Определение № 2725 от 26.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3475/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Ц. С., Ц. С. Д.-А. и Д. С. Д., чрез адв. В. Б., против решение №46 от 24.03.2025 г. по възз. гр. д. №415/2024 г. на Окръжен съд – Видин, с което е потвърдено решение №393 от 01.07.2024г. по гр.д. №2479/2022 г. на Районен съд – Видин за уважаване на предявения от М. Е. Д. и Д. Е. Д. срещу С. Ц. С., Ц. С. Д.- А. и Д. С. Д. иск с правно основание чл.30 ЗН за намаляване на частното завещателно разпореждане, извършено от Я. М. П., починала на 28.12.2003г., съгласно саморъчно завещание от 25.09.2002г., вписано в Служба по вписванията- гр. Кула с вх. рег. № 4214/ 07.12.2017г., акт № 283, т.4 и в Служба по вписванията- гр. Видин с вх. рег.№ 6065/ 14.12.2017г., акт № 38, т.5, в полза на С. Д. С. по отношение на индивидуализираните в диспозитива на първоинстанционното решение недвижими имоти и за възстановяване запазената част на всеки един от ищците върху същите имоти. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. С подадения отговор от М. Е. Д. и Д. Е. Д., чрез адв. Д. Д., касационната жалба е оспорена като са изложени твърдения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд. За да се произнесе, въззивният съд е посочил, че няма спор относно приетата в първоинстанционното решение фактическа обстановка, че Я. М. П., починала на 28.12.2003г., е оставила за свои законни наследници сина си С. Д. С. и по заместване низходящите наследници на сина си Е. Д. С. /поч. на 14.09.2003г./ - М. Е. Д. и Д. Е. Д. /ищци по делото/. С. С. е починал 27.10.2015г. и негови наследници са ответниците по делото. Със саморъчно завещание от 25.09.2002 г. Я. П. е завещала на сина си С. С. всичките си движими вещи и недвижими имоти, с изключение на две конкретно описани ниви. Завещанието е вписано на 07.12.2017г. в Служба по вписванията - Кула и на 14.12.2017г. в Служба по вписванията – Видин. Въззивният съд е посочил, че спорно между страните е дали искът е погасен по давност и дали заветникът С. С. е придобил собствеността върху процесните имоти по силата на завещанието от 25.09.2002г., както и по давност с непрекъснато владение в продължение на 10г. преди смъртта му, настъпила на 27.10.2015г. Изложени са мотиви, че съгласно практиката на ВКС /решение № 172/12.10.2016г. по гр.д.№ 1424/2016г. на ВКС, първо г. о./ правото на собственост върху дадена вещ може да бъде придобито по давност само когато същото право не е придобито вече по друг начин /право на собственост може да се придобива само от несобственик/. Доколкото ответниците се позовават на конкретно придобивно основание - процесното завещание, то и наследодателят им - заветникът С. С. не би могъл да придобие правото на собственост върху спорните имоти по давност. Относно момента, от който започва да тече погасителната давност за предявяване на иска по чл. 30 ЗН, въззивният съд е посочил, че според приетото в т.3, б.”г” от ППВС № 7/ 73 г. искът за намаляване на завещания и на дарения за възстановяване на запазената част се погасява с общата петгодишна давност, която за завещанията започва да тече от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието. Изложени са мотиви, че правата по завещанието следва да бъдат упражнени чрез действия, сочещи по несъмнен начин намерението на ползващото се от завещанието лице да приеме наследството, считайки себе си за собственик на разпореденото със сделката имущество. Тези действия следва да достигнат до знанието на наследника по закон, за да бъде поставено началото на погасителната давност по отношение на претенцията му за възстановяване на запазената част и да сочат обема на разпореденото със завещанието имущество- дали завещателното разпореждане е универсално или е за отделни имоти. Простото уведомяване, че наследодателят е оставил завещание в полза на определено лице, не може да постави началото на погасителната давност за претенцията по чл. 30 ЗН, тъй като само въз основа на него наследникът по закон не би могъл да прецени дали запазената му част е накърнена, т.е. дали да търси по съдебен ред защита на своето право. Прието е, че по делото не се установява заветникът С. С. приживе да е извършил правни и/или фактически действия, посредством които да е упражнил правата по завещанието, които да са достигнали до ищците. За доказано е прието, че заветникът повече от 10 г. е ползвал два наследствени имота в [населено място]- жилищен и търговски имот, наследени от майка му, като според въззивния съд фактът на ползването на тези имоти, без да се разкрие на ищците съдържанието на завещанието, не представлява действие по упражняване правата по последното, защото всички те са наследници по закон на завещателката П..Прието е също, че и от показанията на свидетелката С., че е чула от С. С. /брат на съпруга на свидетелката/ за наличие на завещание, оставено от Я. П., също не се установяват действия по разкриване на съдържанието на завещанието на ищците, доколкото свидетелката е трето лице. Въззивният съд е приел, че фактически действия по упражняване правата по завещанието, които поставят началото на 5-годишната погасителна давност по отношение на исковата претенция по чл. 30 ЗН, са предприети от ответниците с вписването на завещанието в Служба по вписванията - Кула и в Служба по вписванията – Видин- съответно на 07.12.2017г. и на 14.12.2017г. Направен е извод, че давността за погасяване на иска по чл. 30 ЗН е започнала да тече от по-късната дата - 14.12.2017г. и не е изтекла до предявяването на иска на 06.12.2022г. Предвид тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не е налице соченото от касаторите основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по поставения правен въпрос за началния момент, от който започва да тече погасителната давност за предявяване на иск по чл. 30 ЗН. Въпросът е от обуславящо значение за изхода от спора, но не е разрешен в противоречие с посочената от касаторите задължителна съдебна практика- ППВС№7/1973 г. и практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 868 от 20.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1685/2009 г., I г. о. Според разясненията, дадени в т.З б.г на ППВС№7/1973 г., искът за намаляване на завещания и на дарения за възстановяване на запазената част се погасява с общата петгодишна давност, която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за завещанията - от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието. В решение № 868 от 20.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1685/2009 г., I г. о. е прието, че упражняването на правата на заветника по завещанието може да бъде извършено не само с правни действия, но и мълчаливо чрез обикновени или фактически действия, които изявяват намерението му да се ползва от него. Обявяването на завещанието по молба на заветника може да се приеме като израз на това намерение. Но законът допуска завещанието да бъде обявено и по молба на всяко друго лице, което е заинтересовано от това. В такъв случай, доколкото облагодетелстваното от завещанието лице не е длъжно да се ползва от него, обявяването на завещанието не може да се счита начало на погасителната давност на иска по чл. 30 ЗН, а същата ще започне да тече от деня, в който заветникът извърши действия, които сочат, че приема завещанието. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, защото е приел, че давността тече от момента, в който заветникът е упражнил правата си по завещанието, като извършените от него действия – ползване на два от наследствените имоти и споделянето за съществуването на завещание пред трето за спора лице, не са действия по упражняване на правата по завещанието, а такова действие съставлява вписването му. Съдът не е приел, че само и единствено от вписването на завещанието започва да тече погасителната давност за предявяване на иска по чл. 30 ЗН, а че за да започне да тече този срок е достатъчно заветникът да е извършил действия, с които да е упражнил правата си по завещанието, но в конкретния случай е недоказано извършването на такива действия преди вписване на завещанието. Т.е. изводът на съда е, че въпросът за упражняване правата по завещанието е фактически и се разрешава с оглед на събраните по съответното дело доказателства. Приетото от въззивния съд, че действията на заветника преди вписване на завещанието не сочат на упражняване на правата му по завещанието, е въпрос по правилността на въззивното решение, която не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК, защото в него не се извършва анализ на събраните по делото доказателства и съответно на правилността на направените въз основа на тях изводи. Останалите решения, посочени от касатора /решение №679/25.11.1996г. по гр. д. №848/96 на ВКС, първо г.о.; решение №580/10.08.1992 г. по гр. д. № 384/92 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 860 от 23.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2161/2008 г., IV г. о./ не съставляват практика на ВКС, която може да обоснове наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1 ,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, предвид приетото в т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Решението не е и очевидно неправилно- не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, въззивният съд е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение