Определение № 763 от 30.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1227/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. Б. Македонска,чрез пълномощниците адв. Й. Г. и адв.В. М. срещу решение № 663/ 09.12.2014 г. по гр.д.№ 268/ 2014 на Окръжен съд-Русе. Ответникът по касационната жалба „Т. Р.”-АД не взема становище по нея. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие ,в предвидения от закона срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение е отменено решение № 2183/19.12.2013 г. по гр.д.№ 1775/ 2013 г. на Районен съд-Русе в частта, с която искът с правно основание чл. 61 ал.1 ЗЗД, предявен от „Т.-Р.”-АД срещу ответницата-касатор в настоящото производство ,е уважен за сумата над 12 428,56 лв. до размер на 13 538,13 лв. и вместо това е постановил отхвърлянето му за тази разлика и е потвърдил същото в останалата част. Присъдени са и разноски за въззивното производство.В отхвърлителната част решението като необжалвано е влязло в сила. За да постанови този резултат въззивният съд е посочил, че ищецът е претендирал сумата 18 521,56 лв.,представляваща стойността на извършени строително-монтажни работи /СМР/ в апартамент,собственост на касаторката. Първоначално той е твърдял наличие на сключен между страните договор и първоинстанционният съд е квалифицирал предявения иск по чл.258 ЗЗД. Поради направено с отговора на исковата молба възражение от ответницата за липса на договорна връзка, ищецът е изменил основанието, като е посочил ,че претенцията е за заплащане на обезщетение за водене на чужда работа без пълномощие в хипотезата на чл. 61 ал.1 ЗЗД и то е допуснато от първоинстанционния съд. Въззивният съд е приел,че е налице позоваване само на факта на извършването на ремонтните работи и на стойността на вложените материали и труд, без включена търговска печалба, че фактите са релевантни за отношенията между страните ,че именно те са разгледани и въз основа на тях е решен спора. Поради това е намерил за неоснователен довода за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск. Относно възраженията на ответницата във връзка с направено във въззивното производство уточнение на исковата молба,че не е изследван фактическият състав на гестиото, дали работата е в нейна полза и не противоречи на волята й е счел, че същите имат отношение към основателността на иска и не оказват влияние за допустимостта му. Позовал се е на ТР № 85/1968 г. на ОСГК, според което лицето, извършило подобрения в чужд имот, без да е обвързано с договор към собственика, когато не е владелец или държател, не може да се ползва от разпоредбите на чл. 72 и чл.74 ЗС, отношенията се уреждат съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие, респективно с правилата за неоснователно обогатяване. Цитирал е и решение по т.д.№475/2012 г., ІІ т.о.,според което когато са извършени СМР, които не се обхващат от договора за строителство,ответникът дължи обезщетение само до размера на разходите на изпълнителя за материали и труд, без търговска печалба.За установяване вида на СМР въззивният съд е обсъдил и кредитирал показанията на свид.П.-технически ръководител, свид.В., отговорник по архитектурно-строителната част ,свид.Ц.-ръководил работите по подмяна на ел.инсталацията, на свид.Н.,която установява начина на отчитане на извършената работа, на изразходваните материали, на средствата за закупуването им, на свид.С. и свид.К. -трети лица,изпълнили дейности възложени им от ищеца по подмяна на стъклопакети и радиатори, а така също и на назначената по делото съдебно-техническа експертиза.Приел е за недоказано възражението на ответницата, че изпълнител на ремонта е И. Ц., изготвил писмен отчет за извършеното.Този документ който е преценен като твърде общ,тъй като не са конкретизирани извършените работи по вид и количество.Освен това не е поискан и разпита му като свидетел.Посочил е ,че ищецът не е извършил всички СМР в апартамента и не е претендирал заплащането им, а свидетелите ангажирани от ответницата установяват именно такива дейности-боядисване,поставяне на гранитогрес. Въззивният съд е направил в заключение извод,че ищецът е извършил доброволно и в интерес на ответницата СМР,на което тя не се е противопоставила, работата е била предприета уместно и управлявана добре,поради което му се дължи обезщетение до размера на разходите за материали и труд. Според експертното заключение,прието в първоинстанционното производство, те възлизат на сумата 13 538,13 лв. с ДДС към момента на извършването им.Във връзка с възражението на ответницата за някои закупени от нея материали и надактуване на извършена работа е назначена нова експертиза във въззивното производство.С оглед заключението, което е кредитирано като компетентно и пълно, обезщетението е намалено на 12 428,56 лв. за подробно описани надактувани дейности и закупени от ответницата материали. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която законната лихва е присъдена от 30.10.2012 г.,датата на която ищецът е заявил,че е завършил ремонта. С исковата молба тя е претендирана от завеждане на иска, т.е. от 19.03.2013 г. Върховният касационен съд,състав на ІІІ г.о.намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта относно акцесорния иск по чл.86 ЗЗД, в частност относно началния момент на дължимост на законната лихва върху главницата. Според разясненията, дадени с ТР №1/19.02.2010г., по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК, т.1, служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, се разпростира и във фазата по чл. 288 ГПК.Прието е ,че даденото разрешение с ТР №1/17.07.2001 г. на ОСГК,т.10 следва да намери приложение и в този стадий от процеса. Въпросът за евентуалната нищожност или недопустимост трябва да бъде разгледан, дори и да не е бил поставен от касаторката.В случая тя изрично го е подвела под основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като го е формулирала по следния начин: -води ли произнасянето на съда извън обема на търсената защита досежно претенцията за законна лихва до недопустимост на решението в тази част. Посочила е в касационната жалба, че законната лихва върху главницата е поискана от предявяването на исковата молба,т.е. от 19.03.2013 г., а е присъдена от датата на извършване на претендираните ремонтни работи -30.10.2012 г.,без да е искано изменение на този иск. ВКС намира, че приложимата задължителна съдебна практика е ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д.№1/2000 г. ОСГК т.4 и че съществува вероятност обжалваното решение да не е допустимо,поради разглеждането на осъдителен иск по чл. 86 ЗЗД извън началния срок на забавата заявен в исковата молба.Поради това следва същото да бъде допуснато до касационен контрол в тази част, като окончателната преценка ще се извърши с решението по същество. Многобройните останали въпроси, съдържащи се в т.2 и т.7 от изложението, във връзка с твърдяното постановяване на свръхпетитум са с характер на оплаквания за допуснати процесуални нарушения, а цитираната задължителна съдебна практика е неотносима. Поради това те не следва да бъдат разглеждани в това производство, още повече че в частта относно началния момент на дължимост на лихвата за забава въззивното решение се допуска служебно до касационен контрол с оглед неговата вероятна недопустимост. В изложението по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК касаторката поддържа, всички основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Счита,че в нарушение на ТР № 1/09.12.2013 по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК, а така също и на решение постановено по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№546/2012 г.,ІV г.о, в които е изразено становището,че въззивният съд дължи изследване на доводите и възраженията на страните,като трябва да изложи съображения по всички важни положения.Твърди,че съдът не е обсъдил доказателствата и е приел ремонтните дейности за безспорно доказани,без да съобрази събраните писмени и гласни доказателства,които навеждат на извод за извършени самоуправни действия,но не и на гестия; че изменението на иска от ищеца от такъв с правно основание чл.258 ЗЗД в иск по чл.61 ал.1 ЗЗД не го обвързва с посочената правна норма.Намира,че неправилно са кредитирани представените от ищеца протоколи,които са оспорени и че е допуснато уточнение на исковата молба, което представлява предявяване на нов иск. Тези оплаквания на касаторката са за допуснати нарушения по чл.281 т.3 ГПК, които както вече беше посочено, не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство по селекция на касационната жалба. По нататък в изложението касаторката поставя следния въпрос: -следва ли съдът да определи действителното правно основание на предявения иск с оглед заявените факти и каква е дейността на съда при произнасяне по заявените факти,респ.определяне на хипотезата на правната норма,приложима към казуса.Счита,че по въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение по гр.д.№1091/2012 г., І т.о. Въпросът няма характеристиката на обуславящ правните изводи на въззивния съд, той е с общотеоретичен характер. С него не може да бъде обосновано приложното поле на чл.290 ал.1 ГПК.Липсва и аргументация относно това, в какво се изразява противоречието с цитираната задължителна съдебна практика,доколкото в решението на ВКС предмет на обсъждане е дали неправилната квалификация на иска води до незаконосъобразно или до недопустимо съдебно решение. Касаторката извежда материалноправен въпрос: -налице ли е гестия, ако ответникът е посочил на ищеца кои стени да премахва,какви да иззижда,какви плочки и къде да поставя. Счита,че решението относно приетата квалификация противоречи на приетите за установени факти,че работата не е предприета уместно,че не е добре управлявана и е налице недобросъвестност поради надактуването и извършването на работи без съгласието й.Намира,че е налице противоречие с решение по гр.д.№1940/2009 г.ІV г.о. Така формулиран въпросът е относим към фактическите твърдения на касаторката и становището й за неправилност.Не е аргументирано и твърдяното допълнително основание, тъй като решението на ВКС е само цитирано. По-нататък касаторката поставя въпросите: -следва ли съдът за извърши преценка на показанията на свидетелите при наличие на противоречие в показанията на различни групи свидетели, респективно между тези показания и данните за релевантни факти,съдържащи се в други доказателства по делото,както и преценката на същите с оглед качеството на страните в процеса и правния им интерес; -може ли съдът да се произнесе кредитирайки само и единствено съставени от ищеца документи,представляващи негови едностранни твърдения и свидетелски показания на негови работници и служители,които биха се злепоставили пред него като работодател и дори самообвинили в присвояване на материали и надписване на видове работи и надници. Твърди, че са кредитирани показания на свидетели,които имат интерес от благоприятен за ищеца изход на спора .Намира,че представените от него писмени документи,без да посочва кои точно са те, представляват опис към исковата молба и че кредитирането им ще открие поле за всевъзможни измами.Поддържа по тези въпроси основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК и същевременно твърди наличие на противоречие с решение №87/04.09.1958 г. по гр.д.№55/1958 г. на ОСГК, без да излага аргументи за обосноваване на някое допълнително основание.За пълнота следва да се посочи,че не е налице отклонение от разрешенията в решението на ОСГК,според които съдът трябва да положи усилия да разкрие кой от свидетелите говори истината и мотивирано да каже на кого дава вяра и в резултат да приеме за установено едното или другото твърдяно обстоятелство. Извежда се и процесуалноправният въпрос: -с оглед обстоятелството,че е допуснато изменение на иска след изготвен и приет доклад по делото,следвало ли е съдът да направи нов доклад по делото. Въпросът не може да бъде преценен като общо основание за допустимост на касационно обжалване.Той е насочен към процесуалните действия на първонстанционния съд, а предмет на контрол при касационно обжалване са въззивните решения,както и процесуалните действия извършени от второстепенния съд,съгласно чл.280 ал.1 ГПК.Не е обосновано и допълнително основание. Следващият въпрос е: -какви са правните последици при установено за безспорно несъответствие на вписванията в частни свидетелстващи документи,въз основа на които се претендира заплащане на обезщетение при предявен иск по чл.61 ал.1 ЗЗД и какви са последиците от това за постановения въз основа на тях съдебен акт.Тези обстоятелства отразяват ли се на фактическия състав на гестията досежно добросъвестността при изпълнение на предприетата работа и не следва ли да бъдат възприети като недобросъвестно поведение с оглед качеството на ищеца на търговец и извършване на СМР по занятие. Въпросът е свързан с обсъждане на събраните по делото доказателства и възприемането им и с правилността на въззивното решение ,поради което не следва да се прецени като общо основание за допустимост на касационно обжалване.Твърдяното допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не е аргументирано. Последният формулиран въпрос е: -при гестия изразяваща се в извършване на СМР от юридическо лице в имот на физическо лице дължи ли се заплащане на ДДС за извършените дейности и материали,след като не са представени доказателства за реалното им извършване и доказателства,че претендираните разходи са осчетоводени и съответно фигурират в подадена от юридическото лице данъчна декларация в размера в който се претендират. Въпросът отново е детерминиран от становището на касаторката за необоснованост на фактическите изводи и неправилност на въззивното решение. Той не е релевантен, доколкото по него въззивният съд не е формирал мотиви в постановеното решение. ВКС,състав на ІІІ г.о. намира,че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. За да бъде селектирана касационната жалба касаторът следва да обоснове общо и допълнително основание за допускането й. Общо основание е извеждането на правен въпрос, обуславящ решаващите изводи на въззивния съд по предмета на делото и от значение за изхода на спора. Във връзка с този въпрос следва да бъде обосновано наличието на допълнително основание,като той бъде развит в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. ОСГТК-т.1, обуславящият въпрос не трябва да е във връзка с правилността на решението,възприемането на фактическата обстановка и обсъждането на доказателствата по делото. Изложените от касаторката доводи имат характера на основания за касационно обжалване по чл. 281 т.3 ГПК,които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство.Те се разглеждат в производството по чл. 290 ГПК, ако касационната жалба бъде селектирана. В изложението не е направено ясно и категорично отграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл. 281 т.3 ГПК. К. съд не може да формулира въпроса въз основа на оплакванията и твърденията на касатора, тъй като ще наруши диспозитивното начало. Не са обосновани и твърдяните допълнителни основания, те само са цитирани съобразно текстовете на закона и са изброени съдебни решения.При пълна идентичност на разглежданите случаи е необходимо да се направи анализ и съпоставка на приетите в тях правни изводи и да се изтъкне в какво се състои противоречието между приетото в тях и обжалваното решиение.За да аргументира допълнително основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът трябва да свърже поставения въпрос с наличието на неправилна съдебна практика или със съдебна практика, която не е съобразена с промените в законодателството,като изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност и защо трябва да бъде изменена в поддържаната от него насока.Когато се твърди липсата на съдебна практика, касаторът следва да обоснове в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. В тази насока са разясненията в цитираното ТР, т. 4.ВСичко това не е сторено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,