Определение № 50284 от 26.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1302/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от И. П. С. и И. Л. С. против решение № 81/20.01.2022 г. по в.гр.д. № 2210/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261871/17.12.2020 г. по гр.д. № 16212/2013 г. на СГС, ГО, 11 състав в частта, с която са отхвърлени обективно съединени искове с правно основание чл.26 ЗЗД, както и в частта, с която са оставени без разглеждане искове с правно основание чл.40 и чл.42 ЗЗД; както и е обезсилено решение № 261871/17.12.2020 г. по гр.д. № 16212/2013 г. на СГС, ГО, 11 състав и Определение от 29.03.2021г., постановено по реда на чл.248 ГПК, в частта, с която е уважен иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД по отношение на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 3/12.11.2013 г. на нотариус М. Г., с предмет сграда с идентификатор 68134.4084.1594.33 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-35/09.06.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК със застроена площ от 2 644 кв.м., а именно цех за ксероксни барабани, с площ от 2 592 кв.м., находящ се в поземлен имот пл. № 32 от кадастралната карта на [населено място], кв.Г., [улица], построена в поземлен имот 68134.4084.1594, със стара имотна партида № 43811, и е прекратено производството по делото в тази му част; както и е отменено решение № 261871/17.12.2020 г. по гр.д. № 16212/2013 г. по описа на СГС, ГО, 11 състав и Определение от 29.03.2021 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, в частта, с която е уважен иск с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД по отношение на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 3/12.11.2013 г. на нотариус М. Г., с предмет - сграда с идентификатор 68134.4084.1594.32 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-35/09.06.2011г. на Изпълнителния директор на АГКК, със застроена площ от 675 кв.м., находящ се в поземлен имот пл.№ 32 от кадастралната карта на [населено място], кв.Г., [улица], построена в поземлен имот 68134.4084.1594, със стара имотна партида № 43811, като вместо това е отхвърплил предявения от касаторките срещу „ИСМА“ ЕООД и „МОНИКА КОМЕРС“ ЕООД иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД за признаване на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 3/12.11.2013 г. на нотариус М. Г., с предмет - сграда с идентификатор 68134.4084.1594.32 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-35/09.06.2011г. на Изпълнителния директор на АГКК, със застроена площ от 675 кв.м., находящ се в поземлен имот пл.№ 32 от кадастралната карта на [населено място], кв.Г., [улица], построена в поземлен имот 68134.4084.1594, със стара имотна партида № 43811, за относително недействителен и в частта на разноските. В касационната жалба се поддържа становище за недопустимост, евент. за неправилност на въззивното решение, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон, при нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Сочи се наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. В писмените отговори на ответниците по касацията „ИСМА“ ЕООД и „МОНИКА КОМЕРС“ ЕООД се оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е е споделил изводите на първоинстанционния съд по исковете за прогласяване на нищожност на процесния договор. Позовал се е на приетото в т.3 от ТР № 1/06.12.2002 г. по т.д. № 1/2002 г. ОСТК на ВКС, че положителното решение по установителния иск по чл.29 ЗТР за установяване вписване на несъществуващо обстоятелство действа занапред, доколкото заличаването няма обратно действие. Посочил е, че в периода от от 21.05.2013 г. до 20.01.2014 г. /в рамките на който е сключен и процесния договор за покупко-продажба/ законен представител на „ИСМА“ ЕООД е лицето, вписано в регистъра за такъв, а именно Н. Р., който надлежно е упълномощил Г. К. с пълномощно от 30.10.2013г., да сключи сделката от името и за сметка на дружеството-продавач, като наличието или липсата на решение на едноличния собственик на капитала е без значение за валидността на сделката, тъй като същото не е елемент от волеобразуващия процес - в този смисъл т.1 по ТР 3/15.11.2015г. по т. д. 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение противоречието със закона е счел, че плащането на цената по договор за продажба и формата на това плащане /в брой или по банков път/ не е условие за действителност на сделката, като неплащането на цената е основание за разваляне на договора от изправната страна. Допълнил е, че в случая е доказано, че договорената цена от 1 050 280 лв., е била реално платена по банков път на 11.11.2013 г. като банковата сметка на „ИСМА“ ЕООД е заверена със сумата, представляваща договорена цена за покупко-продажба, като плащането и отписването на сградата са осчетоводени надлежно в счетоводството на продавача. Относно действителността на прехвърлителната сделка е счел за ирелевантен факта дали по-късно пълномощникът е изтеглил тази сума и се е разпоредил с нея в своя лична полза. По отношение на иска за нищожност поради противоречие на сделката с добрите нрави въззивният съд е изследвал и въпроса за нееквивалентността на престациите. Приел е, че такава ще е налице, когато пазарната цена значително /т. е. в пъти/ надвишава договорната, като последната почти се доближава до липса на възмездяване. Констатирал е, че по делото е било установено, че разликата между уговорената продажна цена и средната пазарна цена на имота при отчитане размера на вземанията, за които към момента на сключване на договора е вписана възбрана, е почти два пъти. Посочил е възможността за известна обективна нееквивалентност, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Посочил е, че въпросът дали упълномощеният е действал във вреда на представлявания по смисъла на чл.40 ЗЗД е ирелевантен за исковете по чл.26 ЗЗД, като това би довело до относителна недействителност и то само по отношение на увредения, т.е. дружеството-продавач „ИСМА“ ЕООД, което единствено е активно легитимирано да предяви този иск. Счел е, че касаторките не са активно легитимирани по иск с правно основание чл.40 ЗЗД. САС е приел, че по отношение на отменителен иск по чл.135 ЗЗД „ИСМА“ ЕООД се явява длъжник на касаторките за изплащане на дължимия дружествения дял по реда на чл.125, ал.3 ТЗ /за което е налице влязло в сила на 29.08.2017 г. решение по т.д. № 1357/2013 г. по описа на СГС, TO, VI-15 състав/. Тъй като на осн. чл.125, ал.3 ТЗ, стойността на дела се определя съгласно счетоводен баланс към края на месеца, в който настъпва прекратяване на участието на съдружника в ООД, а членственото правоотношение на наследодателя на ищците в „Исма” ООД е било прекратено със смъртта му на 28.02.2013 г. (арг.чл.125, ал.1 т.1 ТЗ), то САС е приел, че имуществените последици от прекратяването на членственото правоотношение следва се уредят към края на месец февруари 2013 г. Въззивната инстанция е заключила, че считано от 01.03.2013 г. вземането на касаторките е станало ликвидно и изискуемо, като не е било необходимо то да бъде и съдебно признато – с влязло в сила съдебно решение, като същото предхожда по време датата на сключване на процесния договор от 12.11.2013 г. В този смисъл е дал квалификация на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД. САС е изложил съображения по отношение допустимостта на иска. В тази връзка е отчел, че с определение от 15.03.2013 г. на СГС, ТО, VІ- 15 състав по т.д. № 1357/13г. е било допуснато обезпечение на предявените осъдителни искове по чл.125, ал.3 ТЗ от касаторките срещу „Исма” ООД чрез налагане на възбрана върху следния недвижим имот, собственост на ответника „Исма” ООД: цех за ксероксни барабани, с площ от 2592 кв.м., находящ се в поземлен имот пл.№ 32 от кадастралната карта на [населено място], кв.Г., [улица] възбраната е била вписана на 08.08.2013 г., т.е. преди сключването на процесния договор на 12.11.2013 г. Позовл се е и на разясненията по т. 4 от ТР № 4/11.03.2019 г. по тълк.д. № 4/2017 г. ОСГТК на ВКС и е заключил, че искът по чл.135 ЗЗД за обявяване на недействителност на извършено от длъжника разпореждане с имот след вписана възбрана, когато е предявен от лицето, в полза на което е наложена възбраната, е недопустим. Изложил е аргументи, че целените с иска по чл.135 ЗЗД гражданскоправни последици (относителна недействителност на разпоредителното действие) са настъпили още с вписване на възбраната. Без правно значение е имат ли ищците и други вземания срещу същия длъжник, тъй като предизвиканата с вписването на възбраната относителна недействителност не може да настъпи повторно с уважаване на павловия иск, а извършените от длъжника разпореждания са недействителни и спрямо присъединения кредитор, т.е. разпорежданията са недействителни и за вземанията по всички предявени от ищците изпълнителни листове по изпълнителното дело, по което е наложена възбраната /вкл. по увеличения размер на искове по чл.125, ал.3 ТЗ/. САС е приел, че с оглед разпоредбата на чл.270, ал.3 ГПК постановеното решение в частта по иска с правно основание чл.135 ЗЗД следва да се обезсили и то само по отношение на възбранения имот - цех за ксероксни барабани, с площ от 2592 кв.м., находящ се в поземлен имот пл.№32 от кадастралната карта на [населено място], кв.Г., [улица], със стара имотна партида № 43811, а производството по него да се прекрати. В останалата част – по отношение на втората сграда /пристройка/ със застроена площ от 675 кв.м., с идентификатор 68134.4084.1594.32 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-35/09.06.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, е отхвърлил иска като недоказан. Изложил е съображения, че тъй като увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял. Знанието на съдоговорителя на длъжника за увреждане на кредитора се изразява в знание, че контрахентът му има дългове и че с извършената сделка длъжникът уврежда кредитора. За знанието като субективно отношение се съди по външно обективирани от страните по сделката действия - правни и фактически. Не е необходимо третото лице да познава кредитора и длъжника, достатъчно е да са представени доказателства кога и при какви обстоятелства му е съобщено съдържанието на техните насрещни права и задължения, за да може той да е наясно как те се накърняват от сключения договор. Въпросът е може ли единствено от вписването на възбраната върху единия от имотите, предмет на разпоредителната сделка, с което е дадена гласност на претенцията на ищците за вземането им за равностойност на дружествен дял по чл.125, ал.3 ТЗ, да се изведе извод за знание на купувача. Апелативният съд е намерил, че от субективна страна не е било доказано пълно и главно знание на купувача за увреждане на кредиторите, доколкото двете дружества - съконтрахенти не са свързани лица по смисъла на пар.1 ДР на ТЗ, а презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД е неприложима, тъй като по отношение на законните представители, а и на пълномощниците на двамата ответници по атакуваната сделка, не са налице посочените в чл.135, ал.2 ЗЗД родствени връзки и брачни отношения, а нормата не може да се тълкува разширително. Според САС не са били събрани доказателства управителите/еднолични собственици на двете дружества да са близки приятели или между тях има трайни търговски или други подобни отношения, нито са уговорили обратно изкупуване на имота и пр. Владението върху имотите е било предадено, а цената е била реално платена. В този смисъл знанието на третото лице купувач - ответника "Моникс комерс" ЕООД, не се презумира, като единствено от факта на вписана възбрана в публичен регистър, не може да се изведе извод за знание. Релевираният довод за договорена два пъти по-ниска цена от средната пазарна, не е би могъл сам по себе си според съда да обоснове извод за знание за увреждането, доколкото постигнатото съгласие за цената на имотите от договарящите е израз на установената в чл.9 ЗЗД свобода на договаряне, която им позволява да направят конкретна преценка за насрещните престации и тяхната еквивалентност. Още повече при наличието на вече вписана възбрана върху първия цех, това безспорно намалява стойността на имотите предвид евентуално предстоящо изпълнение върху единия от тях. САС се е произнесъл по депозираните в условие на евентуалност искове с правно основание чл.40 и чл.42 ЗЗД. Посочил е, че съгласно т. 2 и т.З на ТР № 5/12.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС установителен иск по чл.42 ал. 2 ЗЗД и по чл.40 ЗЗД може да бъде предявен само от мнимо представлявания/представлявания, от техните наследници или универсални правоприемници. Тези видове недействителност са създадени единствено за защита на ненадлежно представляваната страна по сделката, но не и на трети лица с косвен интерес, поради което предявяването на тези искове от трети лица е недопустимо. В случая касаторките са твърдяли, че са кредитори на представлявания, съдът е приел, че те не са заявили правата на длъжника си по реда на чл.134 ЗЗД, поради което не са били легитимирани да водят този иск. Затова в тази част решението на СГС, имащо характер на определение, е било потвърдено от САС, макар и поради различни мотиви. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът да прецени и други обстоятелства, установени по делото наред с установената нееквивалентност на престациите, които в своята съвкупност обосновават извод за нищожност на сделката поради противоречие с добрите нрави?; 2/ Могат ли да се приемат за противоречащи на добрите нрави действията на лица, представляващи дружеството, с които те предпочитат собствените си интереси пред тези на кредиторите на същото дружество?; 3/ Представлява ли противоречие с добрите нрави изпразването на дадено дружество от имуществото му, когато същото дружество има задължения към трети лица?; 4/ Имат ли значение за преценка на противоречието с добрите нрави, действията които са извършени от страните след сключването на оспорената сделка?; 5/ Длъжен ли е въззивният съд в своята решаваща функция по съществото на спора да бъде обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискването на чл.236, ал.2 ГПК ?; 6/ Трето добросъвестно лице ли е по смисъла на ЗТРРЮЛНЦ приобретател по сделка, ако преди сключването й по партидата на прехвърлителя в ТР е заявено за вписване решение за нищожност на вписването на законния представител на прехвърлителя, който е подписал пълномощното за сключване на сделката?; 7/ Допустимо ли е ищецът да направи уточнение на исковата молба и/или да измени основанието на предявения иск в първото по делото заседание?; 8/ Има ли право в допълнителната искова молба или в първото засадение по делото кредиторът да уточни, че е предявил иск, за който черпи легитимация от разпоредбата на чл.134 ЗЗД?; 9/ Следва ли при уточнение, че е предявен иск от кредитор като процесуален субститутиент на осн. чл.134 ЗЗД, да се конституира дружеството длъжник /продавач по оспорената сделлка/ като съищец, като същото се заличи от списъка като ответник?; 10/ Кои са легитимирани ищци и ответници по иск за недействителност на сделка, предявен на осн. чл.134 ЗЗД от кредитор на дружеството-продавач?; 11/ Има ли правен интерес кредитор на дружеството-продавач да предяви иск по чл.40 вр. чл.134 ЗЗД?; 12/ Попада ли кредитор на дружеството-продавач по оспорената сделка, действащ като процесуален субституент, в категорията „трети лица“, посочени в ТР № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС?; 13/Допустим ли е иск по чл.135 ЗЗД срещу сделка с недвижими имоти, когато сделката е сключена след наложена възбрана върху същия имот, но за обезпечение само на част от вземането на ищеца-кредитор, което не е предявено за събиране в изпълнителното производство?; 14/ Могат ли да се приемат за осъществени се факти, за които не са събрани доказателства по делото?; 15/ Доказва ли се знание у третото лице купувач за увреждащия характер на прехвърлителната сделка, ако преди нея е вписана възбрана в полза на ищеца върху прехвърляния недвижим имот?; 16/ Недопустима ли е поради липса на правен интерес частна жалба, подадена от ищеца срещу Определение по чл.248 ГПК на първоинстанционния съд, с което се оставя без уважение молбата му за изменене на решението в частта за разноските, когато с неокончателно въззивно решение предявените от ищеца искове са отхвърлени и/или производството по тях е прекратено? По всички въпроси касаторките въвеждат като допълнително основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС се посочва по въпроси от № 1 до № 4 вкл. с решения по гр.д. № 2419/2015 г. на ВКС, IIIг.о., гр.д. № 3170/2017 г. на ВКС, I г.о., гр.д. № 4277/2008 г. на ВКС, IV г.о., гр.д. № 6220/2015 г. на ВКС, I г.о. и др.; по пети въпрос – с решение по гр.д. № 1285/2012 г. на ВКС, III г.о.; по шести въпрос – с решение по гр.д. № 3860/2015 г. на ВКС, II г.о.; по въпроси от № 7 до № 12 вкл. – с решения по гр.д. № 1802/2009 г. на ВКС, IV г.о., по гр.д. № 4647/2014 г. на ВКС, III г.о., по т.д. № 1757 на ВКС, I т.о., т.д. № 1727/2014 г. на ВКС, I т.о. и др.; по единадесети въпрос също се поддържа противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР №5/12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС; по тринадасети въпрос – с определение по ч.гр.д.№ 4854/2017 г. на ВКС, III г.о. и с решение по гр.д. № 1159/2015 г. на ВКС, IV г.о.; четиринадесети въпрос – противоречие с решение по гр.д. № 1832/2010 г. на IV г.о. на ВКС; по петнадесети въпрос – с решение по гр.д. № 836/2009 г. на ВКС, III г.о. По всички въпроси е въведено и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторките се позовават и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Първата група въпроси от №1 до № 5 вкл. са обосновани с доводи, че при преценка дали атакуваната сделка противоречи на добрите нрави въззивният съд е изследвал единствено проблема за еквивалентността на престациите по оспорения договор, но е и наведените от ищците твърдения относно момента на сключването на същия, използване на новооткрита банкова сметка, усвояването на цената от упълномощеното лице и последващите прехвърляния на имотите на други приобритатели. Така поставени въпросите не отговарят на произнасянето на САС. Той е обсъдил както наличието на еквивалентност в престациите по атакувания договор, така и е съобразил вписаната възбрана върху един от имотите. Изложил е съображения относно получаването от дружеството на цялата продажна цена, като е оценил и последвалия превод на сумата по сметка на упълномощеното лице. Изрично е посочил придобиването на имотите от следващ купувач – „Моникс Имоти 14“ЕООД и откриването на производство по несъстоятелност спрямо последното. Следователно въззивният съд е изпълнил задълженията си като съд по съществото на спора да обсъди всички доводи на страните и събраните във връзка с тях доказателства. Несъгласието на касаторките с направените от въззивната инстанция фактически изводи въз основа на така съобразените факти насочва към оплакване за необоснованост на възззивното решение, което е касационно основание за отмяна на атакувания съдебен акт и не може да бъде обсъждано във фазата по чл.288 ГПК. Втората група въпроси – от № 7 до № 12 вкл. касаят поддържаното от касаторките твърдение, че са предявили иска по чл.40 ЗЗД в качеството си на процесуални субституенти, което не е било отчетено от въззивния съд. Следователно въпросите в своята цялост насочват към основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо. Не се установява с допълнителната искова молба ищците, сега касаторки, да са предявили иск по чл.134 вр. чл.40 ЗЗД. Видно от обстоятелствената част и петитума на подадената от тях молба липсва изявена воля за предяване на иска в качеството им на процесуални субституенти, поради бездействие на длъжника, като правните последици да настъпят в патримониума на длъжника и третото лице, но не и по отношение на тях като ищци. Настоящият състав на ВКС намира, че тринадесети въпрос: Допустим ли е иск по чл.135 ЗЗД срещу сделка с недвижими имоти, когато сделката е сключена след наложена възбрана върху същия имот, но за обезпечение само на част от вземането на ищеца-кредитор, което не е предявено за събиране в изпълнителното производство? отговоря на общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като изводът за недопустимост на иска по чл.135 ЗЗД е направен при съборазяване за какво вземане, в кой момент и по отношение на кой имот е вписана обезпечителна възбрана. Изпълнено е и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК предвид практиката на ВКС, обективирана в Определение № 65/12.02.2018 г. по ч.гр.д. № 4854/2017 г. ВКС, III г.о., в което е прието, че наложена по реда на чл.389 и сл. ГПК възбрана обезпечава конкретно вземане на кредитора и не обезпечава други вземания на кредитора и относителната недействителност не настъпва спрямо тях – кредиторът не може да насочи принудително изпълнение върху прехвърления след възбраната имот за удовлетворяване на други свои вземания. За проверка съответствието на обжалваното решение на САС в частта по обезсиленото първоинстанционно решение и прекратяване на производството по иска с правно осн. чл.135 ЗЗД относно възбранения имот с практиката на ВКС следва да се допусне касациноно обжалване. Четиринадести въпрос не притежава характеристиката на правен въпрос с оглед изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Дали дадени факти са се осъществили и дали са събрани доказателства за тях е фактологически въпрос и предполага проверка по същество на касационната жалба. Петнадесети въпрос: за знанието на третото лице – купувач за увреждащия кредиторите на неговия продавач характер на прехвърлителната сделка и значението в тази връзка на вписана преди договора възбрана върху прехвърляния имот, изпълнява условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, доколкото с решение № 137/10.03.2010 г. по гр.д. № 836/2009 г. състав на ВКС, III г.о. е приел, че обстоятелството, че по отношение на недвижим имот е имало вписана възбрана, обуславя предположението, че преобретателят като трето лице е знаел, че със сделката се увреждат кредиторите на прехвърлителя. За проверка съответствието на въззивното решение в частта на отхвърления иск по чл.135 ЗЗД с практиката на ВКС следва да се допусне касационно обжалване. Последният въпрос не следва да се обсъжда, доколкото проблемът за разноските ще бъде разрешен с окончателното решение по спора, предвид допускането на касационно обжалване. Не е налице сочената от касаторките хипотеза на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За обосноваването й същите се позозават на допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалния закон, необоснованост и неправилно пирложение на материалиня закон, които в своята цялост насочват към касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и могат да бъдат проверени след обсъждане на доводи и доказателства, но не и само въз основа на мотивите на въззивното решение. Горното нала извод за допускане на касационно обжалване на решението на САС в частта, с която е обезсилено решение № 261871/17.12.2020 г. по гр.д. № 16212/2013 г. на СГС, ГО, 11 състав и Определение от 29.03.2021г., постановено по реда на чл.248 ГПК, в частта, с която е уважен иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД по отношение на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 3/12.11.2013 г. на нотариус М. Г., с предмет сграда с идентификатор 68134.4084.1594.33 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-35/09.06.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК със застроена площ от 2 644 кв.м., а именно цех за ксероксни барабани, с площ от 2 592 кв.м., находящ се в поземлен имот пл. № 32 от кадастралната карта на [населено място], кв.Г., [улица], построена в поземлен имот 68134.4084.1594, със стара имотна партида № 43811, и е прекратено производството по делото в тази му част; както и е отменено решение № 261871/17.12.2020 г. по гр.д. № 16212/2013 г. по описа на СГС, ГО, 11 състав и Определение от 29.03.2021 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, в частта, с която е уважен иск с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД по отношение на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 3/12.11.2013 г. на нотариус М. Г., с предмет - сграда с идентификатор 68134.4084.1594.32 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-35/09.06.2011г. на Изпълнителния директор на АГКК, със застроена площ от 675 кв.м., находящ се в поземлен имот пл.№ 32 от кадастралната карта на [населено място], кв.Г., [улица], построена в поземлен имот 68134.4084.1594, със стара имотна партида № 43811, като вместо това е отхвърлен предявеният от касаторките срещу „ИСМА“ ЕООД и „МОНИКА КОМЕРС“ ЕООД иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД за признаване на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 3/12.11.2013 г. на нотариус М. Г., с предмет - сграда с идентификатор 68134.4084.1594.32 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-35/09.06.2011г. на Изпълнителния директор на АГКК, със застроена площ от 675 кв.м., находящ се в поземлен имот пл.№ 32 от кадастралната карта на [населено място], кв.Г., [улица], построена в поземлен имот 68134.4084.1594, със стара имотна партида № 43811, за относително недействителен и в частта на разноските. Касаторките следва на осн. чл. чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК да внесат държавна такса в размер на 9600,88 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение