Определение № 1154 от 08.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2042/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. С. срещу решение №1010/20.07.2023 г. по гр.д.№3165/22 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №262491/26.07.2022г. по гр.д.№2774/21г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения от нея срещу „Макроадванс“АД иск за признаване за установено по отношение на ответника,че ищцата не му дължи сумата 26 346,44 лв. – главница по договор за банков кредит от 21.12.2009г., сключен с „Райфайзенбанк България“ЕАД, което задължение е прехвърлено на ответника „Макроадванс“АД. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради постановяването му при несъобразяване с материалния закон и в нарушение на процесуалните правила. Касаторката поддържа, че неправилно двете инстанции са основали решаващите си изводи на споразумение, сключването на което и неговата валидност са били оспорени от нея; че не е изследван въпросът за твърдяното от страната въвеждане в заблуждение при подписването на споразумението, като липсва произнасяне на въззивния съд по наведеното от нея оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение и направено в тази връзка искане за изслушване на свидетели за установяване на релевантните във връзка с това твърдение факти; че липсва произнасяне на въззивната инстанция по наведените от касаторката възражения за липса на надлежно прехвърляне на вземането и за погасяване по давност на главницата преди подписването на споразумението; че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да даде указания във връзка с доказателствената тежест при положение,че докладът на първата инстанция е непълен; че в мотивите на въззивния съд липсва самостоятелно извършена преценка на доказателствата и обсъждане на наведените искания и възражения, което е довело до постановяване на погрешен правен резултат. С касационната жалба е направено искане за отмяна на решението на САС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС след отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи наличие на основание за допускане до касационен контрол на въззивното решение по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, твърдейки,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената практика на ВКС по въпросите: 1.Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните?; 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да провери дали първоинстанционният доклад е пълен, като част от задължението му да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма и в случай,че не е пълен – да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства? /противоречие с т.2 на ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/; 3.Липсата на мотиви и пълното необсъждане на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение? /противоречие с решение №42/05.03.2014г. по гр.д.№5488/13г. на ІV г.о. на ВКС, решение №11/21.04.1994г. по адм.д.№4900/1993г. на ІІІ г.о., решение №87/04.09.1958г. по гр.д.№55/1958г. на ОСГК на ВС и определение №1006/15.10.2010г. по гр.д.№619/2010г. на ІІІ г.о. на ВКС/; 4.Може ли да бъде прието за основателно оспорването на дължимостта на дълг, за който в извънсъдебна спогодба/споразумение е признато от длъжника,че е дължима и следва ли да се разгледат обстойно всички доказателства във връзка с оспореното право, както и възражението за нищожност на споразумението? /противоречие с решение №564/26.06.2007г. по т.д.№214/07г. на ІІ т.о. на ВКС и определения по т.д.№1110/2009г. на І т.о. на ВКС и по т.д.№146/2009г. на ІІ т.о. на ВКС/; 5. Може ли съдът да постанови решението си само въз основа на един документ по делото? /противоречие с т.19 от ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС/. В депозиран в законоустановения срок писмен отговор ответникът по касационната жалба „Макроадванс“АД е оспорил наличието на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Софийски градски съд е бил сезиран с предявен от И. С. отрицателен установителен иск, основан на твърдения за издаден срещу нея и в полза на „Райфайзенбанк България“ЕАД изпълнителен лист за задължения по договор за банков кредит от 21.12.2009г.; за прекратяване на образуваното въз основа на него изпълнително дело,поради пълното погасяване на дълга; за получено от нея писмо от ответника „Макроадванс“АД, в което същият твърди,че е неин кредитор с вземане в размер на 26 346,44 лв., цедирано му от „Райфайзенбанк България“ЕАД, което се оспорва от ищцата, както по основание, така и по размер, включително като погасено по давност. В отговор на така наведените твърдения ответникът „Макроадванс“АД е заявил,че между банката и ищцата са сключени два договора за кредит от 18.03.2008г. и от 21.12.2009г., като с втория е рефинансирано задължението по първия, като отпуснатите средства са в размер на 15 915,64 евро с краен срок за погасяване 05.12.2019г.; че поради неизпълнение на задълженията на кредитополучателя банката е поискала да се снабди със заповед за незабавно изпълнение, но, по съображения за необявена от нея на длъжника предсрочна изискуемост на цялото задължение, съдът е издал заповед, респ. и изпълнителен лист, само за лихви и разноски и е отказал да уважи искането за главницата, която е била в размер на 13 470,72 евро; че изпълнителното дело е било образувано само за събиране на присъдените с този изпълнителен лист вземания за лихви и разноски, които са събрани и изпълнителното дело е прекратено; че на 15.07.2016г. банката е цедирала вземането си по договора за банков кредит от 2009г. в размер на 13 470,72 евро, за което ищцата е била уведомена от ответника; че давността за това вземане е започнала да тече от изтичането на срока за връщане на сумата – 05.12.2019г. и е следвало да изтече на 05.12.2024г.; че на 20.07.2018г. между страните е било подписано споразумение, с което ищцата е признала задължението си и се е съгласила да го погасява на ежемесечни вноски, като към датата на завеждането на исковата молба – 01.03.2021г. давността не е била изтекла. Първата инстанция е приела в решението си,че със сключения между ищцата и банката договор от 2009г., с който е отпуснат и усвоен кредит в размер на 15 915,64 евро, е рефинансиран стар дълг по договор за кредит от 2008г.; че издадените от съда заповед за изпълнение и изпълнителен лист касаят само лихви и разноски по този договор за кредит, но не и главницата, поради което нямат отношение към погасяването на процесното вземане на ответното дружество; че предсрочната изискуемост не е била обявена на ищцата, но дори да се приеме,че това е станало с полученото от съпруга й на 23.05.2013г. писмо,за да се изведе,че вземането е погасено по давност, следва не само срокът да е изтекъл,но и страната да се е позовала на давността, а в случая ищцата не само не се е позовала на нея преди завеждането на иска,но и е сключила с цесионера „Макроадванс“АД споразумение от 20.07.2018г., с което е признала дълга си. Съдът е посочил,че последното има характер на спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД, която е допустимо да се отклонява от действителното правно положение, доколкото не противоречи на закона и добрите нрави, като със сключването й започва да тече нова давност и тъй като няма нито твърдения,нито доказателства признатото от нея задължение от 26 346,44 лв. да е погасено чрез някой от предвидените в закона способи, е заключил,че искът й е неоснователен. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд изцяло е споделил и препратил към така направените изводи на състава на Софийски градски съд. Наред с това, като е взел предвид събраните по делото доказателства, е приел за установено,че ищцата,в качеството си на кредитополучател и С. С., като съдлъжник, са сключили с „Райфайзенбанк България“ЕАД през 2008г. договор за кредит, а на 21.12.2009г. – втори такъв, с който е рефинансиран предходният и е уговорено издължаването на заемната сума от 15 915,64 евро да стане в срок до 05.12.2019г.; че във връзка с този договор банката е поискала да й бъде издадена заповед за незабавно изпълнение, но такава и изпълнителен лист са били издадени само за лихви и разноски, като за главницата от 13 470,72 евро е постановено на 24.07.2014г. разпореждане за отказ, тъй като не са били представени доказателства за обявяване на длъжниците на предсрочната изискуемост; че на 15.07.2016г. между ответника и банката е бил сключен договор за цесия, в чието приложение 1А е посочено вземането от ищцата по договора от 21.12.2009г. в общ размер 30 305,01 лв., а на 20.07.2018г. ищцата и „Макроадванс“АД са подписали споразумение, в което са приели,че е налице остатък от задължението в размер на 26 346,44 лв. главница, а също лихва,такси и други, погасяването на което е разсрочено. Съдът се е позовал на заключението на счетоводната експертиза,прието в производството пред първата инстанция, от което е приел за установено, че сумата по отпуснатия на 21.12.2009г. кредит е била еднократно напълно усвоена по сметката на ищцата, като с част от нея са погасени предсрочно всички задължения по договора за кредит от 2008г. Съставът на апелативния съд е определил като спорни пред въззивната инстанция въпросите дали ответникът е носител на парично вземане в размер на сумата 26 346,44 лв. и дали това вземане е погасено по давност. В тази връзка същият е съобразил,че твърдението на ищцата за недължимост се е основавало единствено на доводите за пълно изплащане на вземанията, присъдени със заповедта за изпълнение и изпълнителния лист и евентуално - за погасяване на претендираното от ответника вземане по давност. За да отрече основателността на тези доводи, съдът се е позовал на установения по делото факт,че прекратеното изпълнително производство не е имало за предмет събирането на вземането за главница /което именно е претендираното от „Макроадванс“АД/ по договора за кредит от 2009г.,прехвърлена му от банката-кредитодател, поради което не може да се счете,че е било погасено с оглед прекратяването на изпълнителното производство. По втория довод е посочил, че със сключеното от ищцата с това дружество споразумение от 20.07.2018г., имащо характер на спогодба, същата е признала вземането, от който момент е започнала да тече нова давност, като към датата на завеждането на исковата молба – 01.03.2021г. общата петгодишна давност не е била изтекла.По тези съображения въззивният съд е достигнал до същите изводи, които са мотивирали и първата инстанция да отхвърли предявения от ищцата отрицателен установителен иск, поради което е постановил решението си за потвърждаването на първоинстанционния съдебен акт. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. В контекста на тези задължителни указания на ОСГТК на ВКС, поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като осъществяващи общото основание за селектиране на жалбата му, предвидено в чл.280 ал.1 ГПК. Четвъртият от тях няма характер на правен въпрос, а на такъв по правилността, доколкото отговорът му налага преценка как и при какви обстоятелства е формиран крайният извод на въззивния съд за неоснователност на оспорването с исковата молба на дължимостта на извънсъдебно претендираното от ответника вземане. Останалите въпроси не кореспондират с предприетите от въззивната инстанция процесуални действия, обуславящи достигането до крайния резултат по спора. Въззивният състав не е препратил формално към мотивите на първата инстанция, а е изложил и собствени такива по предмета на делото, като е обсъдил всички допустимо събрани и относими към формирането на крайния му извод доказателства. Същият не е постановил решението си само въз основа на споразумението от 20.07.2018г., по същество съдържащо признание за дължимост, направено от ищцата, а е обсъдил и доказателствата, установяващи възникването, съществуването, дължимостта и цедирането на претендираното от ответника вземане, както и липсата на такива, установяващи погасяването му чрез плащане, с което е изпълнил задължението си по чл.175 ГПК. Във връзка с поставения трети въпрос касаторът не сочи кои конкретни доказателства, налагащи различен от формирания краен извод, са били ингорирани от въззивната инстанция. Отговор на втория от въпросите е даден в т.2 от ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, но той не е в смисъла, преследван от касатора с поставянето на същия. Видно от мотивите на ОСГТК на ВКС,изложени към т.2 от тълкувателното решение, извършването на непълен доклад от първата инстанция се квалифицира като процесуално нарушение, за което обаче въззивната инстанция не следи служебно,като задължението й да даде указания до страните относно възможността да предприемат пропуснатите, поради това процесуално нарушение, процесуални действия за доказване на тезите си, възниква само когато страната във въззивното производство се позове на такова нарушение, а в случая конкретно оплакване в този смисъл касаторът не е направил във въззивната си жалба. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед този изход на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд