Определение № 348 от 28.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3450/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Д. З. З., чрез адв. А. Т. срещу решение № III-127/07.08.2020 г. по в.гр.дело № 1054/2019 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отменено решение № 99/09.05.2019 г. по гр.дело № 854/2018 г. на Айтоския районен съд в частта, с която е уважен предявен иск от М. Н. Т. и В. Н. Т.-А. срещу Д. З. З. с правно основание чл.108 ЗС по отношение на недвижимия имот – лозе с площ от 12740 кв.м. в м.”М.” в землището на [населено място], съставляващо имот /№/ по плана на същата местност и вместо това е осъден жалбоподателя да предаде на ищците владението на описания имот на основание чл.233,ал.1,изр.1 ЗЗД. В жалбата се поддържа, че въззивното решение е нищожно, тъй като е подписано от съдия, който към този момент е бил командирован и е изпълнявал длъжност като апелативен съдия в Бургаския апелативен съд, а не като съдия в Бургаския окръжен съд. Поддържа се също, че решението е недопустимо, като постановено по непредявен иск. Сочи се, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и делото да се върне на въззивния съд за произнасяне по предявения иск, който според жалбоподателя е с правна квалификация чл.108 ЗС или се постанови решение, с което да се отхвърли исковата претенция. В изложението са формулирани въпросите:1. От какво се определя доказателствената сила на оспорен по делото документ, като антидатиран и неавтентичен частен удостоверителен документ – дали от авторството на подписа под документа или от авторството на текста на документа. Кое лице следва да се счита за издател на документа/съответно за „трето лице”/ в хипотезите на чл.180,181,193 ГПК – лицето подписало документа или лицето, съставило неговия текст и съответно как, съобразно определянето на авторството на документа се разпределя тежестта на доказване в процеса в хипотезите на чл.180, 181,193 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. Как следва да се преценяват събраните по делото свидетелски показания: може ли съдът да откаже да съобрази противоречията в показанията на свидетелите на едната страна под предлог, че тези противоречия са само частични и касаят „несъществени” детайли от фактическата обстановка и съответно от значение ли е за правилната преценка на доказаността на твърденията на спорещата страна обстоятелството, че не става дума за противоречие между показанията на свидетели от двете групи-тези на ищеца и тези на ответника, а става дума за „вътрешни” противоречия в рамките на показанията само на едната група свидетели, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството, решен в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Ответниците по жалбата М. Н. Т. и В. Н. Т.-А., чрез адв.Р. С. в писмен отговор изразяват мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение и е процесуално допустима. С решение № 99/09.05.2019 г. по гр.дело № 854/2018 г. Айтоският районен съд е уважил предявен иск от М. Н. Т. и В. Н. Т.-А. срещу Д. З. З. с правно основание чл.108 ЗС – приел е за установено, че ищците са собственици на недвижим имот – лозе с площ от 12 740 кв.м., в м.”М.” в землището на [населено място] и е осъдил ответника да предаде владението на описания имот на ищците. Със същото решение са отхвърлени исковете по чл.236 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Първоинстанционното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.108 ЗС е обжалвано от ответника. В останалата част решението на Айтоския районен съд не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивият съд е преценил за неправилна правната квалификация на субективно съединените искове на ищците за връщане на процесния имот от ответника. Посочил е, че е без значение посочената правна квалификация на главните искове по чл.108 ЗС от ищците. Приел е, че определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от фактическите твърдения в исковата молба, които формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум. Приел е още, че в случая ищците не търсят защита на нарушеното си право на собственост, тъй като в исковата молба липсва изложение на обстоятелствата, въз основа на които са придобили собствеността, че не се твърди, че ответникът оспорва собствеността им върху процесния недвижим имот, че в петитума на иска също не се съдържа искане за установяване правото на собственост на ищците върху процесния имот спрямо ответника. Прието е, че доводите на ищците, че ответникът не освобождава имота и продължава да го държи дори след прекратяването наемния договор поради неизпълнение на задълженията на наемателя, както и след изтичането срока на договора водят до извод, че ищцовата претенция е с правно основание чл.233, ал.1, т.1 ЗЗД. Съдът е приел, че решението на районния съд в частта, с която се е произнесъл по иск с правно основание чл.108 ЗС не е недопустимо, като постановено по непредявен иск. Сочи, че първоинстанционното решение в тази част е в рамките на очертания в исковата молба предмет на делото и обхвата на търсената защита, поради което е допустимо. Според въззивния съд неправилното приложение на материалния закон е основание за отмяна на първоинстанционното решение, поради което е разрешил спора по същество. От фактическа страна е прието за безспорно, че на 03.04.2008г. между страните е сключен договор за наем на недвижим имот - лозе с площ от 12 780 кв.м., съставляващо имот /№/ по плана на землището на [населено място], м.“М.“ със срок от 10 години. Посочил е, че според т.6.2 е предвидено, че договорът се подновява за същия срок /т.е. 10 години/ и за същите условия, при условие, че в едномесечен срок преди изтичането на срока, страните не отправят писмено уведомление една до друга за нежеланието им за подновяване на срока. Приел е, че не е спорно, че за първите пет години ответникът, в качеството на наемател е дължал възмездните престации, описани в т.2, подточки 1-6 - бракуване и изкореняване на съществуващите трайни насаждения, маркиране и ограждане на имот, снабдяване на имота с ел.енергия, вода и канализация, изграждане на пътна връзка с главния път и пътната мрежа, засаждане на трайни насаждения, изграждане на стопански постройки и др., че за последните 5 години от договора се е задължил да заплаща годишна наемна цена в размер на 50 евро за 1 дка или общо 637 евро годишно, дължими на 01.09. за текущата година. Преценени са за неоснователни твърденията на ищците, че ответникът не е изпълнил първите шест от задълженията си по т.2 от договора за наем. Въз основа на приетата от районния съд СТЕ е прието за установено, че имотът е ограден изцяло с ограда от бетонови колове и мрежа, съгласно извършеното трасиране по координатите на граничните му точки, че в площта му има и оградени площи с вътрешни огради. Посочил е, че е осигурен достъп до централния път Д.- А. с един вход изход, че в имота е изградена стопанска постройка, за която са налице строителни книжа, че същата е електрифицирана и водоснабдена. Приел е, че липсват доказателства в подкрепа на твърденията на ищците, че същите са извършили електрифицирането на имота. Съдът е приел за установено, че ответникът е предприел действия по изграждане и на метален навес, който не е реализиран, че са изкоренени съществувалите до сключването на договора лозови насаждения, че са били засадени друг вид трайни насаждения – в началото череши, които изсъхнали, а понастоящем – круши. Прието е, че задълженията на наемателя по т.2, подточки 5 и 6 са твърде общи, без конкретни параметри за вида и количеството насаждения, които е следвало да бъдат засадени от ответника, както и за постройките, които е следвало да изгради в имота и поради това предвид събраните доказателства- експертиза и свидетелски показания е формиран извод, че тези задължения на ответника са изпълнени. Съдът е приел, че не са установени твърденията на ищците, че ответникът е превърнал имота в сметище, че данните, че го е отдавал под наем за склад /имало струпани дърва/ установяват твърденията на ответника, че е ползвал имота както намери за добре, съобразно уговореното от страните в т.4, подточки 1 и 2. Приет е за спорен въпросът дали ответникът е изпълнил задължението си за плащане на наемната цена, дължима за последните пет години от срока на договора. Посочено е, че представената от ответника разписка с дата 03.06.2013г. - копие и оригинал, в която е отразено плащане на наем по договор от 03.04.2008г. за 5 години, в размер на 3185 евро, платени от Д. З. З. на М. Н. Т., съдържаща подписите на двамата, е оспорена като неавтентичен документ е оспорена като неавтентичен документ – оспорен е подписа на Т. и верността на документираното изявление за получена сума и датата, на която е станало. Приел е за установено от изявленията на ответника в с.з. на 21.01.2019г., че ръкописният текст за получената от ищцата Т. сума, включително датата, е изпълнен от ответника по делото. Съдът е приел за установено въз основа на възприетото заключение по назначената съдебно графологична експертиза, че подписът срещу текста „Получил сумата… подпис“ в посочената разписка е изпълнен от ищцата М. Т.. Посочено е, че същата е оспорила заключението, но не е ангажирала доказателства за опровергаването му /извършен е отказ от допуснатата от съда тричленна експертиза/. Като е съобразил правилата за разпределение на доказателствената тежест съдът е приел, че Т. е подписала процесната разписка за наема за последните 5 години от договора. Преценени са за неоснователни доводите в отговора на жалбата, възпроизвеждащи оспорванията на подписа за получателя на сумата, тъй като не са подкрепени с доказателства /влязла в сила присъда, установяваща твърденията, че подписът ѝ е подправен/. Относно оспорването достоверността на изявлението за получена сума и датата на тази разписка с оглед оспорването им от ищците съдът е приел, че се касае до частен свидетелстващ документ, който не се ползва с материална удостоверителна сила и тежестта за доказване на факта, и датата на извършеното плащане лежи върху страната, която се ползва от разписката, т.е. ответника, който признава, че е изписал текста и датата в разписката. Приел е, че в случая такива доказателства не са ангажирани. Изведен е извод, че въпреки подписа на ищцата Т. под разписката, не може да се направи обоснован извод относно истинността на изявлението в документа, че ответникът е заплатил на ищцата Т. предсрочно - на 03.06.2013г. /т.е. преди да е станало изискуемо дори задължението за 2013г./ всички свои задължения за плащане на наемната цена за ползването на имота до 2018 г. Прието е за безспорно, че на 11.10.2013г. ответникът е получил нотариална покана от ищците, съгласно която същите са заявили, че прекратяват договора за наем поради пълно неизпълнение на задълженията на наемателя, включително за заплащането на наемната цена, като са отправили покана до наемателя да освободи имота и да предаде ползването му на ищците. Преценени са за основателни доводите на ответника, че с оглед разпоредбите на чл.87, ал.1 и ал.4 ЗЗД, не е налице правомерно прекратяване на договора от страна на ищците към датата 11.10.2013г. Приел е, че доколкото към датата на отправяне и получаване на поканата не е било изпълнено само задължението за заплащането на наемната цена за 2013г. /с падеж 1.09.2013г./- 637 евро, т.е. забавата на това задължение е била с месец и десет дни, а на ответника не е бил даден подходящ срок за изпълнението му, цитираната нотариална покана не е произвела действието, посочено в нея - да прекрати договора поради пълно неизпълнение на задълженията от страна на наемателя. Съдът е посочил, че ответникът е представил и писмо, както и доказателства за изпращането му на адреса на ищците, което е върнато непотърсено, с което е заявил готовност за предплати на ищците и цялата сума по договора за следващите 10 години /до 2028г./, като в същото е отразено и желанието му да бъдат избегнати съществуващите между страните конфликти. Приел е, че това писмо е частен документ, изходящ от ответника, че същото удостоверява единствено неговото авторство, но не и верността на съдържанието на изявленията на ответника в него. Прието е, че ответникът е представил и втора разписка, с дата 12.10.2013г. - копие и оригинал, в която е отразено плащане на наем по договор от 03.04.2008г. до 03.04.2028г., в размер на 6370 евро, платени от Д. З. на М. Т.. Прието е още, че тази разписка също съдържа подписите на цитираните лица, първото от които като лице, броило сумата, а второто- като лице, получило сумата. Посочено е, че и тази разписка е оспорена от ищците като неавтентичен документ - оспорен е както подписа на Т., така и верността на документираното изявление за получена сума и датата, на която това е станало. Приел е за установено от изявленията на ответника в с.з. на 21.01.2019г., че ръкописният текст за получената от ищцата Т. сума, както и датата е изпълнен от ответника по делото. Съдът е посочил, че по делото е приета съдебно графологична експертиза, според която подписът срещу текста „Получил сумата… подпис“ в посочената по-горе разписка е изпълнен от ищцата М. Т.. Посочил е още, че последната е оспорила това заключение, но не е ангажирала доказателства за опровергаването му /извършен е отказ от допуснатата от съда тричленна експертиза/. Изведен е извод, че с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест приема, че Т. е подписала процесната разписка. Преценени са за неоснователни доводите в отговора на жалбата, възпроизвеждащи оспорванията на подписа за получателя на сумата, тъй като не са подкрепени с доказателства /влязла в сила присъда, установяваща твърденията, че подписът ѝ е подправен/. Въззивният съд е приел, че не е установена достоверността на изявлението за получена от ищцата сума и датата на тази разписка. С оглед приетото относно първата разписка, тъй като се касае за частен свидетелстващ документ, който не се ползва с материална удостоверителна сила, според съда тежестта за доказване на факта и датата на извършеното плащане лежи върху страната, която се ползва от разписката /ответникът, който признава, че е изписал текста и датата в разписката. Приел е, че такива доказателства не са ангажирани. При тези съображения е формиран извод за неоснователност на доводите на ответника, че е заплатил предсрочно - на 12.10.2013г., наемната цена за ползването на имота до 2028г. Прието е, че не са доказани твърденията на ответника на дата 12.10.2013г. да е предал на ищцата Т. сумата от 6370 евро, представляващи наем за ползването на процесния имот за периода до 2028г. по договора за наем от 03.04.2008г. и поради това са недоказани твърденията на ответника, че с тази разписка, изходяща от двете страни, е извършено „подновяване“ на наемния договор по смисъла на т.6, подточка 2 от същия. Според съда същото е и житейски нелогично, предвид отправената ден по-рано покана за разваляне на договора, поради неизпълнението му, както и данните, че по-късно ищците са сезирали полицията за извършени от ответника самоуправни действия в процесния имот, преписката по които е прекратена през 2015г. Въззивният съд е приел за установено от приложеното уведомление от 02.03.2018г. и показанията на свидетелите Е. Ш. и Н. А., че ищците са направили опит за връчване на това уведомление на ответника, чрез адв.Г., в присъствието на двамата свидетели, но ответникът отказал да го получи. Посочил е, че достоверността на отразените в него изявления, включително датата на връчване, както и отказа на ответника, е оспорена от последния. Прието е, че доказателствената тежест за установяване на тези обстоятелства лежи върху ищците. Съдът е приел, че по делото са разпитани двама свидетели- Ш. и А., които са удостоверили с подписите си отказът да бъде получено уведомлението. Посочено е, че същите са потвърдили това обстоятелство и при разпита си пред съда. Преценени са за неоснователни оплакванията в жалбата, че техните показания не следва да бъдат кредитирани, тъй като съдържали съществени противоречия. В тази насока съдът е приел, че при анализа на показанията на двамата свидетели се констатират сочените от ответника-въззивник несъответствия между показанията на двамата свидетели - относно климатичните условия /единият сочи, че е било слънчево, а вторият- че било светло, като е изказал предположение, че може да е било облачно/, при които е осъществено връчването, дали св.А. е влизал в двора или е бил извън него, на портала, дали адв. Г. е имал пълномощно /документ/ за връчването. Според съда не е налице противоречие /разминаване/ в съществените данни - относно това, че по договорка с ищците адв.Г. /с цел избягване на скандали между страните/ е бил натоварен с връчването на уведомлението на ответника, че той е сторил това, както и за отказът на ответника да получи уведомлението. Приел е, че обстоятелството, че в показанията на св.Ш. в съдебния протокол е отразено „Той не го прочете“ неправилно се интерпретира от ответника като пропуск на адв.Г. да прочете уведомлението на първия, че от цялостния запис на показанията на този свидетел е установено, че ответникът не е прочел уведомлението, но адвокат Г. го е уведомил за съдържанието му. Прието е, че относно конкретната дата, на която е извършено връчването следва да се възприемат показанията на св.Ш., които съвпадат с датата, посочена в уведомлението - 02.03.2018г., като според съда не е налице соченото в жалбата противоречие, тъй като свидетелят А. е заявил, че са отишли да връчат уведомлението в началото на март 2018г. Преценено е за неоснователно и оплакването на въззивника-ответник, че свидетелските показания са недопустими за доказване достоверността на датата на връчването. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел за установено, че в срока по т.6, подточка 2 от процесния договор за наем, ищците са уведомили ответника за нежеланието си договорът да бъде подновен, както и че са го поканили да напусне имота, считано от датата на изтичането на договора. Формиран е извод, че договорът от 03.04.2008г. е бил прекратен с изтичането на срока по т.1 от последния- на 03.04.2018г., т.е. преди датата на завеждането на делото, поради което на основание чл.233, ал.1, изр.1 ЗЗД наемателят е бил длъжен да върне вещта на наемодателите. Прието е, че същият не е сторил това, поради което искът за осъждането му да им предаде фактическата власт върху наетия имот е основателен и следва да бъде уважен. Въззивният съд е приел, че районният съд е достигнал до идентичен краен извод, но с оглед неправилната квалификация на иска по чл.108 ЗС, вместо такава по чл.233, ал.1, изр.1 ЗЗД, решението му /в обжалваната част/ е незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено. Вместо това е приел, че следва да се постанови ново, с което се уважи предявен иск на действително заявеното основание – чл.233,ал.1 ЗЗД. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Бургаския окръжен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на въззивното решение, тъй съдът се произнесъл по непредявен иск. Обжалваното решение е постановено като въззивният съд е взел предвид твърдените факти и обстоятелства в исковата молба, съответно установените такива по делото, формулираното искане и е определил правната квалификация на предявения иск по чл. 233,ал.1,изр.1 ЗЗД – т.е. произнесъл се е в рамките на търсената с иска защита. Дали приетата правна квалификация на предявения иск от въззивния съд е правилна е въпрос, който не касае допустимостта на въззивното решение, а правилността на същото и поради това не следва да се преценява в настоящото производство по чл.288 ГПК. Неоснователни са и доводите на жалбоподателя за нищожност на съдебното решение, като постановено от незаконен състав, тъй като е подписано от съдия, който към този момент е бил командирован и е изпълнявал длъжността съдия в Бургаския апелативен съд, а не в Бургаския окръжен съд. Според трайно установената съдебна практика съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В настоящият случай съдебното решение е постановено, съответно подписано от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото от въззивната инстанция. Към момента на подписване на решението – 07.08.2020 г., видно от приложеното съдебно удостоверение изх. № 1354/21.08.2020 г., издадено от Апелативен съд [населено място] председателят на съдебния състав, постановил обжалваното решение съдия К. П. е била командирована в Апелативен съд [населено място]. Това обстоятелство не налага извод за нищожност на обжалваното решение, като постановено от незаконен състав на съда. Съгласно т.решение № 1/10.02.2012 г. по т.дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС обявеното по реда на чл. 189, ал. 3, изр. 2 ГПК (отм .) и чл. 236, ал. 3, изр. 2 ГПК съдебно решение, което не е подписано от съдията, който след постановяването му е избран за съдия в друг съд или е в обективна невъзможност да стори това, не е нищожно. Съдебното решение, при подписването на което някой от съдиите е бил избран за съдия в друг съд, не е нищожно. С оглед на тази практика съдът приема, че обжалваното съдебно решение на Бургаския окръжен съд не е нищожно, като постановено от незаконен състав на съда. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Въпросът е поставен общо и схематично и поради това не представлява правен въпрос. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид посоченото тълкуване съдът приема, че първият въпрос, като общо и схематично формулиран не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по настоящото дело. С оглед на това съдът преценява, че първият въпрос не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. Въпросът касае правилността на въззивното решение и отговорът изисква преценка на събраните по делото доказателства, което е недопустимо в настоящото производство по чл.288 ГПК по селекция на касационните жалби. Според цитираната по-горе задължителната практика на ВКС – т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК за да е правен въпросът, следва да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Въпросът – материалноправен или процесуалноправен трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ВКС ще извърши само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. С оглед на изложеното съдът преценява, че вторият въпрос не е правен. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. С решение № 75/20.06.2016 г. по т.дело № 1608/2015 г. на ВКС, II т.о. е възприета практика на ВКС, изразена в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, според която въззивният съд е длъжен да постанови решението си възоснова на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички допустими, относими и представени своевременно доказателства и релевирани своевременно възражения на страните, както и техните доводи съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред въззивния съд факти – чл. 269 ГПК. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. Въззивното решение е постановено, като съдът е преценил всички доказателства, относими към правния спор, въведените доводи и възражения на страните, като е съобразил очертаните с въззивната жалба, подадена от ответника предели на въззивното производство. С оглед на това съдът приема, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Като взе предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК и чл.280,ал.2 ГПК на въззивното решение на Бургаския окръжен съд по поставените въпроси в изложението от жалбоподателя Д. З., чрез адв.А. Т.. С оглед изхода на делото в полза на всяка от ответниците по касационната жалба следва да се присъди сумата 500 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение