Определение № 806 от 24.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4513/2022 г.

Образувано е по касационна жалба на Д. Г. М. срещу въззивно решение № 270 /09.07.2022 г. по в.гр.д. № 706 /2021 г. на Великотърновския окръжен съд, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение № 297 /14.07.2021 г. по гр.д. № 1565 /2020 г. на Горнооряховския районен съд, е уважен евентуалният осъдителен иск на П. С. Д., правоприемник на починалия в хода на процеса ищец С. Д. П., срещу жалбоподателката за заплащане на сумата 5 400 лева, представляваща недължимо платени от ищеца в полза на жалбоподателката суми, като дадени без основание, ведно със законна лихва и разноски. Ответникът по касационната жалба П. С. Д. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на подадената касационна жалба. Жалбата е процесуално допустима, подадена е от страна по делото, която има право и интерес да обжалва въззивното решение, което подлежи на обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното: Въззивният съд е приел за правилен фактическият извод на първоинстанционния съд, че по делото е безспорно, а и доказано предаването и получаването на паричните средства от първоначалния ищец на ответницата. Ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал твърдяното от него основание за плащане – договор за паричен заем. Ответницата, чиято е доказателствената тежест, не е ангажирала никакви доказателства за наличието на твърдяното от нея основание за получаване на сумите от ищеца - дарение. Поради което се е обогатила неоснователно от получаването на сумата. Поради това евентуалният иск, основан на института на неоснователното обогатяване с правна квалификация по чл.55, ал.1 – чл.59 ЗЗД е основателен. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В представеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателката твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, поради това, че въззивният съд не е съобразил между кого е възникнало материалното правоотношение - между нея и П. С. Д., а не между нея и първоначалния ищец - С. Д. П. (баща на П. С. Д.) и поради това, че е необосновано – не са съобразени свидетелските показания. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл.280,ал.2 ГПК. То е такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. За да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Твърденията за очевидна неправилност са неоснователни. Както е приел и въззивният съд, по делото е безспорно, а и доказано твърдението, на което са основани исковете, че паричните суми са платени от първоначалния ищец на ответницата, а ответницата, чиято е доказателствената тежест, не е ангажирала никакви доказателства за наличието на основание за получаване на сумите от ищеца. По искане на ответницата (жалбоподателка в настоящото производство) като доказателство за твърдението и са допуснати свидетелски показания – на посочения от нея свидетел С. Д. Д., но от показанията му тях не се установява свидетелят да има някакви непосредствени впечатления за основанието на превеждането и получаването на парите от ответницата. За това не са посочени, нито представени, нито събрани каквито и да било други доказателства по делото. Този свидетел (С. Д.), от когото ответницата Д. Г. М. има дете и който е първи братовчед на П. С. Д., с когото твърди, че понастоящем враждува (поради което следва да се приеме, че свидетелят е заинтересован от изхода на спора в полза на ответницата), не твърди да е присъствал на уговорки между страните за превеждането на парите. Той твърди, че е говорил (приказвал) с братовчед си П. Д. за последно преди да започне да пътува с корабите (парите са били изпращани от С. Д. П. и получавани от ответницата по–късно – по време, когато П. Д. е бил на плаване). Свидетелят не твърди да се е срещал по същото време с чичо си (ищецът С. П., който е изпращал парите на ответницата) и да е говорил с него за преведените суми и за основанието за това. Жалбоподателката (процесуалният и представител) извежда и следните въпроси (дословно), за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и че противоречат и на тълкувателно решение № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС: Следва ли правната квалификация на иска да бъде определена от съда въз основа на въведените от ищеца твърдения и възражения на ответника и какви са правомощията на въззивната инстанция при определяне на точната правна квалификация на иска? Длъжен ли е въззивният съд при формиране на правните си изводи да обсъди свидетелските показания в тяхната съвкупност, да ги съпостави с останалите доказателства по делото и релевираните от страните доводи като изложи мотиви кои факти приема за установени от гласните доказателства? Неизпълнението на това задължение представлява ли съществено процесуално нарушение? Как следва да се ценят свидетелските показания на свидетели, които са заинтересувани от изхода на производството и е налице роднинска връзка между тях и страната, която ги води? Длъжен ли е съдът при преценка на свидетелските показания на даден свидетел да се съобразява с евентуалната му заинтересованост или предубеденост според правилата на процесуалния закон, като се вземат предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановка, възрастови и паметови особености, както и обстоятелството дали свидетелят лично е възприел фактите, има ли конкретни знания за тях или само общи възприятия? Следва ли показанията на свидетеля да се преценяват с оглед на целия доказателствен материал по делото и ако противоречат на други показания или писмени доказателства по същия въпрос следва ли да бъдат кредитирани от съда? В случаите, при които първоинстанционният съд е определил правна квалификация по чл.59 ЗЗД, а въззивният - по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, следва ли последният да укаже на страните релевантните по делото факти, да предприемат съответни процесуални действия и да разпредели доказателствената тежест? Следва ли съдът да съобрази твърденията на страните за титулярството в материалното правоотношение при постановяване на съдебното решение, в случаите, при които ищецът твърди, че е предавал сумите на ответника от името на трето за процеса лице? Обосновава ли наличието на материалноправната легитимация на ищеца поводът, че той е предавал сумите на ответника, но уговорката за предаването им е между ответника и трето лице? Въпросите за правната квалификация на евентуалния иск не са обуславящи, доколкото въззивният съд не е приел, че първоинстанционният съд е определил правната квалификация на този иск неправилно. Въззивният съд не е приел различна правна квалификация на евентуалния иск. Той се е задоволил да посочи, че парите се търсят на основание института за неоснователно обогатяване – чл.55, ал.1 – чл.59 ЗЗД. Поради това и въпросите, свързани със задължението на въззивния съд да разпределя доказателствената тежест, не са обуславящи, както и предвид посоченото по-горе, че евентуалният иск е уважен не поради това, че ответницата не е знаела кои са релевантните за отхвърлянето на исковете обстоятелства, за които да посочи и представи доказателства и че това не и е указано от съда (тя съвсем своевременно е заявила възражението, че е получила преведените и пари като дарение и първоинстанционният съд и е указал, че носи тежестта да докаже това свое възражение), а поради това, че това нейно възражение не се подкрепя от доказателствата по делото. Въпросът за титулярството на материалното правоотношение е обуславящ, но както беше посочено по-горе (при обсъждане на твърденията за очевидна неправилност), въззивният съд е приел, че исковете са основани на твърдението, че паричните суми са платени от първоначалния ищец на ответницата. (Ищецът С. Д. П. твърди, че е платил сумите на ответницата вследствие на постигнати между двамата уговорки – че ищецът С. П. е отпускал сумите на ответницата на заем чрез парични преводи, получени от ответницата, която не е изпълнила задължението си да върне парите.) По същество на спора съдът е приел за доказано твърдението за плащането и получаването на сумите. Съдът не е намерил за основателно и доказано твърдението на ответницата, че сумите са и превеждани от П. С. Д. и че основанието за това е дарение. Въпросът за преценката на свидетелските показания, доколкото се отнасят до преценката на показанията на посочения от ответницата свидетел С. Д. Д., са обуславящи, но както беше посочено са разрешени в съответствие с установената практика. От тях, както е приел въззивният съд, не се установява твърдението на ищцата, че е получила парите като дарение от П. Д.. А ответницата не е посочила други доказателства за това нейно твърдение. Отделно от това от твърденията на самия свидетел може да се направи извод, че той е заинтересован от изхода на спора в полза на ответницата и във вреда на ищеца (самото повдигане на въпроса за заинтересоваността на единствения и свидетел за изхода от спора в нейна полза не е в интерес на жалбоподателката (ответница). Поради изложеното (че от показанията на този свидетел не се установява твърдението на ответницата за наличие на основание за получаване на паричната сума, за което няма и никакви други доказателства и данни) въззивният съд не е следвало да излага мотиви, че е извършил преценка на показанията на този свидетел по реда на чл.172 ГПК. Самото повдигане на въпроса за заинтересоваността на единствения свидетел на жалбоподателката от изхода от спора в нейна полза не е в интерес на жалбоподателката. А и останалите въпроси, свързани с преценка на свидетелските показания, са хипотетични (нямат връзка с приетото по делото). Последният въпрос (за материалното правоотношение) не е обуславящ, тъй като е основан на твърдение на ответницата, което съдът не е приел за доказано. Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не е осъществено основание по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от производството жалбоподателката няма право на разноски, а ответникът по касационната жалба не е представил списък на разноски и не е доказал да е направил разноски, поради това разноски не следва да се присъждат Воден от изложеното, съдът