводи на страните, не съставлява непълнота на решението. В съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че не са били налице предпоставките на чл. 247 ГПК и на чл. 250 ГПК за поправка, съответно за допълване на постановеното по делото решение, тъй като исканията на жалбоподателя са мотивирани единствено с твърдения за неправилност на фактическите и правни изводи на въззивния съд.

По същите съображения не следва да се допуска касационно обжалване решение № 16 от 17.01.2016 г. по в.гр.д. № 3380/2013 г. на Варненския окръжен съд по подадената против него касационна жалба от Т. П. Д..

В обобщение на изложеното, налице са предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от К. В. К. и Д. В. К. искове против А. В. В. и против Т. П. Д. съответно с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК/ отм./ и чл. 108 ЗС по отношение на 1/2 ид. част от недвижимия имот, находящ се в [населено място], [улица].

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част по подадените от А. В. В. и Т. П. Д. касационни жалби поради липса на сочените от тях основания по чл. 280, ал.1 ГПК.

Водим от гореизложеното съдът